Списък с убийства

ТРИЙСЕТА ГЛАВА

Алек носеше черен шлифер върху смокинга си и изглеждаше неустоимо красив. Той й отвори вратата, отдръпна се и каза на Уинкът:

— Смяната ти дойде.

— Аз ще обсъдя някои неща с него — рече Уинкът. — Вие двамата тръгвайте.

Мълчаха, докато се качиха в колата и потеглиха на север. Регън упътваше Алек към кънтри клуба. Тя си беше записала как се стига до там на едно картонче — но той вече знаеше пътя.

— Винаги ли си толкова организирана? — попита детективът.

— Опитвам се да бъда — рече Регън. След което извади още десетина картончета, прелисти ги и ги върна в чантата си.

— Какви са всички тези записки?

— Бележки за довечера.

— Реч ли ще изнасяш? — попита той.

— Само няколко думи.

Тя не обясни нищо повече и той реши, че ще разбере какво точно ще става, когато стигнат в клуба. Беше му трудно да шофира съсредоточено.

Уханието на парфюма й го караше да си припомня непрекъснато колко секси изглеждаше, когато се появи в хола тази вечер.

Опитваше се да си я представи гола…

Бяха изминали няколко километра в неловко мълчание. Регън се молеше той да каже нещо, дори и някакъв прозаичен коментар за времето. Но лицето му бе смръщено. За какво ли си мислеше?

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— О, разбира се, всичко е супер.

— А защо си намръщен?

Той я погледна изненадано:

— Така ли ти изглеждам?

— За какво си мислеше?

„За теб, гола“ — помисли си той, но предпочете да не отговаря.

Зави с колата по отбивката към междущатската магистрала и се престрои зад един пикап. Движението бе необичайно натоварено дори и за събота вечер, но той без проблеми забеляза седана, който ги следеше.

— Имаме си компания.

— Така ли?

— Сивият седан през две коли зад нас. Следят ни, откакто излязохме от хотела, и не се тревожат, че ще ги забележим. Не се безпокоя, само се дразня.

Тя се опита да види седана в огледалото за обратно виждане и когато не успя, се извърна, за да погледне през задното стъкло. Предпазният колан се заби във врата й.

— Не виждам седан.

Той мина в средното платно, увеличи скоростта и веднага след това седанът го последва. Тя се вгледа напрегнато.

— Виждам ги. Двама мъже. — Обърна се към Алек и попита: — Това не те ли плаши?

— Те са охрана.

— Значи сега имам и охрана, която ме следи из града? Дори и когато съм с теб? Кой, мислиш, е разпоредил това?

— Брат ти.

Тя се облегна на седалката, намести шлифера върху коленете си и се загледа през прозореца. Не каза нищо няколко минути. Алек забеляза тревогата, изписана на лицето й.

— Какво си мислиш?

— Просто се чудех защо брат ми не се опита да се свърже с мен. Минаха две седмици, Алек.

Той долови уплахата й.

— Просто е решил да изчака.

— Тогава и ние ще чакаме.

— Лейтенантът колко време ще позволи на детектив Уинкът, на теб и останалите да се занимавате с мен? Всички сте претоварени и знам, че при вас хората не достигат. Ако ти заминеш от Чикаго, а лудият продължи да се крие…

Регън се опита да се успокои. Все пак Алек не бе ясновидец, не можеше да знае всички отговори.

— Слушай, Регън. Уинкът и Брадшоу не си губят времето. Те работят по случая.

— Да, така е. — Чувстваше се виновна, защото знаеше, че детективите работят дори извънредно. — Съжалявам. Просто… колкото повече знам…

— … толкова по-малко ще се страхуваш — довърши мисълта й Алек.

— Исках да кажа: толкова повече контрол ще имам над ситуацията. Как да помогна за залавянето му, ако не зная всички факти?

— Това, което чувам, не ми харесва и Уинкът също няма да го хареса. Не се меси.

— Аз вече съм се намесила.

— Не проваляй разследването с глупавите си планове.

— Говориш, сякаш си убеден, че ще направя нещо неразумно.

Тя се бе хванала с една ръка за таблото, сякаш очакваше той всеки миг да завие рязко или да увеличи скоростта.

— Искаш ли ти да шофираш?

Въпросът я подразни.

— Не, не искам.

— Карам само със сто.

— Не съм казала нищо за шофирането ти!

Той се пресегна над скоростния лост и избута ръката й от таблото.

— Опитай се да се отпуснеш. И повече никакви приказки за разследването тази вечер. Става ли?

— Да — съгласи се тя. Облегна се назад и скръсти ръце в скута си. — Ами онези двамата, които ни преследват… Не искам да вървят по петите ни и в клуба. Предпочитам никой да не знае, че си ми бодигард. Няма да бъда в центъра на вниманието тази вечер и не искам да бъда затрупана с въпроси.

„Единственият начин да не бъдеш в центъра на вниманието е, ако останеше облечена с шлифера си през цялата вечер и никой да не успееше да зърне роклята ти, по-точно тялото в роклята“ — помисли си Алек.

— Ще предупредя тези двамата, че трябва да останат незабелязани.

— Благодаря ти.

Внезапно се скупчиха облаци и след секунди по предното стъкло закапаха едри капки. Алек включи чистачките и каза:

— Мисля, че ще поставим рекорд по дъждовни дни.

— Това е нашата отбивка.

— Знам.

— Уинкът наясно ли е къде се крие Шийлдс?

— Ще трябва сама да му зададеш този въпрос.

— Ейдън иска аз също да се скрия. Но няма да го направя. Нямам намерение да бягам, а да помогна за залавянето на лудия.

— Ейдън се опитва да те пази — каза Алек. — Аз имам две по-малки сестри и сигурно бих реагирал по същия начин.

— Той скоро ще има и подкрепление. Спенсър се връща. Вероятно вече е в хотела.

— Идва в Чикаго за онова съвещание, за което ми разказа ли?

— Да.

— И мислиш, че двамата ще те принудят да се скриеш някъде?

— Да, но няма да стане. Както казах, няма да ходя никъде. И ако някой се крие, това е Ейдън.

Той се насили да не се усмихне:

— И от кого се крие?

— От мен.

— Значи се страхува от теб.

— Ех, да беше така!

Той не издържа и се разсмя.

— Ейдън не се страхува от никого. И всъщност не се крие от мен — призна тя. — Обаче ме подлудява. Струва ми се, че накъдето и да се обърна, той е там, а в същото време никога не е свободен да си поговорим. И продължава да наема нови и нови хора в охраната. Вече се спъвам в тях.

— Той се тревожи за теб и иска да си в безопасност. Успя ли да говориш с него за колата?

— Още не, но ще го направя.

— Ами Уокър? Той също ли ще те изнудва?

— Не. Той е много вглъбен напоследък и това ме радва. Мога да се справя с двама, но трима срещу един е по-трудно.

Бяха поели по отбивката, Алек намали и спря на червен светофар. До кънтри клуба оставаха малко повече от три километра.

— Ти си по-твърда, отколкото изглеждаш.

Тя се усмихна.

— Надявам се, че това е комплимент.

— Комплимент е — увери я той. — Семейните отношения понякога са много сложни. Повярвай ми, знам го от опит.

— Като съдя по някои истории, които си ми разказвал, ти си бил доста див.

— Е, имал съм своя див период.

„С жените ли?“ — искаше й се да попита.

— Как е станало така, че не си се оженил?

Той сви рамене:

— Нямам нищо против брака. Братята ми Ник и Тео са щастливо женени. Просто не съм имал време за някаква смислена връзка.

— Нали жените са като чипса…

— Моля? — Той не повярва, че я е чул правилно.

— Като чипса — повтори тя. — Така ми каза веднъж едно момче в колежа.

— Гадже ли ти беше?

Тя поклати глава.

— Не, той ходеше с една моя приятелка и спеше с други тайно от нея.

— И обясни ли ти защо смята, че жените са като чипса?

— Да, каза, че не може да яде само един вид чипс.

Алек беше чувал много тъпи извинения, които мъжете дават, след като са ги уличили в изневяра, но това определено беше най-смехотворното.

Той зави на кръстовището. Валеше като из ведро. Караха след някаква лимузина към железни порти. Газови фенери очертаваха алеята, която се извиваше през разкошната местност до клуба. Този, който го бе проектирал, беше целил да впечатлява от пръв поглед и със сигурност бе постигнал тази цел. Триетажната сграда на върха на хълма беше разкошна. Меки светлини огряваха огромните бели колони…