Списък с убийства

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Сам Болдуин, адвокатът на семейство Мадисън, затвори тефтера си и се изправи, когато Регън влезе.

— Ти не си заподозряна — каза й той веднага.

— Не, разбира се, че не е — съгласи се Луис. Той се изправи и се наведе през бюрото с протегната ръка, за да й се представи. Ръкува се с нея продължително, нареждайки с извинителен тон: — Осъзнавам, че това е ужасно изпитание за вас…

Преди тя да отговори, Сам заяви:

— Ще се свържа с теб до един час, Ейдън. — Кимна на Регън, която се опитваше да издърпа ръката си от пръстите на Луис, и излезе от кабинета.

— Регън? — Ейдън я гледаше притеснено.

— Добре съм — успокои го тя.

Щом Луис пусна дланта й, тя прекоси стаята и застана до брат си. Тъй като лейтенантът не си бе направил труда да представи Алек на брат й, тя го направи.

Двамата мъже бяха еднакви на ръст, привлекателни и в добра форма. Но Ейдън изглеждаше уморен и разтревожен.

— Лейтенантът ми каза, че ви е възложил да охранявате сестра ми, докато не бъде заловен мъжът, изпратил снимките.

— Точно така — обади се Луис, преди Алек да успее да отговори.

Уинкът го попита:

— На кого още ще възложите работата по това разследване или оставаме само Бюканън, Брадшоу и аз? Конъли вече получи друга задача, нали?

— Да, така е — каза Луис. — Ще ви осигуря помощ, но това няма да бъде Бюканън. — Той седна на стола си и стрелна намръщено Уинкът: — Нали разбираш какво ти казвам? Задълженията на Бюканън са само на бодигард, нищо повече.

Докато лейтенантът се перчеше, Регън попита брат си шепнешком:

— Сам ли ти се обади? Затова ли си тук?

Уинкът и Брадшоу бяха заети да спорят с Луис, но Алек следеше разговора й с Ейдън внимателно.

— Не — отвърна Ейдън. — Хенри се обадил на Сам, че отиваш в полицията. Освен това му казал за имейла и факса, които си получила. Видях снимките.

— Така ли?

На бюрото ми имаше копия, когато пристигнах. Веднага се обадих на Сам. Преди да дойдем тук обаче, не знаехме, че си съставила списък с хора, които да бъдат убити. Регън, какво, за бога, те е прихванало!

Тя не отвърна, но мълчанието й бе пропито от гняв.

— Не мога да си представя защо си направила подобно нещо! — продължаваше да нарежда брат й.

Регън не си направи труда да му обяснява, защото знаеше, че каквото и да каже, пак ще трябва да се оправдава. И той пак щеше да я изкара виновна.

Пое дълбоко дъх и прошепна:

— Как така си получил онези снимки? Хенри не може да ги е оставил на бюрото ти, без да ме попита.

— Някой ги е оставил там. Просто предположих, че е асистентът ти, но това не е чак толкова важно.

„Напротив — помисли си тя, — много е важно!“ Но знаеше, че сега не е моментът да спори.

— Ще ти бъда благодарна, ако не занимаваш Спенсър и Уокър с това. Не искам да ги тревожа — каза тя.

— Вече е твърде късно. Някой им е изпратил снимките по имейла.

— Снимките на детектив Суини и на продавачката ли? Видели са тези страхотии? — попита тя, мъчейки се да проумее станалото.

— И други ли е имало? — усъмни се брат й.

— Не, само тези са.

— Тогава са видели снимките на детектива и продавачката — заключи хладнокръвно Ейдън.

— Предпочитах да не ги виждат. Ще се разтревожат и… — Гневът и отчаянието й нарастваха.

Но брат й се държеше по обичайния си невъзмутим начин.

— Ще се разтревожат ли? Та те направо са се побъркали от притеснение. Спенсър иска да стоиш под ключ, докато не пристигне тук, а после се надява да те убеди да заминеш с него за Мелбърн. И да останеш там, докато полицията не залови този маниак.

— Няма да направя това.

— Той мисли, че ще може да те убеди. Уокър също пожела да отседнеш при него.

— Той къде е тази седмица?

— В Париж, но се връща. Настоява да пътуваш с него, за което, разбира се, не може да става и дума.

— Ейдън, мога сама да вземам решения.

— Ти отказваш дори да се качиш в една кола с Уокър. Защо би решила да обикаляш света с него?

— Няма да пътувам с брат ми, нито ще отида в Мелбърн!

Ейдън не я доизслуша, а се обърна към Алек:

— Както обяснявах на детектив Уинкът, ние имаме отлична служба за охрана в хотела. Смятам да наема и допълнителни хора.

Това означаваше ли, че го освобождават от охраната на Регън Мадисън? А дали Ейдън не смяташе, че Алек работи за него? Реши, че е така, и му стана изключително смешно. Въпреки че намираше работата като бодигард за леко обидна, той щеше да се грижи Регън да е в безопасност, докато Луис не го заменеше с някой друг.

Детектив Уинкът се присъедини към тях. Ейдън го увери, че той и братята му — и Регън разбира се — ще направят всичко възможно, за да подпомогнат разследването.

— Тя живее в хотела, а офисът й е на третия етаж, така че изобщо не й се налага да излиза. Това много ще облекчи задачата ви — каза той на Алек.

Но Регън ги чу и възрази:

— Не мога да отменя ангажиментите си. Обещала съм, че ще помогна за някои важни събития, които предстоят. Няма да пропусна благотворителната вечер за набиране на средства за болницата.

— Ще трябва да отмениш всичко за момента — настоя Ейдън. — Щом искаш да останеш в Чикаго, няма да мърдаш от хотела! Аз ще отложа пътуванията си, докато този проблем не се реши.

— Но, Ейдън… — започна тя, ала брат й вече се бе обърнал към Уинкът и обсъждаше охраната й. Никой от тях не пожела да чуе мнението й. Ейдън все още твърдо вярваше, че е по-добре да качи сестра си на частния им реактивен самолет, за да замине на някое уединено и тайно място.

Докато спореха, Регън излезе от стаята. Алек тръгна след нея.

— Имаш ли нещо против да ме закараш до хотела? — попита тя. — Ако не ти е удобно, мога да си хвана такси.

— Какво ви става бе, хора! Първо брат ти, а сега и ти. Няма да се отделям от теб, така че престани да ме гониш. Ясно ли ти е това? — За пръв път пред нея той повиши глас.

Тя млъкна покорно и тръгна навън.

— Чакай, ами брат ти?

Регън продължи да върви.

Бавна усмивка се плъзна по лицето му и Алек я последва надолу по стълбите. Очакваше, че брат й ще ги настигне.

— Защо не се защити пред Ейдън, когато те попита за списъка? Остана с впечатлението, че ти си отговорна.

— В известен смисъл е прав, не мислиш ли?

— Не — отвърна кратко детективът.

Двамата пресякоха улицата и отидоха до паркинга. Алек й отвори вратата на автомобила, като не спираше да се оглежда във всички посоки, сякаш очакваше някой снайперист да се появи по покривите или по околните улици.

Щом седна зад волана, натисна бутона за заключване на всички врати. Този звук я подсети за нещо.

— Днес ще си купя нова кола.

— Така ли? Какво й има на предишната?

Регън се зачуди дали Алек не си мисли, че тя използва лимузина с шофьор.

Той си представи, че тя кара мерцедес или порше, определено нещо скъпо и модерно.

— Много е стара — рече Регън.

— Колко стара? На една година или на две…

— Ти наистина ме мислиш за глезла, нали?

— Има ли значение какво мисля за теб?

— Не. — Тя излъга достатъчно убедително, за да е сигурна, че ще й повярва. Всъщност имаше значение, малко, но имаше…

Движението беше натоварено. Когато Алек рязко свърна вляво, за да избегне една кола, която спря пред тях, Регън се стресна. А после, когато той даде газ към магистралата, тя отново реагира уплашено.

— Слушай — скара й се той. — Направо ме побъркваш, като се вкопчваш в таблото всеки път, когато правя завой. Опитай да се отпуснеш, ако ти е възможно.

— Възможно е. Намали и ще ти го докажа.

— Знам какво правя. — Гласът му прозвуча хапливо.

— И Уокър знае, само че е катастрофирал сто пъти.

— Аз не съм брат ти. И се казвам Алек.

Тя забеляза, че той намали скоростта.

— Можеш да ме наричаш Алек. Все пак с теб ще бъдем неразделни известно време.

— Ако лейтенант Луис знаеше, че исках да го включа в онзи списък, щеше да ти възложи друга задача. А мен да обеси на някой стълб. Аз поне така бих постъпила.

Той се засмя.

— Не, не би го направила. Прекалено състрадателна си.

— Не можеш да си сигурен дали съм състрадателна или не.

— Разбира се, че знам. Аз съм детектив, усещам нещата — усмихна се той.

— Женен ли си? — изтърси изведнъж тя. Защо ли пък го попита, след като изобщо не я засягаше?!

— Не.

— И аз не съм — каза Регън.

— Да, знам.

Тя се опитваше да измисли приемлива причина защо му беше задала такъв личен въпрос и кратко промълви:

— Просто полюбопитствах.

Двамата стигнаха до хотела след минута. Уинкът се обади на Алек точно когато портиерът отвори вратата пред Регън.

— Искам да говорим за графика — каза Уинкът.

— Какво по-точно?

— Ти не можеш да стоиш с тази жена по двайсет и четири часа, независимо какво си мисли Луис. Ще трябва и да спиш. Е, би могъл да спиш и при нея евентуално. Това е единият вариант да я държиш под око през нощта.

— Хубав план — каза Алек сухо.

— Разбира се, има вероятност тя да не го одобри.

— И какво предлагаш? Нали сега ти командваш.

Регън беше спряла при рецепцията и преглеждаше някакви документи, които една служителка й беше подала. Алек стоеше на около три метра, обърнат с гръб към нея, и наблюдаваше хората във фоайето.

— Брат й я иска под ключ — каза Уинкът. — Това ще направи задачата много по-лесна. Обаче и двамата знаем, че ще има моменти, когато тя ще настоява да напусне хотела. Така че какво ще кажеш за този вариант: ти си с нея през целия ден, но когато тя се прибере да спи в апартамента си, я оставяме на охраната на хотела.

— Не ми харесва.

— И на мен не ми харесва.

Алек се засмя:

— Тогава защо го предложи?

— Брадшоу настояваше.

— Откога започна да слушаш партньора си?

— Никога не го слушам, но той даде тази идея и аз обещах да ти я подхвърля. Впрочем, брат й ще наеме допълнителна охрана.

— Знам, но въпреки това положението е сложно. Не бих се доверил на външен човек да свърши работата ни.

Уинкът се съгласи.

— Това копеле… Той играе някаква откачена игра с нея, нали?

— Така си мисля.

— Имам чувството, че ще иска да се свърже с Регън по някакъв начин.

— Точно така. Когато направиш добро за някого, ти се иска да чуеш едно благодаря.

— И Матлин е на същото мнение. — Уинкът говореше за психиатъра на полицията. — Той смята, че онзи мъж ще иска пак да се свърже с нея, но ще направи нещо по-лично от факса и имейла.

— Какво друго каза?

— Брадшоу току-що му даде папката, така че на Матлин ще му трябва известно време. Но все пак забеляза, че думата „твоят“ е подчертана няколко пъти. Нали се сещаш за какво ти говоря? Във факса той е написал „твоят списък“. Матлин смята, че подчертаването на „твоят“ е много важно.

— Обясни ли защо?

— Не.

— Страшна помощ ни оказва.

— Ще говоря с него след два часа. Би трябвало да са му достатъчни, за да прегледа материалите.

— После ми кажи какво е измислил.

— Добре. Ще изпратя довечера някой да те смени, а утре ще измислим график, който да устройва всички.

— Накарай този, когото изпратиш, да ми се обади, преди да дойде.

Алек затвори телефона и се обърна към Регън. Връщаше някакви листове на служителката и каза нещо, на което тя се усмихна.

— Готов ли си? — попита тя.

— Готов съм за всичко — отвърна Алек. — Всъщност какво имаш предвид?

— Бих искала да пробвам няколко коли днес следобед.

Той поклати глава.

— Ще трябва да го отложиш.

— И да стоя затворена тук, така ли?

— Да. Много работа ли имаш?

Пресякоха фоайето и отидоха при асансьорите.

— Всъщност след като наваксам с изостаналите задачи, после известно време няма да имам почти нищо за вършене. Сега ни е спокойният период. Всички писма за отпуснати стипендии вече са изпратени. Парите за следващата година са разпределени, а новите молби ще започнат да пристигат през август. Чак тогава с Хенри ще имаме доста работа.

Регън ровеше в чантата си и търсеше ключа за асансьора. Тя подаде на Алек портфейла си, една химикалка, червило, пакет носни кърпички, инхалатор и един тефтер, преди да открие ключа.

— Винаги е най-отдолу — усмихна се тя. Пъхна го в процепа и натисна бутона за третия етаж, после разтвори широко чантата си, за да може Алек да изсипе всичко обратно.

— Доколкото разбирам, никой не може да отиде в офисите без ключ — каза той, когато вратата се отвори. — Но се обзалагам, че не е трудно да се открадне един.

Тя се замисли.

— Може и да си прав. Много служители имат ключове и сигурно ги оставят без надзор.

— Това не е добре — каза Алек. Асансьорът спря на третия етаж.

— Ще трябва да говориш с шефа на охраната — посъветва я той, докато тръгваха по коридора.

— Разбира се. Ще си отбележа да говоря с нея още утре.

— С нея ли? — попита изненадан той.

— Виждаш ли някакъв проблем жена да е шеф на охраната в хотела?

— Не, ако е добра.

Хенри сигурно ги беше чул, защото се втурна към тях веднага щом завиха по коридора.

— Слушайте каква новина имам! — Беше толкова развълнуван, че едва си поемаше дъх. — Ейдън се обади и остави съобщение. Решил е да постави един човек охрана пред асансьорите и вратата към стълбището и друг на този етаж. Никой няма да минава без пропуск със снимка. А трети ще пази пред вратата на спалнята ти.

— Кога ще стане всичко това? — попита ужасено Регън.

— Веднага — отвърна той. — Вече са тръгнали, предполагам. Както и да е, имаш още малко време.

Регън се отправи с Алекс към офиса си, но Хенри продължаваше да ги следва.

— Още пазачи ли очакваме? — попита тя. Хенри поклати глава.

— Не, още новини. Няма да повярваш какво е станало! Не е нещо лошо — каза той, за да я успокои. — Просто… ами, няма да повярваш…

— Ще ми кажеш ли най-сетне? — не издържа Регън.

— Може да се ядосаш.

— За бога, говори! — настоя тя с видимо раздразнение. Бяха стигнали до офиса й. Алек задържа вратата, за да влязат Регън и асистентът й.

— Преди Ейдън да отиде с адвоката в полицията, се отби тук — рече Хенри.

— С каква цел?

— Нареди ми да ти кажа, че е уредил да изтеглят колата ти от паркинга, и остави това за теб. — Той се обърна и взе един подплатен плик от бюрото си.

Регън го погледна удивена:

— Уредил е да…

— … изтеглят колата ти — кимна Хенри.

— Каза ли ти къде са я закарали?

Хенри я погледна смутено:

— Сигурно в някое гробище за стари коли, но не уточни кое.

Тя направи крачка назад. Усети, че лицето й пламва. Опита се да запази спокойствие пред Алек и Хенри и пое дълбоко дъх, но това не помогна. Ядосваше се все повече…

— Няма ли да отвориш плика? — попита плахо Хенри. Регън скъса плика и извади два ключа.

— Ейдън обясни ли нещо за това? — попита тя, като вдигна ключовете.

Хенри пак придоби развълнуван вид.

— Купил ти е кола.

Алек забеляза как Регън леко потръпна. Беше очевидно, че се напрягаше, за да не избухне. Засега се справяше доста добре.

— Брат ти ти е купил количка! — възкликна Алек весело. — Много мило, не мислиш ли?

— Да — каза тя и пак потръпна. Очевидно не бе на това мнение.

— И то каква! — възкликна Хенри. Той се взираше в емблемата на ключа и тъй като Регън не реагира, реши, че не е разбрала. — Виж, купил ти е БМВ.

Тя не беше сигурна как ще прозвучи гласът й, затова просто кимна. Не можеше да намери подходящи думи. Беше толкова ядосана на брат си, че й се искаше да се разпищи. Безочието му бе невероятно — защо беше толкова сигурен, че може да ръководи живота й!

— Регън, добре ли си? Имаш странно изражение — обезпокои се Хенри.

— Мисля, че не може да се опомни от изненадата — намеси се Алек дипломатично.

Младежът не криеше възхищението си:

— Да, сигурно и аз на нейно място щях да се чувствам така. БМВ-то струва цяло състояние! — После се обърна извинително към Регън: — Ейдън не каза какъв цвят е, а аз и не се сетих да го питам.

Тя се пое дълбоко дъх и въздъхна:

— Няма значение…

— Искаш ли да врътна едно кръгче да го изпробвам? — предложи Хенри. — Просто да видя дали всичко е наред. Ейдън каза, че колата вече е застрахована. А аз имам време, свършил съм си работата.

Младежът очевидно си умираше да покара колата, а Регън — да стисне брат си за врата.

Алек не можеше да не се впечатли на самоконтрола й. Потискането на гнева обаче несъмнено не беше добре за нея. А какъв беше проблемът на брат й? Алек смяташе, че е много нахално Ейдън да нареди да изтеглят колата й на буксир, независимо колко стара и счупена е била.

„Това не е моя грижа“ — каза си той. Щеше да се махне от всичко това след по-малко от месец, а дотогава нямаше да се намесва в ничии отношения. Всяко семейство си имаше проблеми, но братът на Регън определено ги създаваше. Алек не можеше да си представи някой от неговите братя и сестри да изтегли колата му до автоморга. Ако го направеха, той щеше да ги срита яко в задника. Ейдън обаче спокойно се месеше в живота на Регън. Дали и другите братя бяха като него? Трима мъже, които се опитват да ръководят живота й. Мили боже, ако това беше така, не можеше да не я съжалява… Както би сторил и всеки мъж, решил да се доближи до нея.

Но това не беше негова грижа. „Не, сър. Никакви проблеми, никакви грижи“ — гласеше мотото му. И то щеше да бъде в сила, докато е в Чикаго. Щеше да си върши работата възможно най-добре и после да се махне. Звучеше достатъчно просто.

— Е, какво мислиш, Регън? — попита Хенри.

Тя мислено се напрегна, за да овладее гнева си.

— Извинявай, за какво ме питаше?

— Разрешаваш ли да пробвам колата ти?

Тя се насили да се усмихне. Хенри не беше виновен за поведението на брат й.

— Добре, иди.

Пусна ключовете в ръката му и го предупреди да внимава, после бавно влезе в офиса си и затвори вратата. Хенри облече сакото си и се отправи към асансьора.

— Няма да се бавя — каза той на Алек.

— Чакай малко — рече му детективът. После кимна с глава към офиса на Регън: — Тя ще започне ли да чупи разни неща, или е безопасно да вляза вътре?

Хенри се засмя:

— Нервните изблици са й чужди. Никога не губи контрол над себе си. Това просто не е в неин стил. Сърдита е, наистина, сигурно вече си го усетил.

— Усетих го.

— Не се тревожи. Няма да си го изкара на теб.

Алек се усмихна. Смяташе се за добър познавач на човешките характери и му беше отнело около пет минути да прецени, че у Регън нямаше нищо злонамерено. Никога не би наранила съзнателно някого. Начинът, по който служителите й разговаряха с нея, показваше, че е мила и добросърдечна. Проблемът беше, че е прекалено добра. Това й вредеше. Тя трябваше да намери Ейдън и да го насоли здравата, задето си пъха носа в нейните работи. Да, точно това трябваше да направи, но Алек се съмняваше, че ще го стори.

„Не е мой проблем“ — напомни си той. Не беше негова работа да я учи как да отстоява позициите си. Все пак бе странно, че след като е израснала с трима братя, не е станала по-твърда.

Той почука на вратата на офиса, но не изчака разрешението й да влезе. Канапето й го зовеше — спомни си колко е удобно и реши, че докато тя работи, той ще подремне. Алек спеше съвсем леко. Не се притесняваше, че тя може да излезе незабелязано, защото щеше да се събуди, преди да е стигнала до вратата.

Регън говореше по телефона. Лицето й бе зачервено, очевидно беше ядосана. Крачеше зад бюрото и нареждаше:

— Кажи му да ми се обади веднага щом се върне!

— Всичко наред ли е? — попита той, след като Регън затвори телефона.

— Да — каза тя. — Всичко е наред.

Той се наведе настрани и се взря изпитателно в нея.

— Какво ме гледаш? — попита тя.

— Само исках да видя дали носът ти расте. Нали помниш какво стана с Пинокио?

Тя се усмихна. После си призна с въздишка:

— Нищо не е наред. Иска ми се да удуша брат си.

Докато събличаше сакото си, Алек не отделяше очи от нея.

— И после какво?

Тя не отговори.

— Как се освобождаваш от злите енергии? — попита той.

Тя издърпа стола си и се тръшна зад бюрото.

— От какви енергии?

— От напрежението, от огорчението — обясни Алек. — Или ги трупаш вътре в себе си? Ако е така, най-добре намери начин да ги изхвърляш, защото иначе ще умреш млада. Стресът ще те убие.

— Ходя на йога.

Думите й искрено го разсмяха.

— Трябва нещо по-вече от йога с тези твои братя. Всички ли ти се месят или само най-големият?

— Всички — призна тя. — И това е ужасно досадно.

— Мога да си представя.

— Какво предлагаш да правя?

Той метна сакото си на облегалката на един стол и се зае да сваля вратовръзката си.

— С братята си ли?

— Не, със стреса и напрежението.

Внезапно той осъзна, че нарушава собственото си правило за ненамеса, но не можа да се овладее:

— Престани да се държиш толкова мило.

Тя го погледна изненадана.

— Мислиш, че се държа мило ли?

— Това невинаги е хубаво.

Тя се облегна на стола и скръсти ръце.

— Ами ти? В твоята работа сигурно има много стрес, как се освобождаваш от него?

— Застрелвам лошите. Чупя доста глави, носове, ръце…

Тя се засмя и поклати глава.

— Не е вярно. Имам изненада за теб, детектив Бюканън. И тя е, че не си толкова суров. Всъщност си доста сладък.

Сега беше негов ред да се засмее.

— Сладък ли? Това е нещо ново. Досега са ми казвали, че съм истински кучи син. Повярвай ми, мога да бъда жесток. Много жесток.

Тя не му повярва, но реши да не спори. Наистина трябва да е суров заради работата си, но вече бе доловила някаква вродена доброта у него. Не се съмняваше, че е свестен човек.

Изненадващо, вниманието й бе привлечено от широките му рамене. „Този мъж е прекалено секси“ — мина й през ума, но веднага се укори: „Овладей си мислите, момиче!“

Тя се прокашля и сплете пръсти върху бюрото си.

— Няма нужда да оставаш тук, детектив Бюканън.

— Казвам се Алек — напомни й той.

— Добре. Няма нужда да оставаш тук, Алек. Ще се справя сама. Сигурна съм, че имаш по-важна работа от това да ми бъдеш бавачка!

— Още не проумяваш, че няма да се отървеш от мен. Единственото място, където ще отида, е на дивана ти. Ще бъда с теб, докато не си легнеш довечера.

— И ще дойдеш да ме завиеш в леглото ли? — Опитваше се да бъде саркастична, но той възприе думите й сериозно.

— Зависи от теб.

В очите му проблесна дяволито пламъче. Регън преглътна. После мислено се наруга. Това ли беше най-умното, което можа да изрече? И то с такъв предизвикателен глас.

Алек се наведе над бюрото й.

— Откога живееш тук?

— От известно време — отвърна тя, вече с овладян тон. Взе една купчина с листове със съобщения и започна да ги преглежда.

— И как се случи така?

Той не й позволяваше да пренебрегне въпроса му. Продължаваше да седи на ръба на бюрото й. Преди малко го видя как развърза вратовръзката си и я захвърли в ъгъла. Нямаше да се изненада, ако сега изриташе и обувките си.

— Можеш ли да се разположиш още по-удобно?

— Да, мога. Та как се случи така?

Определено не смяташе да се откаже и тя реши да му обясни:

— Аз си имах апартамент… Но се върнах да живея у дома, когато майка ми се разболя.

— Тя сама ли живееше? — попита Алек загрижено.

— Не, имаше медицински сестри и прислужници, които да се грижат за нея. А и пастрокът ми, Емерсън, живееше там. Но тя искаше да бъда по-близо до нея… до края.

— И кога настъпи той?

— Преди единайсет месеца.

— А пастрокът ти?

Тя се напрегна. Лицето й сякаш потъмня. Алек усети, че е засегнал болното й място, и побърза да се поправи:

Просто се чудех какво е станало с него.

— Нищо. Още си живее в къщата.

— С прислугата ли?

— Да.

— Сигурно се чувства самотен.

Тя промълви презрително:

— Не е самотен.

Алек се поколеба дали да я попита защо, но Регън го изпревари:

— Живее там с новата си жена.

Разбрал причината за странното й поведение, той въздъхна:

— Не е скърбил дълго.

Сякаш улучи оголен нерв. Регън отново се напрегна.

— Не, всъщност изобщо не скърби. Не беше верен на майка ми за краткия период, през който бяха женени. Спеше със Синди още преди мама да се разболее.

— И се е оженил за Синди?

— Да. Три дни след погребението.

„Коравосърдечен тип!“ — помисли си Алек.

— Предполагам, че не ти е приятно да говориш на тази тема.

— Късно се досети, не мислиш ли? Защо толкова се интересуваш от семейството ми?

— Не се интересувам.

А тогава защо са всички тези въпроси? Той замълча за миг, преди да отвърне:

— Интересувам се от теб.

Каза го по странен начин — с нежна искрица в очите си. Тя не можа да разгадае думите му. Флиртуваше ли с нея? Не, разбира се, че не… Защо да го прави, когато би могъл да има всяка жена, която пожелае? И вероятно ги имаше. А тя бе такава тесногръда, скована, особено в сравнение с приятелките си. Регън смяташе, че всичко у нея е съвсем обикновено, отегчително…

Обаче имаше пари, както изтъкваха Спенсър и Уокър всеки път, когато им се удадеше тази възможност. Беше сигурна, че парите са причината мъжете да й обръщат внимание. На различните балове и сбирки, които посещаваше, мъжете се трупаха около нея като пчели на мед. Спенсър ги наричаше паразити. Алек обаче не изглеждаше никак впечатлен от парите й. Той просто беше добър детектив, вероятно затова й задаваше толкова лични въпроси.

— Възложили са ти да ме пазиш. И затова ли се интересуваш толкова от мен.

— И затова — отвърна кратко той и се отправи към дивана.

Тя се обърна към компютъра и се престори на заета. Но продължи да го наблюдава крадешком. Алек разхвърли няколко възглавници и се настани на дивана с шумна въздишка:

— Колко е удобен! — После се обърна към Регън: — Колко време беше женен вторият ти баща за майка ти?

— Достатъчно дълго, за да смята, че има право на половината от имуществото й — отвърна тя, без да вдигне глава от компютъра.

— Стигнало ли се е до съд?

— Знам, че се е консултирал с няколко адвокати. Надява се някой от тях да измисли как да се оспори предбрачният договор. Вече сигурно е научил, че майка ми не притежаваше лично почти нищо, дори и къщата, в която живееше.

— Къщата, в която сега Емерсън живее със Синди?

— Да.

— А кой я притежава? Навярно Ейдън или ти и братята ти?

— Ние четиримата.

Той се наведе напред.

— Обаче ти си се изнесла от там?

— Точно така.

Тя се взря съсредоточено в екрана с надеждата Алек да изостави тази тема. Нямаше такъв късмет.

— И как стана така? — продължи да я разпитва упорито той.

— Тя се засмя.

— Ти просто не се отказваш! Нищо чудно, че си добър детектив.

— Откъде знаеш, че съм добър?

— Предполагам.

— Не съм добър — възрази той. — Аз съм велик детектив.

Тя отново избухна в смях:

— Защо нямам твоята самоувереност!

— Още не си отговорила на въпроса ми — напомни й Алек. Той свали мокасините си, вдигна крака на една табуретка и скръсти ръце на гърдите си.

— Как е станало така, че съм се изнесла от къщата ли? Обещах на майка ми, че ще позволя на Емерсън да остане у дома една година. Тя се надяваше, че през това време той ще успее да си стъпи на краката.

— Искаш да кажеш — да си намери работа.

— Да. Тя изобщо не подозираше, че я мами, поне така си мисля. И със сигурност не е очаквала да се ожени повторно толкова бързо.

— И Ейдън се е съгласил с този вариант?

— Разбира се, това бе желанието на майка ни. Защо да не се съгласи?

— Струва ми се, че той обича да командва, всичко да е под контрола му.

— Вярно, че е най-амбициозният в семейството. Със сигурност е и най-целеустремен. — Тя се намръщи и добави: — Но ти си прав, наистина обича да командва. Просто бих искала… да разбера защо смята, че може да командва и моя живот.

— Това е лесно за разбиране.

— Така ли? И защо?

— Защото му позволяваш.