Списък с убийства

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Регън бе на границата на търпението си. Бяха изминали две пълни седмици, откакто бе получила снимката на Суини, и нервите й се опъваха все повече. Дните се точеха бавно. Имаше чувството, че ще полудее, ако продължава да бъде затворник в хотела. Детектив Уинкът се отбиваше периодично и я информираше как напредва разследването. Полицаите бяха изключили всякаква връзка между Шийлдс и Суини, което означаваше, че убиецът все още е на свобода. Очакването нещо да се случи я правеше нервна и раздразнителна.

Помагаше й, ако се чувстваше заета. Но тъй като беше наваксала с натрупаната работа, реши да обърне офиса си с краката нагоре и да го организира по нов начин. Зад една дълга стена имаше шкафове, пълни с документи, които трябваше да бъдат разчистени.

Регън се залови сериозно с тази задача. Информацията в повечето от папките вече бе прехвърлена на дискове и тези купчини листове можеха да бъдат унищожени. Но в други имаше липсващи документи и тя бе твърдо решена да ги окомплектова. В разчистването имаше система, но само Регън знаеше каква е тя. По целия под на офиса й стърчаха купчини с папки и документи. Разстоянието от офиса на Хенри до нейното бюро бе трудно проходимо, но Регън чувстваше, че напредва.

Обаче не постигаше никакъв напредък с братята си в отношенията си на любов и омраза с тях. Спенсър се беше забавил в Мелбърн, но й се обаждаше по три пъти на ден просто да се увери, че е добре. Уокър също звънеше. Неговите обаждания винаги се въртяха около една и съща тема: той не се отказваше от идеята Регън да пътува с него, докато ситуацията не се промени.

След две седмици постоянен телефонен терор Регън помоли Хенри да поеме всички обаждания за нея и да не я свързва със Спенсър и Уокър.

Ейдън също я побъркваше. Тя искаше да проведе един дълъг разговор с него и този път беше твърдо решена да го накара да я изслуша. После щеше да се заеме с другите двама. Не й пукаше, че моментът не е подходящ. Беше й писнало и тримата да се опитват да ръководят и служебния, и личния й живот. И ако искаше нещо да се промени, трябваше да започне с най-агресивния — с Ейдън! Ако само успееше да го накара да престане с намесата си, другите двама, като плочки на домино, щяха да последват примера му.

Поне такъв беше планът й. Ако, разбира се, Ейдън можеше да стои на едно място достатъчно дълго, за да я изслуша. Той отмени едно пътуване, за да остане в Чикаго, и се отбиваше да я нагледа по сто пъти на ден, но никога нямаше време да седне и да поговори с нея. Знаеше къде е във всяка една секунда, а когато не можеше лично да я види, я наблюдаваха хората от охраната, които бе наел. Регън знаеше, че е разтревожен за нея и в този случай разбираше прекалената му загриженост. Но това, което я удивляваше, беше начинът, по който той успяваше да изчезне винаги когато го молеше да й отдели няколко минути.

Емили изпрати съобщение чрез Хенри, че Ейдън просто нямал време да слуша мрънкането на Регън. Хенри беше бесен, когато й го предаде.

— Най-после разбрах плана й! — възкликна Хенри. — Тя иска да се махнеш от тук и ще направи всичко възможно това да стане.

— Надявам се да знае, че съм сестра на Ейдън. — Регън дразнеше Хенри, за да му покаже, че не е разстроена.

— Разбира се, че знае, но когато е започвала тук, не е знаела коя си. Държала се е грубо и противно. Тъй като не може да оправи миналото и е наясно, че ти не я харесваш, си е наумила да те изкара некомпетентна. Тогава Ейдън няма слуша мнението ти за нищо, включително и за нея.

Преди Регън да възрази, Хенри продължи да я засипва с прозренията си:

— Тя се цели в брат ти! Иска да се омъжи за него, а ти пречиш на плановете й.

— Ейдън ще проумее номерата й! — прекъсна го най-сетне Регън. — А и никога не би казал, че мрънкам.

Все пак брат й съзнателно я избягваше. Може би й даваше време да се успокои. Сигурно се беше досетил колко е бясна заради колата си — тя още не можеше да повярва, че нагло бе поръчал да я изтеглят от паркинга. Но Ейдън знаеше, че ако изчака достатъчно дълго, тя ще забрави обидата. Както ставаше обикновено.

Регън знаеше какъв е проблемът. Тя обичаше братята си и би сторила всичко за тях. Стигаше далече в стремежа си да ги направи щастливи дори като опитваше да се промени.

Докато растеше, винаги търсеше помощ от Ейдън, съветваше се с него, вероятно защото той беше най-зрял и в най-голяма степен заместваше баща й. Освен това бе и най-уравновесен. Той не понасяше да я вижда как плаче — в детството си Регън ревеше за щяло и нещяло, но с годините се стараеше с всички сили да владее чувствата си. Понякога обаче те изригваха на повърхността.

Регън приличаше на Хамилтъновия род. „Хамилтън са емоционални глупаци!“ — поне така беше казал Спенсър. Мадисън, от друга страна, бяха стоици. Много дисциплинирани, работохолици като Ейдън и Спенсър. Никой не знаеше към кой род клони Уокър, но според някои теории бил досущ като един прапрадядо, който започнал да тормози всички с чудатостите си още в пубертета и не спрял до смъртния си одър. Според слуховете той издъхнал точно когато предлагал женитба на една млада и хубава медицинска сестра.

В момента Регън не искаше да има никакви роднини. Но условията на завещанието я бяха поставили в положение да не може да се отдели от братята си. И както беше казал Алек, стресът щеше да я довърши, ако не намереше начин да излее негативните си емоции.

Братята й не бяха единствените, които й създаваха проблеми. Тя развиваше подобни отношения на любов и омраза и с Алек. Истината беше, че й харесваше да бъде с него — той беше умен, забавен и мил, — но тя мразеше причината за постоянното му присъствие.

Вече две седмици двамата бяха неразделни. Той отказваше да си взема почивни дни и си тръгваше чак когато един полицай заставаше на пост между асансьора и стълбите, които водеха единствено към апартамента й. Алек беше последният човек, когото тя виждаше вечер, преди да заключи вратата си, и първият, когото срещаше сутрин, щом излезеше в коридора.

С Алек определено се сближаваха, но тя продължаваше да се чуди дали той изобщо би й обърнал внимание, ако не беше задължен да я охранява. Щеше ли да се заинтересува от нея при други обстоятелства? Би ли я поканил да излязат след случайна среща?

Хенри също го харесваше. Двамата си говореха часове наред за спорт и рок групи. А докато младежът се бореше с една курсова работа, която пишеше за летния си семестър, Алек предложи да му помогне. Не след дълго Хенри търсеше съветите му за гаджета и за собственото си бъдеще.

Вечер тримата се преобличаха в спортни екипи и тренираха заедно във фитнес салона. На бягащата пътечка Алек направо размазваше Регън и Хенри. Той беше в много по-добра форма от тях. Тя използваше неотдавнашната си операция като извинение за изоставането, но всеки ден ставаше малко по-бърза. Предстоеше ежегодното благотворително атлетическо състезание и Регън искаше да се включи възможно най-активно в него.

Тя знаеше, че не може да следва обичайната си програма, и се съобразяваше със ситуацията, но имаше няколко събития, които не искаше да отмени или отложи, защото според нея бяха твърде важни. Едното от тях трябваше да се състои в хотела, което значително облекчи Алек.

Към края на втората седмица Регън се готвеше за приема, на който бе официалната домакиня. Искаше всичко да протече гладко. Алек й помогна да измери разстоянията между кукичките, на които трябваше да се окачат картини. Те бяха забити по стените в коридора, който водеше от фоайето към магазина за подаръци. След като свършиха с това, отидоха в преддверието и Регън провери разстоянията и там. Вече бе възложила на електротехниците осветлението на галерията и Франк от поддръжката с удоволствие се включи в работата.

— Ще ми кажеш ли какво правим и защо? — попита Алек, докато й подаваше за пореден път рулетката.

Измерваме разстоянията между картините, за да съм сигурна, че пространството е достатъчно. Не искам платната да изглеждат наблъскани едно в друго.

— Къде са тези картини? Тя се усмихна.

— Ще ги видиш.

Той усети вълнението й и любопитството му се събуди. Вече дори нямаше нищо против, че трябва да носи костюм малко по-дълго от обикновено.

За вечерния прием Регън облече семпла черна рокля с деколте, обшито с камъни. Тъй като закъсняваше, нямаше време да си вдигне косата, само я напръска с лак. Сложи си червило и руж и тръгна към вратата пет минути по-рано.

Приемът започваше в седем часа. Алек не бе доволен от тълпата, събрана във фоайето, но Регън бе във възторг. Когато се опита да се отдели от него, той стисна ръката й, после се наведе и й прошепна:

— Стой до мен.

Тя кимна, за да му покаже, че го е чула.

Двамата привличаха любопитните погледи на присъстващите. Регън представяше Алек като свой приятел, но Хенри беше засипван от въпроси по този повод: сериозна връзка ли е, кой точно е мъжът, с какво се занимава?…

Кевин, приятелят на Хенри, също бе поканен да помага в дребните приготовления до последната минута.

След като Регън приветства гостите, хвана Алек за ръка и го поведе към първите дванайсет картини в красиви рамки. Кремавите стени бяха оживели от жизнерадостните цветове. Весели багри, мислеше си Алек, докато разглеждаше една ярка абстрактна картина. Имената на художниците бяха напечатани с черни букви върху бели табелки под всяко платно.

— Никога не съм чувал за тези художници — призна си детективът.

— Ще се запознаеш с тях, преди да станат известни. Избра ли си любима картина? — попита го Регън.

Той поклати глава.

— Всички ми харесват.

Хенри и Кевин изчакваха подходящ момент да си поговорят с Алек. Кевин беше пъхнал ръце в джобовете си и пристъпваше от крак на крак.

— Не се нервирай — прошепна му Хенри. — Алек ще ти помогне, сигурен съм.

— Не се нервирам. Кога мислиш, че ще говоря с него?

— След представянето, преди да отведе Регън горе. Хубава двойка са, нали?

Хенри забеляза, че Регън развежда Алек пред картините. Двамата изглеждаха съвсем непринудено. Когато се отправиха към преддверието, младежите се изпречиха на пътя им. Алек се ръкува с Кевин, а Хенри ги представи един на друг. Детективът усети, че младият мъж трепери, а и вече бе забелязал изплашеното му изражение.

— Струваш ми се познат — каза той и се замисли дали не го е арестувал някога.

— Работя в „Палмите“ — рече Кевин. — Вероятно сте ме виждали там.

— Може би.

— Регън не забеляза нищо необичайно. Тя погледна към една жена, която й кимна.

— Хенри, те са тук — каза Регън.

— Ще може ли после… да поговорим — обърна се Кевин към Алек.

— Добре, по-късно.

— Готов ли си, Хенри? — попита Регън.

— Да действаме.

Алек вървеше редом с Регън, която си проправяше път през тълпата към подиума. За гостите имаше изобилие от храна и питиета и настроението беше приповдигнато.

Неканеният гост стоеше в тълпата и я наблюдаваше. Изчакваше своя шанс. Бавно си проправяше път към нея, все по-близо и по-близо… Няколко минути стоя на крачки от Регън, като се преструваше, че се любува на една картина, а междувременно подслушваше разговора й с един мъж на име Алек. Ако само можеше да се доближи достатъчно, за да я докосне, вероятно щеше да успее да я отдели от тълпата, да остане сам с нея… Но всеки път, когато се преместваше, мъжът, който я придружаваше, заставаше така, че му пречеше. И не я изпускаше от погледа си. Тя беше в центъра на вниманието, звездата. Накъдето и да се обърнеше, имаше някой гост, който искаше да му отдели малко време. Отне му двайсет минути пак да се доближи до нея, но точно когато протягаше ръка, за да я помоли да му обърне мъничко внимание, Алек я поведе в противоположната посока. Започна да се отчайва. Не можеше да се добере до нея. Тази вечер нямаше да успее. Налагаше се да изчака друга възможност, но подходящият момент щеше да дойде, рано или късно, и той щеше да бъде готов. Незабелязано се измъкна през страничния вход.

Хенри направи знак на струнния квартет да направи пауза. Той застана до Регън, която още веднъж приветства всички гости и после представи младия мъж. Сетне се дръпна назад, а Хенри се изправи пред микрофона.

Докато той говореше за значението на обучението по изобразително изкуство и музика в държавните училища, дванайсетте художници влязоха и застанаха пред подиума. С осезаема гордост в гласа, Хенри представи всеки един поотделно.

Алек беше впечатлен — нито един от художниците не беше на повече от петнайсетина години. Сега разбираше какво бе имала предвид Регън, когато му каза, че ще се запознае с тях, преди да са станали известни. Удивителният им талант едва започваше да разцъфтява. Картините се продаваха, цените им бяха високи, но всички приходи от продажбите щяха да отидат за материали по рисуване в училищата на всеки от младите художници. Хенри представи и учителите, включени в новата програма, и обясни, че художниците ще получат стипендии.

До девет часа всички картини бяха разпродадени. Въодушевена и горда от направеното, Регън прегърна Хенри. Постоянно изтъкваше, че заслугата за постигнатото е изцяло негова, но младежът призна на Алек, че идеята всъщност била на Регън, а той просто я осъществил.

В десет партито завърши и макар че не беше толкова късно, Регън се почувства уморена и поиска да се прибере в апартамента си, за да си вземе един горещ душ и да се строполи в леглото.

Регън и Алек прекосяваха фоайето, когато Хенри и Кевин се опитаха да ги догонят. Тя разказваше на детектива каква е била целта на проекта:

— Винаги когато училищата имат някакви финансови проблеми, намаляват парите за обучение по изобразително изкуство и музика.

— А образованието не е само в стимулирането на мозъка — обади се Хенри. — Изкуството и музиката хранят сърцето и душата. Винаги ще има картини на тези стени и когато една се продаде, ще поставяме друга. Така постоянно ще постъпват пари за училищата. Идеята е страхотна, нали? Целта ни е да направим същото във всички хотели „Хамилтън“.

Кевин сръга Хенри и прошепна:

— Искам да свърша с това най-после. Хенри се обърна към Регън.

— Какво ще кажеш да спрем за по едно питие?

Барът беше точно до фоайето и вътре имаше само няколко посетители. Алек предложи да си изберат маса и да си поръчат по нещо безалкохолно. Той подчерта отчетливо последната дума. После предложи на Регън:

— Ако искаш да те заведа горе, сигурен съм, че полицаят вече чака пред вратата ти. Ще проверя апартамента ти, ще те заключа и ще се върна тук. Момчетата няма да имат нищо против да почакат малко.

— Няма проблем — каза тя. — Ще седна с вас.

Барът беше сумрачен и уютен, стените бяха с тъмна орехова ламперия. На всички маси имаше запалени свещи. Хенри се втурна напред и намери една маса в ъгъла, до страничния вход. Той издърпа стол за Регън, но Алек не го одобри — искаше тя да седне с гръб към стената. Регън се настани, но тримата мъже останаха прави. Хенри и Кевин бяха свели глави и изглеждаха много смутени.

— Какво става? — недоумяващо попита тя.

Хенри хвърли един бърз поглед към Алек, преди да отговори:

— Всъщност… — започна колебливо той, но млъкна.

Тя се удиви на промяната у Хенри. Когато стоеше на подиума и говореше на хората, той бе спокоен и красноречив оратор. Сега се държеше като несигурен тийнейджър. Младежът се връщаше към това поведение само когато нещо се беше объркало много сериозно или когато беше раздразнен.

— Кевин иска да си поговори с детектив Бюканън за няколко минути. А и той е съгласен. Кевин иска да го пита нещо.

Хенри, изглежда, се нуждаеше от одобрението й и Регън се усмихна:

— Разбира се, няма проблем.

Алек постави ръка на рамото на Хенри:

— Седни при Регън, докато ние с Кевин си поговорим. И не мърдайте от местата си.

Тя го погледна с измъчена физиономия. Всъщност нямаше нужда от наставленията му, защото той изобщо не я изпускаше от поглед. Двамата с Кевин слязоха по трите стъпала към коридора и застанаха встрани от тях. Алек беше доста по-висок, така че се наведе да го чува.

Регън не можеше да отгатне нищо по изражението на детектива. Но Кевин очевидно бе ужасно разстроен. Лицето му стана бяло като платно, а после пламна в аленочервено. Говореше бързо и жестикулираше. Една сълза се плъзна по бузата му и той сърдито я изтри. После погледна Регън, но тя бързо се обърна към Хенри.

— Кевин проблеми ли има?

— Не Кевин, друг. Въпросът е личен, но той каза, че мога да ти обясня.

Сервитьорът се появи с малка сребърна купичка, пълна с кашу. Хенри поръча безалкохолни за всички, после се облегна на стола си и продължи:

— Кевин се страхува. Майка му… нали се сещаш, че тя ги напусна преди две години. Просто излязла и не се върнала.

— Да, спомням си — кимна Регън.

— Баща му получи развод и му присъдиха пълно попечителство над децата. Както и да е, но майката на Кевин неочаквано се появила и казала, че не е сама… И сега пак мъкне боклуци в къщата… нали се сещаш, наркотици.

— Защо бащата на Кевин не я изрита заедно с приятелчето й?

— Опитал е, но те отказват да се махнат. Баща му е изпратил децата при приятели. Кевин мисли, че Алек може да му помогне.

— Горкият Кевин! — прошепна тя. — Не мога да си представя как се чувства.

— Той си мисли, че се държи, но не е така. — Хенри се вгледа в приятеля си и след минута попита Регън: — А ти как успяваш?

— Как успявам ли? — изненада се тя.

— Имам предвид да запазваш спокойствие. Нали един маниак е някъде на свобода и прави разни ненормални неща. Вярно е, че имаш бодигард и охрана…

— Не може да се каже, че съм спокойна. Просто гледам да не се задълбавам в проблема.

— Да чакаш нещо да се случи — това е плашещо. Аз се побърквам дори само като си го помисля. Ако нещо стане с теб, не знам какво ще правя.

Тя постави длан върху ръката му.

— Всичко ще бъде наред, ще видиш.

Регън говореше уверено, но също като Хенри се страхуваше. После погледна Алек и се отпусна. Докато той беше с нея, тя щеше да бъде в безопасност.

Сервитьорът донесе питиетата на масата. Тя му благодари, взе чашата си и отпи. Хенри забеляза, че погледът й постоянно се връща на Алек.

— Какво ще правиш, когато той си тръгне?

— Предполагам, че ще изпратят някой друг, който да върви по петите ми.

— Не това те питах. Хайде, Регън, говориш с мен! Няма нужда да се преструваш. Наблюдавам ви, помежду ви има някаква връзка. Нали знаеш за какво говоря.

„О, боже, знам и още как!“ — помисли си Регън.

— Харесвам го — призна тя. — Човек лесно се привързва към него, но той изобщо не е моят тип.

— Имаш предвид стерилният тип.

Тя се развесели от определението му:

— Как го нарече?

— Винаги със закопчана яка, с костюм и вратовръзка, с безупречен вид по всяко време. По-рано си мислех, че Ейдън е стерилният тип, но после играх ръгби с него на един благотворителен мач и тогава определено си промених мнението. Беше целият в кал, държеше се много брутално на полето. Със сигурност не е стерилният тип. Нито детектив Бюканън — наричам го така, макар че той ми каза да му викам Алек. Обзалагам се, че и той е суров.

— Играе така, че да спечели — съгласи се Регън. — Малко е… немарлив — добави тя, но думата прозвуча като комплимент.

Хенри допи безалкохолното си, после взе това, което беше поръчал за Кевин, и изгълта и него. Сякаш не можеше да измисли какво да прави с ръцете си. Раздвижи празната си чаша, завъртя ледчетата в нея, после я остави на масата. Регън му подаде своето безалкохолно и той се справи набързо и с него.

— Много съм жаден — каза той.

— Нервен си.

— И това е вярно — съгласи се младежът.

Регън искрено съчувстваше на Кевин. Той се отдръпна леко от Алек, но детективът го стисна за ръката и поклати глава. Изпъна показалеца си пред лицето на младежа и започна да говори. Регън не чуваше какво му казва, но Кевин сякаш попиваше всяка дума. Не изглеждаше разтревожен или изплашен.

Алек Бюканън беше добър човек. Докато го гледаше, внезапно осъзна, че привличането, което изпитва към него, е прераснало в нещо по-сложно.

— Ето, идват — прошепна Хенри.

Кевин се върна първи в бара. Очите му бяха зачервени.

— Май трябва да тръгваме — обърна се той към Хенри.

— Ние също — кимна Алек. — Става късно.

Регън веднага се изправи, пожелавайки лека нощ на момчетата. След няколко минути вече се разделяше с Алек пред апартамента си.

— Утре сутринта малко ще закъснея — каза й той. — Трябва да свърша някои неща, ще опаковам багажи… Говорих с дежурния полицай да ме изчака, докато се появя.

Тя имаше чувството, че „нещата“ са свързани с Кевин, но не попита.

Каза, че няма проблем и му пожела лека нощ. Но когато той затваряше вратата, го спря:

— Чакай.

— Какво?

— Утре внимавай, докато си опаковаш багажа.

После бързо захлопна вратата и се облегна на нея. Знаеше, че тази нощ ще го сънува, но се закле на следващата сутрин да се вземе в ръце и пак да започне да се държи нормално. Имаше само един проблем. Не знаеше как да го изпълни.