Списък с убийства

ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Ерик Гейдж се нуждаеше само от минута насаме с нея — време, повече от достатъчно за това, което възнамеряваше да направи. Почти му се искаше тя да се измъкне, но знаеше, че не може да й позволи да избяга. Трябваше да я убие.

Уокър Мадисън беше изпратил сладката му невинна Нина в ада, но Ерик нямаше да кара Регън Мадисън да страда така, както беше страдала жена му. Не, щеше да я убие бързо. И справедливостта най-после щеше да се възцари.

Демонът щеше да изгори от гняв, но всичко щеше да свърши днес. Ерик бе твърдо решен. Всичко щеше да приключи със смъртта на Регън.

Въпреки това той искаше да й даде шанс да се спаси. Така бе справедливо. Нали затова не я уби, когато тя застана до стената и се загледа в дърветата. Пропиля една идеална възможност. Тя бе сладка и невинна като неговата Нина и той се надяваше, преди тя да поеме последния си дъх, да й помогне да разбере защо се налага да умре. Щеше да й каже, точно както беше казал на Нина, че вината изобщо не е негова.

Бягай, Регън. Опитай се да се спасиш.

Но Регън не помръдна. Като сърна, попаднала пред фаровете на кола, тя замръзна ужасена и продължи да се взира шокирано и невярващо в лудия мъж от другата страна на клисурата. Тя не видя пистолета в ръката му, преди той да го вдигне. Стреля два пъти в бърза последователност, още преди тя да успее да се обърне. Първият куршум одраска каменната стена отгоре и край лицето й се разлетяха камъчета. Едно ожули лявата й буза. Вторият куршум издълба парче от кората на дъба само на сантиметри от нея. Звукът от изстрелите беше ужасяващ и тя имаше чувството, че някой налага с юмрук тъпанчетата й.

Регън побягна към дърветата. Хвърли бърз поглед назад и видя, че той заобикаля клисурата. Бягаше толкова бързо, че фигурата му изглеждаше като размазана.

Тя не губи време да поглежда втори път назад. По-бързо, по-бързо, трябваше да бяга по-бързо.

Мозъкът й не можеше да асимилира какво се случва. Тя отчаяно се опитваше да се концентрира. Спомни си, че пътеката се извива обратно към клисурата. Не искаше да се връща отново там, а да стигне до улицата, но чувството й за ориентация напълно изчезна и тя не беше сигурна накъде тича.

Привела глава, бягаше направо през дърветата и се придържаше настрани от пътеката.

Той отново стреля. Куршумът одраска бедрото й. Опари я, но болката не я забави. Обаче я шокира това, че той е толкова близо. Беше предположила, че е увеличила разстоянието помежду им, а сега усещаше, че той я настига.

Трябваше да бяга по-бързо. Той отново стреля. Куршумът се заби в пръстта пред нея и калта опръска краката й. Усети как писъкът се надига в гърлото й, но не издаде нито звук, а започна да бяга на зигзаг между дърветата и храстите, за да не бъде толкова лесна мишена.

Къде, за бога, бяха всички бегачи? Нима състезанието беше свършило? Всички ли си бяха заминали? Изпита лудо желание да погледне часовника си, за да провери колко е часът. Толкова ли се беше отклонила от маршрута на състезанието? Никой ли не чуваше гърмежите? Мили боже, на нея й звучаха като изстрели с оръдие.

Стори й се, че някой я вика, но не можеше да определи откъде идва звукът. Беше ли си въобразила, или някой наистина я викаше? Може би Софи и Корди я търсеха? Мили боже, дано я открият.

Тя продължаваше да тича през дърветата, а храстите драскаха краката й. Ако само можеше да стигне до улицата, щеше да намери помощ. „По-бързо, по-бързо!“ — повтаряше си. Нямаше нужда да поглежда назад, за да усети, че той я настига. Чуваше как се чупят клонки под краката му.

— Не, чакай — сега звукът не идваше зад нея. Напрегна се и се ослуша. Беше трудно да определи точно откъде долита, защото сърцето й биеше оглушително в ушите.

Бягай, бягай! Трябваше да продължи да тича. Ето пак… шум от строшени клонки, но звукът идваше някъде отдясно. О, боже, мъжът бягаше успоредно с нея. Тя разбра какво прави той. Опитваше се да я заобиколи и изпревари.

Тогава той щеше да спре и да я изчака, а тя да дотича право в ръцете му. За него това беше игра. През цялото време тя си мислеше, че е пред него, че го е изпреварила, а той просто си е играл с нея.

Регън бавно намали темпото и промени посоката. Дори и в паниката си, която граничеше с истерия, тя внимаваше да не навехне коляното си. Иначе щеше да се строполи на място и той щеше да я пипне. Тя прескочи един бодлив изсъхнал храст и продължи. После отново промени посоката…

Къде бяха всички? Дали да започне да крещи с надеждата някой да я чуе? Не, не трябваше да го прави. Макар да бе почти сигурна, че маниакът знае къде е, нямаше намерение да му помага.

Не можеше да продължи с това темпо още дълго. Мускулите на краката й вече горяха. След още минута-две щеше да падне на земята.

О, боже, беше безнадеждно. Не, не мисли така, не се предавай! Бягай, просто бягай. Краката й трепереха и пареха от болка. Спазъмът в мускула на прасеца й я накара да изплаче, но тя не спря. Нямаше да се предаде. Имаше толкова много неща, заради които искаше да живее, нямаше да позволи на този маниак да ограби бъдещето й.

Трябваше й някакъв план, за да си откупи малко време. Добре, добре, какво можеше да направи? Мисли!… Той имаше пистолет. Тя не. Той очевидно беше в много по-добра форма и беше по-силен. Освен това беше по-бърз.

Но може би тя имаше едно предимство. Може би беше по-умна.

Тогава й хрумна точно какво ще направи. Планът й зависеше от това да намери обратния път към клисурата. Трябваше да продължи да бяга. Тя се промъкна през храстите, излезе на пътеката и видя стената право пред себе си. Накъде да завие?

Маниакът взе това решение вместо нея. Сега се падаше вляво от Регън, така че тя побягна в противоположната посока. Не посмя да остане на откритата пътека, така че побягна, криволичейки между дърветата, като не изпускаше стената от поглед.

Ето, вече го виждаше пред себе си — огромния стар дъб, чиито клони се надвесваха над стената. Точно това беше мястото, което тя търсеше.

Регън пак пресече храстите. Направи го. Трябваше да го направи. Той се доближаваше бързо, но според нея още не я виждаше. Тя изтри влажните си длани в дрехите и с един последен устрем се втурна по пътеката и се прехвърли през стената.