Списък с убийства

ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Беше нов ден и Регън мислеше по нов начин. Докато се къпеше и обличаше, си изнесе цяла лекция. Тя беше голямо момиче: можеше да се справи с раздялата. Нали трябваше все някак да оцелее, когато Алек си замине. Даде си клетва той никога да не разбере за чувствата й към него.

Но тази сутрин Алек не чакаше пред вратата й, тя вече бе проверила през шпионката. Същият млад полицай, който бе застъпил дежурен, когато с Алек се върнаха от клуба, сега я чакаше отпред. Тя бързо навлече дънките си и обу сандали, когато телефонът звънна. Обаждаше се Спенсър. Каза й, че е в офиса й, но тя вече се беше досетила, защото се чуваше силният звук на телевизора.

— Искаш ли да се кача при теб след мача, или ти ще слезеш тук?

Винаги имаше някакъв мач, който да погълне съзнанието му.

— Ще сляза след малко — обеща тя.

— Ейдън е тук.

— Това предупреждение ли е?

— Може би.

— Добре, тогава го предупреди. Времето не е смекчило позицията ми, Спенсър. Още съм адски гневна!

Спенсър се засмя.

— Нямам търпение да те видя в това състояние. Веднага щом затвори телефона, тя започна да киха. „Да не би да съм алергична към братята си“. Тази абсурдна мисъл я разсмя. Тя се върна в банята, изпи лекарството за алергията си, после грабна ключовете, пъхна ги в джоба си и отвори вратата.

Полицаят я придружи до офиса. Тя опита да го убеди да влезе вътре и да полегне на канапето, но той отказа. Бяха му заповядали да стои на пост в коридора и той изпълняваше.

Регън забеляза купчината писма върху бюрото на Хенри, когато мина край него, но не отдели време да ги прегледа. Хенри щеше да се погрижи за тях утре и щеше да й съобщи, ако имаше нещо важно.

Ейдън стоеше зад бюрото й и говореше по телефона. Той се усмихна и й кимна, когато я видя. После взе един лист от разтворената пред него папка и започна да чете на глас на този, който беше на другия край на линията. Брат й беше облечен с това, което възприемаше като дрехи за уикенда и свободното време: бежов панталон и поло. Ейдън тренираше редовно и мускулестите му ръце бяха доказателство за това. Той обаче винаги изглеждаше уморен. Изграждането на хотелска империя очевидно изискваше къртовска работа.

Спенсър не изглеждаше повлиян от часовата разлика. Той седеше на дивана и беше наведен над друга папка, която беше разтворена върху масичката за кафе.

— Хей, здрасти! — поздрави я той.

Бързо се изправи и протегна ръце към нея. Беше облечен небрежно — стари дънки и износена синя тениска за ръгби.

Тя прекоси офиса и го прегърна.

— Снощи не успях да ти кажа колко съм щастлива, че си си у дома.

— Аз също — рече той. — За жалост няма да бъда тук дълго.

Тя се отдръпна назад.

— Колко ще останеш?

— Зависи.

Ейдън я разсея, защото се приближи зад нея и я прегърна през раменете.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърна Регън. После скръсти ръце на гърдите си и попита: — Готов ли си да говорим?

— За какво?

— О, моля те! — нервно извика тя.

— Стресът ти се отразява, нали? — попита Спенсър. Сетне се обърна към Ейдън: — Говорих с един човек от полицията, някой си Луис, и той ми каза, че разследването напредва много успешно.

— Луис изобщо не знае какво говори — възрази Ейдън. — Но детективът, на когото е възложил разследването, е добър. Говори с него — предложи той. — Казва се Джон Уинкът.

— Не му досаждайте! — ядоса се Регън. — Оставете го да си върши работата.

Братята й стояха един до друг и я гледаха загрижено. Тя внезапно осъзна колко красиви са и двамата. Никога не бе обръщала внимание колко много си приличат — имаха някои еднакви жестове и мимики. Като начина, по който сега я гледаха. Абсолютно еднакъв.

— Не са открили още нищо, нали? — попита Спенсър.

— Говори с Уинкът — отговори Ейдън.

Спенсър потри врата си.

— Добре. А може би трябва да наемем още хора за охрана, поне докато не заминем.

Регън избухна:

— Вече се препъвам в пазачи! Не искам да наемате още хора. Говоря сериозно, Ейдън. Обещай ми!

— Ще правя каквото мисля, че е необходимо, за да гарантирам сигурността ти.

Спенсър се съгласи.

— Ти си нашата малка сестричка и ако ние не се грижим за теб, кой ще го направи?

— Знаем, че при нормални обстоятелства можеш сама да се грижиш за себе си, но сега не! — отсече Ейдън.

— За бога, наоколо има убиец, който дебне! Затова ние с Ейдън… — Спенсър млъкна, когато срещна вбесения поглед на сестра си.

— И двамата решихме, че за теб ще е по-безопасно да дойдеш в Мелбърн — довърши Ейдън.

Пак я притискаха. Тази тактика винаги вършеше работа при тях. Бяха свикнали да й повтарят едно и също, докато тя не се съгласи с това, което искат. А тя се разстройваше и се затваряше в черупката си. Но с този период беше свършено. Просто братята й още не го знаеха…

Нямаше търпение да ги просветли по този въпрос.

— Мислите, че за мен ще е по-безопасно да бъда в Мелбърн?

— Да — каза Спенсър. — Ще пътуваме заедно и ще намерим някое хубаво, уединено местенце, където да се настаниш.

Тя се усмихна.

— И то ще бъде безопасно, защото убийците не летят със самолети. Така ли си мислите?

— Няма нужда да бъдеш саркастична, Регън! — повиши глас Спенсър.

— Спенс, защо не си кажеш? Ти вече си намерил това хубаво, безопасно, уединено местенце, нали?

— В интерес на истината — да.

— Няма да замина!

Преди той да продължи спора, тя се обърна към Ейдън.

— Как ти хрумна, че можеш да разкараш колата ми?

— Той не ти ли купи БМВ?

— Не се меси в това, Спенсър!

— Единствената причина, поради която ти държеше онази трошка, беше да ме дразниш. Не е ли така? — попита Ейдън. Преди тя да отговори, той продължи. — Ако имаше нова кола, когато си си тръгвала от онзи семинар, можеше да натиснеш паник-бутона на дистанционното и може би някой щеше да ти се притече на помощ, когато онзи маниак те е преследвал.

— Като си помисля какво ти се е случило… — поклати неодобрително глава Спенсър. — Трябва да разбереш колко си важна за нас.

— Ти си бягала от него и виж какво стана с коляното ти — продължи да настъпва Ейдън.

— Да не намекваш, че трябваше да стоя на място?

— Не се прави на остроумна — сряза я Спенсър.

— Правили са ти операция — напомни й Ейдън. — И кога научихме ние за това?

— Впоследствие — отговори Спенсър. Той започваше да се ядосва. — Трябваше да ни кажеш.

— Беше проста операция — уточни тя. Тя отиде до бюрото и се облегна на него.

— Не исках да правя голям въпрос от това. Не казах дори на Корди и Софи.

— Ние сме твоето семейство — натърти Спенсър. — Трябваше да ни осведомиш!

— Виж, Регън, знам, че желаеш да си самостоятелна, но ти стигаш до крайности.

Спенсър се отпусна на дивана, но Ейдън продължи да стои прав. Имаше вид, сякаш иска да й каже нещо, но не е сигурен как да подходи.

Сега тя се опитваше да чете мислите му.

— За колата… — започна Регън.

— Приключихме разговора за колата — прекъсна я Ейдън.

Някога тя щеше да се откаже да спори, но не и днес.

— Не, не сме. Аз едва го започвам. Ще призная, че се държах малко детински. Знаех, че те дразня със старата си кола, така че, Ейдън, беше прав за това. Обаче не съм съгласна с постъпката ти! Трябваше да поискаш разрешението ми, преди да наредиш да изтеглят колата ми от паркинга.

— Ти нямаше да се съгласиш.

— Съгласен съм с Ейдън — подкрепи го Спенсър.

Тя ги изгледа навъсено.

— Кога ли не си съгласен с него!

Той я погледна шокиран. Не беше свикнал сестра му да спори.

— Това е вече минало — настоя миролюбиво Ейдън. — Забрави го.

— Трябва да обсъдим някои важни въпроси — добави Спенсър. — И искам да преминем към тях.

— Може би трябва да отидем в заседателната зала — предложи Ейдън, докато събираше листовете обратно в папката.

— Искаш да проведем годишното си събрание сега ли? Подготвен ли си?

Спенсър се изправи и тръгна напред.

— Всъщност двамата с Ейдън вече го проведохме. — Регън побесня.

— Кога?

— Рано тази сутрин. Ти си имаш толкова неща на главата в момента, че решихме, че не ти е до това — обясни Спенсър. — Всичко, което обсъдихме, е в онази черна папка на бюрото ти. Прегледай я на спокойствие.

Тя не каза нито дума, но беше толкова ядосана и на двамата, че едва се овладя.

— Добре — каза тя тихо.

Спенсър я погледна облекчен. После Регън попита:

— Разпределихте ли бюджета? Какъв е моят?

— Същият като миналата година.

— Не!

— Какво значи „не“? — попита Спенсър. — Вече е решено.

— Напротив, сега ще обсъдим това. Искам да утроите моя бюджет.

Тя гледаше Ейдън право в очите, когато съвсем спокойно декларира какво е желанието й.

— И дума не може да става. Вече отделяме пари за повечето благотворителни проекти в града, защото ти настояваше…

— И защото така е редно — прекъсна го тя.

— Да — съгласи се той. — Но не можем да направим нищо повече от това, поне през тази финансова година.

— Мислим за крайния резултат — каза Спенсър. — Нали трябва да имаме някаква печалба!

— Ние имаме предостатъчно печалба, Спенсър.

— Бюджетът е решен — каза той. — Вече трябва да мислим за новия хотел.

— Знам — промълви тя. — В Мелбърн.

— Да, в Мелбърн — съгласи се той. — Но тъкмо сега финализираме плановете за още един.

— О, и къде ще бъде той?

— В Сидни.

— Не знаех за него.

— Сега знаеш — каза Спенсър. — Надяваме се да го открием до шест месеца. Времето ни притиска и трябва да напредваме бързо.

— Уокър гласува ли за това?

— Разбира се, познаваш Уокър. Стига да не му пречим да се състезава, можем да правим каквото решим.

Тя взе един молив и започна нервно да го върти между пръстите си.

— Аз изобщо не съм важна част от тази фирма, нали? Някой изобщо сети ли се да говори с мен за това разширяване на бизнеса?

— Но ти беше под невероятен стрес! — възрази Спенсър.

— Да, вярно е. В абсолютен стрес.

— Какво ти става? — попита Спенсър. — Никога не съм те виждал толкова заядлива.

— Доста мислих напоследък.

Тя изчака някой от тях да я попита за какво е мислила, но те не го направиха. Не беше сигурна дали Ейдън изобщо следи разговора. Изглеждаше много по-заинтересуван от документа, който четеше. Моливът изхвръкна от пръстите й и падна в краката му. Регън веднага грабна друг.

В този миг забеляза Хенри. Той стоеше до бюрото си. Какво правеше тук в неделя? Трябваше да е някъде навън, да се забавлява. Регън не можеше да види с кого говори той.

— Защо си толкова нервна днес? — попита Спенсър и я изгледа продължително.

Моливът се въртеше бясно в пръстите й.

Ейдън вдигна падналия на пода молив, подаде й го, после издърпа стола зад бюрото й и седна. Отвори папката и каза:

— Регън, трябва да прегледаш тези договори. Сам ги изпрати.

— За новия хотел ли? — попита тя.

— Да.

— Щом адвокатът ни изпраща договорите, вие двамата трябва да сте знаели за тази сделка преди доста време. Странно, че не сте ми споменали нито дума.

— Щеше ли да проявиш интерес? — попита Спенсър.

— Да, щях.

Той не й повярва.

— Има една основна разлика между твоята философия и нашата — каза брат й:

— Ние с Ейдън се опитваме да печелим пари, а ти се опитваш да ги раздаваш.

Тя се усмихна:

— Не всички, Спенсър, само част от тях.

Брат й отиде до бюфета и си наля чаша вода.

— Не знам как се е получило това. Уж израснахме в една и съща къща…

— Аз знаех, че съм различна, и опитвах да приличам по-вече на вас, но не станах предприемач.

— Така си е

— Точно за това си мислех — каза тя. — И осъзнах някои неща, които много ме изненадаха.

— Например?

— Винаги съм смятала, че трябва да заслужа любовта ви. Глупаво, нали? Тревожех се, че ако не угодя на теб или Ейдън, ще спрете да ме обичате.

— Откъде ти е хрумнала тази откачена идея? — възропта Спенсър.

— От майка ни — отговори Ейдън. — Когато тя си беше вкъщи, ни манипулираше да правим това, което тя искаше, като ни лишаваше от обичта си.

Регън се обърна към Ейдън:

— Така ли е правела с теб?

Той кимна.

— Правеше го с всички нас.

— Не си мислиш, че ние се отнасяме така с теб, нали, Регън? — загрижено я попита Спенсър.

Тя въздъхна.

— Просто се опитвам да кажа, че досега съм прекарала живота си в опити да ви угодя. И това ме е изтощавало. Докато растях, все се тревожех, че ще спрете да ме обичате… Но вече не се чувствам по този начин. Аз съм ваша сестра и трябва да ме обичате, независимо колко ви ядосвам.

Ейдън кимна развеселено:

— Браво! Радвам се, че си осъзнала това. Сега ще погледнеш ли тези документи, че трябва да вървя.

Тя се обърна към него.

— Не съм свършила, Ейдън. Съжалявам, че на теб се стовари отговорността да ми бъдеш родител. Съжалявам, че вие със Спенсър сте носили този товар. Не мога да променя факта, че майка ни не искаше да бъде майка, но искам да знаете колко съм ви благодарна и на двамата за това, че съм ви имала.

Очите й се напълниха със сълзи. Спенсър ги забеляза.

— О, не, нали няма сега да се разревеш?

— Напротив!

— Добре тогава, карай нататък.

Също като Ейдън, и Спенсър се чувстваше неловко при всяка проява на емоции.

— Добре — каза тя. — Първо, събранието… Освен че определихте бюджета за следващата година и се разбрахте да започнете нов хотел, какво още решихте вие, момчета?

— Нямаше друго.

Регън посегна към листовете, които Ейдън искаше тя да прочете, но Спенсър я спря и каза:

— Всъщност обсъдихме още един въпрос…

Тя се обърна към него.

— И какъв по-точно?

— Говорихме със Сам за това и той се съгласи. Знам, че няма да ти хареса, но решихме да платим на Емерсън известна сума пари, за да се отървем от него.

Тя скочи на крака и изкрещя:

— Не!

— Или това, или трябва да му дадем къщата — продължи Спенсър спокойно. — А знаеш колко струва този имот. Емерсън се съгласи да се изнесе до края на следващата седмица. После ще получи чека.

Тя поклати глава съкрушено:

— Не…

— Регън, това е решено — каза Ейдън.

— Как можете да го направите! — извика Регън. — Боже мой, та той изневеряваше на майка ни веднага след като се ожени за нея.

Изведнъж Ейдън се ядоса. Той се изправи, подпря дланите си върху бюрото и попита:

— А какво правеше тя според теб?

Регън се обърка от въпроса му.

— Позволяваше му да й разбие сърцето.

— Да, точно така! — Ироничният му тон я вбеси.

— Какво значи това?

— Боже, Регън, време е да пораснеш. Майка ни правеше същото като Емерсън. Тя му изневеряваше постоянно.

Регън поклати глава недоверчиво:

— Няма откъде да знаете това.

— О, има! — настоя Спенсър.

— Всичките й пътувания — обади се Ейдън. — Да не мислиш, че ходеше сама?

— Хайде, Регън. Не може да не си знаела какво става. — Изведнъж започнаха да си крещят един на друг, а Ейдън търпеливо изчакваше спорът им да приключи. Спенсър я обвиняваше, че е живяла с илюзии, а накрая тя си призна, че наистина се е чудела как майка й се влюбва толкова лесно.

— Любов ли? — изсумтя презрително Спенсър. — Това нямаше нищо общо с любовта.

— Мама винаги искаше това, което не можеше да има.

Изведнъж тя осъзна, че е изпаднала в истерия. Пищеше, а двамата й братя продължаваха да стоят при нея. Никой не опитваше да си тръгне. Ейдън имаше вид, сякаш иска да й запуши устата с нещо, но това вече не я плашеше…

— Трябва да пораснеш — промълви Спенсър вече с по-спокоен тон. — И да приемеш фактите.

— Да порасна, означава да призная, че майка ни е била уличница, така ли?

Той сви рамене.

— Означава да се изправиш лице в лице с реалността.

— Добре — каза тя. — И двамата смятате, че след като майка ни е спяла с когото й падне, Емерсън е трябвало да й отвърне със същото? Нима вече няма хора, които не изневеряват? Сватбената клетва не означава ли нищо?

— Очевидно не — прекъсна я Спенсър.

— Не прави такива драми — сряза я Ейдън. — Просто се отърваваме от един проблем.

— Това е най-евтиният начин да го направим — допълни Спенсър. Той пъхна ръце в джобовете си и се намръщи.

— И не мога да променя решението ви?

И двамата поклатиха глави. После Спенсър каза:

— Съжалявам, Регън, но тук се налага да играем твърдо.

Тя се усмихна.

— Добре.

Те също се усмихнаха… Докато не забелязаха, че сестра им се отправя към вратата.

— Чакай — повика я Спенсър. — Забрави да подпишеш документите.

Тя спокойно се обърна към тях:

— Трябва ви подписът ми, за да предприемете каквото и да било? На мен пък ми трябва да утроите бюджета ми за следващата година. Когато това стане, ще подпиша. Ето това, момчета, е да играеш твърдо.