Списък с убийства

ДЕСЕТА ГЛАВА

Шийлдс започна приветствието си. Имаше монотонен хипнотичен глас, нещо като кръстоска между Бари Уайт и господин Роджърс.

— Регън, единият от бодигардовете, този отляво, те гледа откакто влязохме. Какъв му е проблемът? — попита тихичко Кори.

— Не му обръщай внимание!

Шийлдс плесна с ръце.

— Ранно пиле рано пее, както обичаше да казва баба ми. Утре в залата ще има петстотин души. Тук пространството е ограничено, така че трябваше да лимитирам броя на участниците, но тъй като вие, дами и господа, сте дошли рано и сте платили таксата си, реших да проведем тази малка сбирка. Ако тази вечер се появят още хора, ще отворим вратите и ще се разширим. А сега нека ви обясня какво ще научите през този уикенд.

Той заговори и Регън престана да го слуша. Извади снимката му от папката и я сравни с човека пред себе си. Мислите й се отнесоха към по-практични въпроси и тя обърна снимката и започна да си нахвърля някои бележки. „Да се обадя на охраната и да говоря с тях за Питър Морис. После: Да говоря с Ейдън за Емили Милън“. Регън вдигна глава и огледа публиката. Шийлдс определено имаше въздействие върху слушателите си. Повечето жени изглеждаха запленени от думите му. Някои буквално седяха приведени напред, сякаш несъзнателно се опитваха да се доближат до него. Отново насочи вниманието си към Шийлдс и след като го слуша десет минути, заключи, че импровизираната му реч засяга две теми: страха и алчността. Да, настояваше Шийлдс, те наистина можели да имат всичко, заслужавали да имат всичко. Но първо трябвало да се отърват от отровата в себе си.

Една ръка се изстреля във въздуха. Шийлдс направи крачка напред, усмихна се ослепително и попита:

— Да, кажете?

Жената скочи на крака и докато подръпваше тясната си пола, попита:

— Аз… не съм сигурна, че ви разбрах. Казахте, че трябва да отворим умовете си за нови възможности и да се отървем от отровата вътре в нас…

Тя се поколеба как да продължи, но Шийлдс я окуражи:

— Да, точно така.

— Ами… проблемът е, че… не знаех, че имам отрова вътре в мен.

Шийлдс драматично размаха ръце.

— Всички в тази стая имат отрова вътре в себе си.

— Точно в това е проблемът — каза жената и продължи да подръпва полата си. — Какво имате предвид под отрова?

Той очевидно очакваше въпроса. Сплете пръсти зад гърба си и направи още една крачка напред.

— Виж колко е близо до Софи — прошепна Корди. — Касетофонът й сигурно записва всяка дума.

— Струва ми се, че жената, която току-що зададе въпроса, е от неговите хора. Не мислиш ли?

— Може би — съгласи се Корди.

— Били ли сте наранявана от някого? — попита Шийлдс.

— Дълбоко наранявана?

Кой не е бил? Регън си помисли за Денис и изведнъж се заинтересува от това, което Шийлдс имаше да им каже. Жената, която бе задала въпроса, сведе поглед и леко се изчерви.

— Да… Обзалагам се, че повечето хора в тази стая са били дълбоко наранявани — каза тя и се огледа смутено. — Моят приятел… ми изневеряваше, без да го е грижа… Той… ме използваше.

— И вие сте заровили болката дълбоко в себе си, нали така? — Шийлдс кимна вездесъщо и погледна публиката. — Колко от вас са имали връзка, която им е причинила болка през годините? Колко са преживели предателство от страна на близък или приятел? Колко от вас не са получили заслужено повишение в работата?

Из цялата стая се вдигаха все повече ръце.

— Вече са готови да го боготворят — прошепна Корди.

— Охо, онзи бодигард продължава да те гледа. Вдигни ръка.

Регън покорно вдигна ръката си. Колкото по-дълго гледаше Шийлдс, толкова по-горещи тръпки плъзваха по гърба й. Той се усмихваше благо като апостол.

— Вярвам, че всички тези болезнени преживявания са се превърнали в капчици отрова вътре във вас и изяждат потенциала ви, творческото ви мислене, страстта ви за живот.

— Но как да се отървем от тази отрова? — извика друга жена.

— Ще ви покажа — заяви той. — Когато този семинар приключи в неделя вечер, вие ще бъдете пречистени и готови да завладеете света. Гарантирам ви го.

Той отново направи пауза и после продължи с меден глас.

— Защо не направим едно малко упражнение? Всички да извадят бележниците и химикалите си, ще ги намерите в папките си. Ще правим списък.

Той даде знак на бодигарда вдясно от себе си. Здравенякът веднага коленичи пред камината и включи газта. След секунди бурен огън облъхна и без това топлата стая.

— Най-добре си извади бележника и гледай развълнувано — прошепна Корди. — Много е горещо. Трябваше да си вдигна косата. Сега определено ще се накъдри.

Регън бе свикнала Корди да се суети за косата си и не й обърна внимание.

— Готови ли сте? — извика Шийлдс. — Ето върху какво искам да помислите. Как можете да направите света едно по-добро място за себе си? Ще бъдете ли по-щастливи, по-пълноценни, по-радостни, ако хората, които са ви наранили, вече не съществуват? Какво щеше да стане, ако можехте да махнете с вълшебна пръчица и — Той щракна с пръсти, за да подсили драматичния ефект — те да изчезнат… завинаги. Бихте ли се чувствали по-добре без тях? Ако можехте да се отървете от отровата вътре в себе си, щяхте ли да бъдете по-щастливи? Ако вярвате, че това е възможно, напишете имената на хората, които искате да изчезнат.

Регън не вярваше на ушите си. Но явно не бе единствената, защото една плаха ръка се вдигна.

— Извинете, д-р Шийлдс? Правилно ли чух, че искате…

Друга жена се изправи, притиснала бележника към гърдите си.

— Искате да направим списък с хора, чиято смърт желаем?

— Да, точно това искам. Ако хората, които са ви наранили, вече не съществуваха, тогава щяхте ли да се освободите от отровата в себе си?

Един мъж се провикна:

— Ще ми трябва повече хартия. — Нервен смях последва коментара му. — Има ли ограничение за броя на имената? — попита той.

— Напишете колкото имена искате. Обаче мисля, че за това упражнение трябва да поставим ограничение като време. Десет минути — определи Шийлдс. — Започваме ли?

Той протегна ръка, погледна часовника си и каза:

— Старт!

Един мъж, който седеше до Регън, прошепна:

— Това ще бъде забавно. Ще започна с жена ми.

— Имаш предвид бившата — каза една дама, която седеше до него.

— А, правилно. Ще включа и нея в списъка.

Корди изглеждаше отвратена.

— Можеш ли да повярваш? Шийлдс превърна тези хора в кръвожадни вампири.

— Тихо! — прошепна Регън. — Най-добре да се престорим, че изпълняваме указанията. Започни да пишеш.

— Без значение колко неморално е това упражнение?

— Разбира се.

— Добре, тогава… — Корди се усмихна. — Мога да се позабавлявам.

И двете извадиха бележниците си. Регън написа на първия ред: „Да бъдат убити“, подчерта думите, а отдолу добави: „Хора, чиято смърт желая“. Сега какво? Чудейки се как да убие времето, тя забарабани с химикала по папката, но мъжът пред нея се обърна намръщен.

— Може ли да спрете? Разсейвате ме.

— Съжалявам — прошепна тя.

Имаше чувството, че бодигардът продължава да я наблюдава. Може би вече проявяваше параноя. Тя отметна косата от очите си и вдигна поглед, после бързо сведе глава. Не беше параноична — бодигардът още я гледаше. Какъв му беше проблемът?

Корди подсмърчаше и ровеше в чантата си. Регън й подаде кърпичка.

— Още пет минути — извести Шийлдс. — После ще обиколя стаята и искам всички да ми покажат написаното, за да видя колко имена сте изброили.

Регън започна да пише. Шийлдс, бодигард номер едно и бодигард номер две изчерпаха списъка й. Кой друг? Госпожа Патси, грубата продавачка от „Дикерсън“. А, да не забрави и ужасния детектив Суини. Светът определено ще бъде по-добро място без него. Канеше се да добави и лейтенант Луис, защото се държеше толкова злобно с младия полицай, но времето изтече.

Не беше предполагала, че е толкова кръвожадна. Шийлдс плесна с ръце.

— Оставете химикалите. Всички да вдигнат бележниците, за да мога да ги видя. Точно така, браво. Браво — хвалеше той. — Всички са участвали. Сега, ето какво искам да направите. Един по един идвайте при камината. Откъснете листа от бележника и го накъсайте на малки парченца. После го хвърлете в огъня и гледайте как пламъците поглъщат имената. Да започваме.

— Това ще ни освободи ли от отровата? — попита една жена.

— Символичен жест е — обясни Шийлдс. — Целта му е да станете по-отворени за всички възможности.

— Това пък какво означава? — попита Корди.

— Трябва да станем по-отворени за възможността да убием враговете си — обясни Регън с престорен ентусиазъм.

— Да започваме! — извика Шийлдс.

Софи беше първа. Тя се усмихна на Шийлдс, когато мина покрай него.

— Охо, Софи флиртува — прошепна Корди. — А на Шийлдс това му е много приятно.

— Как може да се насили? Той е толкова отвратителен.

— Можеш ли да повярваш, че той всъщност взема пари за това!

— Шийлдс каза, че за този семинар са се записали петстотин души. Умножи това по хиляда долара…

— Той изкарва истинско състояние!

— Не мога да повярвам, че ще пропилеем целия си уикенд.

— Хайде да се наредим на опашката, а после да се измъкваме от тук. Умирам от глад.

Регън тъкмо взе чантата си, когато мобилният й телефон зазвъня. Това й спечели един враждебен поглед от бодигарда.

Тя отговори на обаждането, бързо си събра нещата и излезе в коридора, а Корди се нареди на опашката, за да изхвърли списъка си в огъня.

Обаждаше се Емили Милън. Беше в едно от типичните си настроения и очевидно не намираше за нужно да си губи времето с любезности.

— Ти не ми даде последните бележки на Ейдън — каза тя сопнато — и в резултат от това събранието бе пълна катастрофа. Няма да успея да си свърша работата, ако продължаваш да ми правиш тези номера!

— Сигурна съм, че Хенри разпечата всичко, което беше изпратено по имейла — каза Регън. — Не съм го изтрила и с удоволствие ще проверя всичко, когато се върна в хотела.

— Очаквам тези бележки на бюрото си утре!

— Сигурна съм, че всичко, което изпрати брат ми, беше разпечатано — повтори Регън.

— Трябва ли да занимавам Ейдън с това?

Регън преброи до пет, но не помогна.

— Най-добре го направи! — изкрещя тя и рязко затвори телефона. После продължи да се взира ядосано в него.

— О, ти също отиваш в моя списък! — измърмори тя. Искаше й се да може да уволни Емили на секундата, по телефона. Обаче не можеше. Нямаше власт да го направи. Наблизо отекна гръмотевица и прекъсна ядните й мисли. Тя пъхна телефона в чантата си и се върна в стаята, за да потърси Корди и Софи. Искаше да си тръгнат, преди настроението й напълно да се е развалило. Докато затваряше тежката врата зад себе си, забеляза, че единият от бодигардовете бе коленичил и изключваше газта на камината.

Регън предположи, че е пропуснала ритуала с огненото пречистване. Не можа да намери Софи, но Корди беше там, където я беше оставила — продължаваше да седи на неудобния сгъваем стол до стената. Регън седна до нея и прошепна:

— Може ли вече да си тръгваме?

— След минута — отвърна Корди. — Шийлдс ни разказва историята на един от своите ученици. Очевидно смята, че тя е изключително вдъхновяваща и поучителна.

— Ученици? Той да не преподава нещо?

Корди поклати глава.

— Така нарича нас. Всички хора, които са посещавали семинарите му, са негови бивши ученици. Как може някой, дори и малоумен, да се хване на това? Такъв мошеник!

— Огледай се — прошепна Регън. — Стаята е пълна с нещастни хора, които отчаяно искат да променят живота си. Той им казва това, което те искат да чуят.

— Още по-важно е, че им дава възможност да винят другиго, вместо да поемат отговорност за собственото си поведение.

Софи беше права, той наистина превръща уязвимите в своя плячка.

— Ще помоля Ейдън да уволни Емили — съобщи Регън.

Корди рязко се обърна към нея.

— Наистина ли? — Изглеждаше искрено развълнувана.

Регън повтори разговора, който бе провела с противната жена.

— Ти какво би направила на мое място?

— Накарай Ейдън да нарита кльощавия й задник — прошепна тя. — Трябва сама да избереш следващата му асистентка. Той очевидно попада на неподходящия тип жени.

— И какъв тип са те?

— Млада, красива, руса, слаба…

— Теб какво те интересува как изглежда тя?

Корди присви рамене засегната:

— Не ме интересува. Ти си тази, която се оплаква.

Регън въздъхна:

— Не мога да я уволня, тя не работи за мен. Освен това Ейдън се нуждае от помощта й.

— Намери някоя друга, която да му помага.

Шийлдс повиши глас, докато приближаваше края на историята. Последваха аплодисменти. Той изчака шумът да стихне, после съобщи, че спонтанното занимание е приключило, и подкани хората да общуват помежду си. Само след секунди психологът бе заобиколен от жени, които се бореха за вниманието му.

— Вали ли? — попита Корди. Тя повдигна един кичур от дългата си коса, въздъхна и го пъхна зад ухото си. — Косата ми вече е започнала да настръхва, значи вали.

— Глупости — каза Регън. — Косата ти не настръхва, тя се къдри.

Корди затършува в чантата си, откри една шнола и се зае да прибира косата си на кок.

— Ще отида да взема колата и ще спра под навеса. Ти намери Софи и я извлечи насила, ако се налага — каза Регън.

Тя събра нещата си, пъхна папката под мишница и се отправи навън. Настроението в стаята още бе приповдигнато, много от участниците се смееха нервно и говореха един с друг. Такова нетърпение, такава надежда, помисли си Регън. Беше сигурна, че чува отчетливия смях на Софи. Как, за бога, понасяше да стои толкова близо до Шийлдс?

Регън, изглежда, бе единствената, която бързаше да си тръгне. Осветление на верандата и около сградата почти липсваше. Едва виждаше къде стъпва.

Ако беше песимистка, щеше да си помисли, че дъждът я е дебнал да излезе, защото в секундата, в която се показа изпод навеса, лекият ръмеж премина в порой.

Тя се втурна към паркинга, а капките биеха по лицето й и я заслепяваха. Тъй като не се беше сетила да си вземе чадър, се прикриваше със синята папка.

Докато стигна до паркинга, коляното й вече пулсираше. Поколеба се дали да не спре и да събуе високите си неустоими обувки, но оставаха само петдесетина метра до колата и се отказа. Вече стискаше ключа, той бе закачен на една верижка като гривна. Регън нахлузи верижката на ръката си, за да може да хване чантата си и да побегне.

Можеше да мине напряко през тревата, но тогава красивите й меки кожени обувки щяха да бъдат съсипани. Боже, каква идиотка бе, да се обуе с високи токове!

Беше на трийсетина метра от автомобила си, когато й се стори, че някой я вика. Автоматично се извърна по посока на звука, но лявото й коляно поддаде и тя рязко политна. Изплака от болка, пусна чантата и папката, за да се подпре с ръце и да смекчи падането. Беше свикнала коляното й да излиза от ставата — случваше се поне веднъж месечно, но болката обикновено преминаваше след няколко секунди. Този път беше различна — режеща и непоносима.

Половината от съдържанието на чантата й се разпиля по земята. Надигна се и прибра червилото и портфейла си. Някой пак й извика. Дочу писклив глас или може би вятърът създаваше тази илюзия? Тя напрегнато се ослуша, докато тъпчеше портфейла си в чантата, после се изправи с олюляване.

Нищо. Реши, че всичко е било плод на въображението й. Мислеше единствено за това как да се скрие от дъжда. Тогава го чу да се приближава, преди да го види.