Списък с убийства

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Алек Бюканън беше един от последните пътници, които слязоха от самолета. Една от стюардесите го събуди. Беше задрямал десетина секунди след като закопча предпазния колан и опита да опъне дългите си крака в що-годе удобна поза.

Алек можеше да спи навсякъде и по всяко време, което възмущаваше брат му Ник. Той имаше страх от летене със самолет и правеше всичко възможно, за да го избягва, а това, разбира се, го превръщаше в постоянен обект на майтапи в семейството. Алек нямаше нищо против летенето, макар да намираше полета между Бостън и Чикаго за твърде кратък. Тъй като бе стоял буден почти цялата нощ, бъбрейки с петимата си братя и двете си сестри, за да навакса с всички новини, сега нямаше да има нищо против една по-дълга дрямка.

Знаеше, че изглежда ужасно. Не беше се бръснал след интервюто във ФБР във вторник сутринта. Беше сигурен, че ще му предложат работата, стига да я поиска. Уорд Дейбъро, шефът на отдела за специални престъпления, се опитваше да го привлече при себе си от една година и почти му гарантираше, че ще бъде назначен в Бостън.

Това бе само една от многото причини да смени работата. Но дори и да не предприемеше тази стъпка, все пак трябваше да намира време да навестява роднините си по-често. Семейството му липсваше.

През уикенда цялата фамилия Бюканън се беше събрала в огромната къща на родителите им на Нейтънс Бей, за да отпразнуват рождения ден на баща му. Ник и жена му Лорън за пръв път бяха довели на острова и бебето си.

През цялото време Ник и най-големият им брат, Тео, обработваха Алек да приеме предложението на ФБР. Опитваха се да го убедят, че това е негов дълг към семейството. Тео работеше в Министерството на правосъдието, а Ник бе агент в един от специалните клонове на ФБР от години. Алек наистина обичаше Бостън. Ник, който вече имаше дете и си търсеше по-голямо жилище, му предлагаше страхотна сделка за къщата си в града.

Беше време за промяна и Алек трябваше да обмисли доста неща. Беше си прекарал чудесно у дома, въпреки че братята му доста го ступаха, докато играеха футбол. Но иронията на съдбата бе, че натъртеното рамо, което го болеше най-силно, бе ударено от сестра му Джордан, много по-малка от него. Веднага се усмихна, като се сети за нея. Джордан беше гениална, в това нямаше спор. Покрай нея всички бяха спечелили по едно състояние, когато инвестираха в дизайна й на някакъв компютърен чип, произвел истинска революция в индустрията. Но колкото и да беше умна, тя не притежаваше абсолютно никакъв здрав разум. Освен това беше изключително непохватна. Не искаше да го блъсне, просто преплете краката си. За нейно щастие, рамото му пое тежестта на падането й, а той я улови, преди тя да си счупи нещо.

Когато потегли от летището, валеше. Движението беше ужасно, но не чак толкова, колкото в Бостън в натоварените часове. Мина по един страничен маршрут до апартамента си, разопакова багажа си и обу любимите си изтъркани дънки. Тъкмо се канеше да провери съобщенията на телефонния си секретар, когато се обади старият му партньор Джил Хътън. Той се беше пенсионирал наскоро, но още научаваше всички клюки от полицията. Алек се кълнеше, че Джил е ясновидец, тъй като знаеше нещата още преди да са се случили.

Бившият му партньор не си губи времето в любезности:

— Имам поверителна информация за Луис.

— Така ли? — Алек се засмя, извади от хладилника една бира, отвори я и отпи продължително. Представяше си как Джил се почесва по тила — навик, който по-рано побъркваше Алек, и се подсмихва доволно.

Алек се чувстваше малко виновен, защото не беше споделил с приятеля си намерението да напусне полицията. Но за това имаше основателна причина — Джил нямаше да опази тайната за интервюто му за работа във ФБР.

— Луис адски се е вкиснал, задето си му попречил да уволни онзи новобранец. Знаеш ли как ще ти го върне?

Изведнъж Алек се почувства много уморен. Отпусна се на канапето и затвори очи. Боже, как мразеше тези отношения.

— Как?

— Ако опиташ да се прехвърлиш в друг отдел, той ще ти попречи.

— Не съм подавал молба за прехвърляне.

— Така ли? Защо не? Аз предположих…

Радарът на Джил бе доловил нещо. Нямаше да му трябва много време да събере две и две и да се досети, че приятелят му напуска.

— Не съм имал време да седна и да свърша с бумащината — каза Алек. — Това поне беше вярно. Не бе имал време.

— Е, Луис ще попречи на прехвърлянето ти. Просто си помислих, че трябва да знаеш.

Алек не го попита откъде разполага с тази информация, но смяташе, че Джил прекарва повечето си време на телефона и научава по малко оттук-оттам.

— Трябва да си намериш някакво занимание.

Бившият му партньор не обърна внимание на този съвет.

— Луис е истински задник!

— Да — съгласи се Алек. — И постоянно играе някакви игри.

Но което беше по-лошо, помисли си той, лейтенантът не заставаше зад хората си, както би трябвало. Беше готов да обеси всеки провинил се — като младия полицай, който всъщност не бе направил нищо нередно, освен че имаше лошия късмет да се озове в неподходящ момент на неподходящо място.

— Загубил е уважението на детективите — отбеляза Джил.

— Никога не го е имал. Кажи сега, той спря ли прехвърлянето на момчето?

— Момчето е само четири години по-младо от теб.

— Да, но няма моя опит и цинизъм.

— Луис не можа да го спре. Ей, искаш ли да изпием по една бира във „Финегънс“?

— Не тази вечер.

— Тогава може би утре вечер? Искам да чуя твоите теории за детектив Суини.

— Какво за Суини?

— Не си ли чул?

Алек губеше търпение.

— Какво да съм чул?

— О, боже, мислех, че знаеш, но вярно, че няма откъде да си разбрал, нали беше в Бостън. Не си ли проверяваш съобщенията?

— Тъкмо се канех, когато ми се обади. Какво е станало с него?

— Снощи е бил убит.