Списък с убийства

ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Регън се събуди в събота сутринта, поредният сив ден. Толкова много дъжд се бе изсипал през изминалите три седмици, че тя вече имаше чувството, че светът започва да плесенясва. Алергията й също я побъркваше. Кихаше на всеки пет минути още преди да е станала от леглото и когато се поглеждаше в огледалото на банята, правеше недоволна гримаса. Очите й бяха зачервени, сякаш бе препила предната нощ. Тази вечер имаше официален благотворителен бал и тя се надяваше да се излекува, иначе всички щяха да помислят, че е плакала.

Горещият душ й помогна да живне. Трябваше да си сложи капки за очи и да използва инхалатора, след като се облече. Мразеше се, че зависи от толкова лекарства, за да контролира алергията си, но поне това не траеше цяла година. През пролетта беше най-зле, мъчеше се и през есента, но през зимата и лятото живееше спокойно.

Вдигна косата си на опашка и беше готова да тръгва.

Детектив Уинкът беше настоял Алек да си вземе почивен ден. Затова когато излезе от апартамента си и слезе в офиса, където смяташе да продължи с разчистването на папките, я придружаваше единият от новите хора, които Ейдън бе наел за охрана. Беше бивш полицай, казваше се Джъстин Шепърд. Уинкът го одобряваше, защото бе наясно с работата. Регън забеляза детектив Уинкът излегнат в един стол с лице към асансьорите. Той стана и намести вратовръзката си, когато тя се приближи. Неугледният му вид й подсказа, че бебето го беше държало буден още една нощ.

— Събота е — каза Регън. — Трябва да сте си у дома.

— Току-що натоварих семейството на един самолет, заминаха на гости при тъщата. Ако си бяха вкъщи, жена ми щеше да ме кара да оправям разни неща, а мен никак не ме бива за това.

Лицето му едва видимо трепна, когато вратата на асансьора се отвори.

— Аз ще поема дежурството за един час — обясни Уинкът. — Полицаят, който трябваше да бъде при вас днес, не успя да дойде. Жена му започнала да ражда. Намерих му заместник, който ще се появи малко по-късно.

Регън беше облечена в спортен екип и Уинкът я огледа от главата до петите с явно неодобрение.

— Мислех, че сме се разбрали — каза той. — Ще ви пуснем довечера в кънтри клуба на бала за болницата, но да бягате навън… Това е просто невъзможно!

„Бедният човек, изглежда така, сякаш се е приготвил да води спор“ — помисли си тя. И осъзна, че ако настоява да тича навън, детективът ще трябва да я придружава. Като прецени в каква форма е и какви мокасини носи, Регън предположи, че той ще издъхне най-много след десет минути.

— Днес изобщо не смятам да излизам. Имаме фитнес зала горе с чисто нова пътечка за бягане, така че ще тренирам там.

Той я погледна облекчен.

— Накъде сте се отправили сега?

— Към офиса ми.

— Всеки уикенд ли работите?

— Всъщност нямам много работа, но тъй като трябва да стоя в хотела, се заех да реорганизирам офиса си. Сега е период, в който не сме особено натоварени. Благотворителните проекти започват през август.

— Много ли сте натоварени тогава?

— Всъщност не. Хенри може да сортира молбите за стипендии и със затворени очи. Веднага щом завърши „Лойола“, той ще поеме моята работа и едновременно ще следва бизнес администрация. Ще наеме някой да му помага, разбира се.

— А какво ще правите вие?

Тя се усмихна:

— Ще се развихря по света. Искам да осъществя нашите програми във всичките ни хотели.

Стигнаха до първия етаж и прекосиха фоайето към другите асансьори. В нишата до тях имаше човек от охраната. Регън му кимна, когато мина край него. После влезе в асансьора, вкара ключа и натисна бутона за третия етаж.

— Мислите ли, че тези допълнителни пазачи са необходими, детектив Уинкът?

— Щом казвате на Бюканън Алек, можете да ме наричате Джон и да си говорим на ти. Със смесени чувства съм към усилената охрана. Но ако тези пазачи не ни се пречкат, нямам нищо против тях.

В коридора беше тихо, вратите на офисите бяха заключени. Още щом влязоха вътре, Уинкът, също като Алек, веднага отиде на канапето и се настани удобно.

Тя грабна поредната купчина папки, хвърли ги на бюрото си и седна. Уинкът беше забелязал дистанционното върху масичката и го взе. Регън видя как го оглежда.

— Най-горното копче — каза тя и отвори първата папка. Той не разбра инструкциите й. — Натисни най-горното копче на дистанционното. Щом подвижният панел започна да се мести, Уинкът подсвирна от изненада.

— Мили боже! Алек знае ли за това

Тя се засмя:

— Да. В началото и той се удиви.

— Нищо чудно, че не е искал да сподели с мен тази подробност. С този телевизор и…

— И какво?

Уинкът поклати глава. Замалко да каже „и теб“, но бързо се поправи:

— И дивана. Толкова е удобен и мек. А този екран — по-голям е от къщата ми.

— Брат ми Спенсър го инсталира преди няколко месеца. Той не може да стои в някоя стая, ако телевизорът не е включен.

— Обзалагам се, че брат ти ще ми допадне.

— Сигурна съм в това. Спенсър е най-непринуденият от братята ми — обясни тя.

— И виси тук, когато е в града?

Тя кимна.

— Общо взето.

— Шумът ще ти пречи ли, докато работиш?

Регън отвърна, че изобщо няма да й пречи, и се взря в екрана на компютъра. Веднага забеляза едно малко правоъгълниче да примигва в ъгъла. Тя ли беше забравила да го изключи? Или някой го беше включил тази сутрин…

Забарабани с пръсти по мишката, докато си мислеше за това. Мелиса, компютърната специалистка, беше казала на Алек, че е изключила Регън от мрежата.

Регън откри в чекмеджето визитката на Мелиса и набра номера й. Не очакваше да е на работа, но искаше да й остави съобщение с молба да й се обади в понеделник.

Жената вдигна на второто позвъняване.

— Не очаквах да работиш в събота! — възкликна Регън.

— Тогава защо се обаждаш?

Враждебният й тон не я смути.

— Мислех да ти оставя съобщение. Но тъй като вече си на телефона, имаш ли малко време да отговориш на няколко въпроса?

— Какви въпроси?

— Компютърни.

— Давай! — Заговори доста нахакано, като разбра, че е в свои води. — Знам всичко за компютрите.

— И аз така чух. Детектив Бюканън ми каза, че си открила, че имейлите ми отиват до други компютри в хотела.

— Точно така — рече тя. — Отиваха до компютъра на асистента ти и до един компютър в офиса на брат ти. Искаш ли да определя точното местоположение?

— Не, не е необходимо. Почти сигурна съм, че имейлите ми са отивали при асистентката на брат ми Ейдън.

— Добре, какво искаш сега?

— Тази сутрин, като влязох, забелязах, че компютърът ми е включен.

— И мислиш, че е възможно пак да са те закачили за мрежата?

— Да.

— Това се проверява лесно. Тоест на мен ми е лесно — поясни Мелиса. — В момента на клавиатурата ли си?

— Да.

— Тогава да започваме — каза тя нетърпеливо.

— През следващите пет минути компютържийката излайваше нарежданията си едно след друго. Регън няколко пъти я помоли да говори по-бавно, но в крайна сметка откри връзката, която показваше, че някой друг е получавал копия от личните и служебните й имейли.

След още няколко команди Регън знаеше точно къде отиват имейлите й и прекрати тази връзка.

— Разкарахме подслушвача! — изломоти доволно Мелиса. — Сега ще ти диктувам какво да направиш, така че никой повече да не може да се промъкне.

Тя отново започна да изрежда командите си, а Регън си измисли нова парола и я въведе.

— Добре, свършихме. Ако забравиш паролата, обади ми се и аз ще ти кажа каква е. Нека и Хенри да я запомни наизуст.

Регън й благодари за помощта.

— Ако някога решиш да си смениш работата, обади ми се. Със сигурност ще те вземем в „Хамилтън“.

— Казваш го само от любезност!

— Съвсем сериозно говоря.

— А ще ме пращат ли в командировки до другите хотели от веригата, например в Лондон или в Мелбърн?

— Да.

— Заплатата добра ли е?

— Определено.

— Ще видим — каза Мелиса и рязко затвори телефона. Грубото прекъсване на разговора бе и стряскащо, и смешно. Регън не беше сигурна какво значи „ще видим“, но се надяваше програмистката да обмисли сериозно тази възможност. Тя щеше да бъде много ценна за компанията. Регън беше сигурна в това, а и я харесваше. В държането й нямаше нищо изкуствено, бе много освежаващо да се говори с такъв прям човек без скрити помисли.

Докато Регън работеше на компютъра си, стоеше обърната с гръб към вратата, но когато се извърна, видя Алек на две крачки от бюрото. Не беше издал никакъв звук при влизането си в офиса и тя нямаше представа колко време я беше наблюдавал.

Изпита прилив на радост и мислено се помоли реакцията й да не се изпише на лицето.

Беше облечен така, сякаш се кани да сменя маслото на колата си. Сивата му блуза беше виждала и по-добри дни.

Но иначе изглеждаше удивително… просто перфектно. Разбира се, тя можеше да му намери някакъв недостатък. „Добре — помисли си Регън — дрехите му са мърляви, а това не е хубаво. Съсредоточи се върху недостатъците!“ — заповяда си тя. Беше ли си направил труда да се среше? Според нея не. „Ето — рече си тя, — още един недостатък!“ Боже, тя сериозно ли мислеше всичко това? Колкото и немарлив да беше, той изглеждаше великолепно, имаше секси излъчване.

— Ти пък какво правиш тук? — извика Уинкът.

Алек не отмести поглед от очите на Регън, докато отговаряше:

— Просто проверявах. Стори ми се, че спеше, когато влязох.

— Виж, аз съм на пост. Чух те и те видях.

— Да, няма начин да ти убегна.

— Чух те. А ти какво проверяваше?

Регън първа отмести погледа си. Тя се облегна на стола си и се взря в Уинкът, който наистина изглеждаше полузаспал. Имаше унесеното изражение на човек, който дреме пред спортния канал.

— Защо си тук, Алек? — попита тя.

— Бях в квартала.

— Ти живееш в квартала, Бюканън — отбеляза Уинкът, без да отделя поглед от телевизора.

— Да де, просто се чудех дали не е станало нещо.

Тя поклати глава:

— Довършвам си някои неща.

— Мислех, че днес ще си събираш багажа — намеси се Уинкът. Той изключи звука на телевизора и се изправи. — Не разбирам защо възприемаш това като наказание. Имам чувството, че съм умрял и съм попаднал в рая. Дори само туй, че мога да си поръчам румсървис и да гледам телевизия, без децата да лазят отгоре ми… Боже, това е рай!

— Да си с мен, е наказание? — възкликна тя. Не прозвуча като обидена, просто бе любопитна.

— Луис ми възложи тази задача като наказание — рече Алек. — Той мислеше, че ще ми е адски неприятно.

— Така ли е наистина? — хитро се усмихна Регън.

— А ти как мислиш?

Той не я изчака да измисли някой остроумен отговор, а се обърна към Уинкът:

— Ще ми обясниш ли защо водещият разследването е поел дежурство като бодигард?

— Тук съм само докато дойде заместникът.

— Кой е дежурен довечера?

— Лайл ще я придружи на онова официално нещо, на което тя трябва да присъства. Сигурно в момента е отишъл да си търси смокинг под наем.

— Обади му се и му кажи, че се е спасил. Аз ще я заведа.

— Че се е спасил? — повтори Регън. Не знаеше дали да се чувства обидена или развеселена.

Алек не й обърна внимание и продължи да се мръщи на Уинкът, защото той още не беше извадил телефона си, за да се обади на Брадшоу.

— Звънни му — настоя той.

— Защо?

— Нали ти казах, ще я заведа.

— А аз пък питам защо ти ще я водиш.

Алек вече го гледаше навъсено. Той знаеше, че Уинкът нарочно го предизвиква, и като съдеше по глупавата му усмивка, това много го забавляваше. Внезапно му се прииска да му забие един.

— Защото казах, че аз ще я заведа и толкова! Имам смокинг в гардероба си.

— Но Лайл очаква с нетърпение бала.

— Има си хас! — изсъска Алек. — И двамата знаем, че Брадшоу е… — Той млъкна с усилие.

— Какъв е? — Уинкът се протегна небрежно, докато Алек тръгна към него.

— Слушай, Джон — каза му тихо, така че Регън да не го чуе. — Стига си ми се пречкал!

— Доколкото си спомням, аз ръководя това разследване.

— Точно така. Сега върви някъде и разследвай. Аз отговарям за охраната й и знаеш какво означава това, нали?

— Да бе, знам — многозначително се ухили Уинкът. — Ти ще я пазиш.

— Обади се!

От озадаченото изражение на Регън, Алек разбра, че тя е чула всяка дума от разговора им, но най-вероятно не бе разбрала нищо. Тя вероятно си мислеше, че той е превъртял, и може би наистина беше така. Ала в момента не му пукаше. Нямаше да допусне никой да се приближи до нея, особено Лайл Брадшоу, който сваляше всяка срещната жена.

— Регън, в колко часа искаш да тръгнеш? — попита я строго.

— Бих искала да пристигна там малко по-рано.

— Добре, в колко часа да чакам пред вратата ти?

— В седем и половина.

Двамата мъже се изнесоха в предния офис.

— Вече работите ли по някакви следи? — попита Алек.

— Проверихме почти всички, свързани с Регън, и проучихме Шийлдс и хората му. Не смятам, че той има нещо общо. Шийлдс е под засилена охрана, казаха ми, че е уплашен до смърт.

— И никой друг ли не изглежда замесен?

— Засега. В момента проверяваме Питър Морис. Нали се сещаш, онзи, на когото Регън отказала субсидия. Не сме открили нищо и за него досега.

— А някакви бивши служители? Може би някой е бил уволнен и се опитва да си върне.

— Алек, представям си колко ти е тежко, че не работиш по случая, и ще ти се обадя веднага, щом открием нещо.

— Ще проверявате ли служителите?

— Да. Ейдън ще ни осигури пълния им списък.

Двамата детективи си говориха още десет минути. Регън се обаждаше по телефона, но я бяха поставили на изчакване и през това време се опитваше да подслуша разговора на мъжете. Алек я улови, че ги гледа. Той не се усмихна, но й намигна, преди да излезе от офиса. Въпреки усилията й да се държи спокойно, сърцето й трепна.

Тя никога не би признала за чувствата си пред приятелките си. Софи щеше да започне да я убеждава да се впусне в авантюра с Алек, а Регън не беше готова за подобна стъпка.

Корди вероятно щеше да й каже, че детективът е безобиден, защото е недостижим, което го превръщаше в страхотен обект на фантазии. Той беше човек, който имаше работа и я вършеше добре, но когато приключеше, щеше да си тръгне, без да обърне поглед назад.

Все пак Регън с облекчение откри, че има съобщения на телефонния секретар и от двете си приятелки. Казваха й, че ще се върнат в Чикаго навреме за бала. Софи допълваше, че ще си води и кавалер и че има да разказва на Регън много неща за разследването.

Корди беше оставила две съобщения. Първото, за да информира Регън, че ще отиде до кънтри клуба сама. Сигурно щеше да вземе такси, и ще чака Регън пред входа на балната зала. Второто съобщение бе изцяло за дрехи. Описваше много подробно сапфиреносинята рокля, с която щеше да бъде облечена. И завършваше с предложението Регън да престане да се прави на монахиня и да облече „онази“ рокля.

Регън не можеше да вини никого освен себе си за тази рокля. Изобщо не трябваше да позволява на Корди и Софи да я убедят да си я купи, защото те нямаше да мирясат, докато не я видеха облечена с нея. Все пак трябваше да признае, че е великолепна, фината копринена материя бе в наситено бургундскочервено, което отиваше много на цвета на кожата й.

Беше семпла рокля с презрамки. Деколтето не бе толкова дълбоко, но с него Регън не се чувстваше удобно. Обикновено правеше всичко възможно да прикрива достойнствата си, както се изразяваха приятелките й. Ако облечеше тази рокля, щеше да се чувства неловко — щеше да я подръпва и намества цяла вечер.

Отложи решението за момента, когато трябваше да се облече, и изключи компютъра.

Уинкът бе заместен от един униформен полицай, който я последва по петите, когато тя се качи във фитнес залата. Отне й час и половина да изпълни комплекса от упражнения, който физиотерапевтът й беше препоръчал за заздравяване на мускулите на краката. Сложи си предпазната наколенка и се качи на бягащата пътечка. Обикновено успяваше да забрави всичките си грижи и да се концентрира единствено върху дишането си. Но това не вършеше работа днес.

През последните две седмици животът й се беше преобърнал. Накъдето и да погледнеше, й се струваше, че вижда хора от охраната. И, разбира се, Алек или някой полицай бяха винаги с нея. Всички чакаха нещо да се случи. Уинкът беше убеден, че лудият — името, което Алек бе дал на заподозрения — ще опита отново да се свърже с нея.

Регън беше сигурна, че е успяла да заблуди всички, дори и Хенри, че се справя със ситуацията, но знаеше, че нервите й не издържат. Чувстваше се в безопасност единствено когато беше с Алек.

Напрежението вече й се отразяваше. Беше загубила апетит, не можеше да спи и напоследък й беше трудно да се концентрира. Тревожеше се дали убиецът е заминал в неизвестна посока, или просто се е покрил, изчаквайки да свалят охраната й. Колко време още детективите щяха да я пазят? Кога лейтенант Луис щеше да реши, че губи ценни служители? Какво щеше да стане тогава?

Може би Алек бе в състояние да отговори на някои от въпросите й. Ако довечера останеха насаме, щеше да го попита каква е следващата стъпка.

Уинкът се отби още веднъж вечерта. Беше се върнал, за да вземе досиетата на няколко служители от Ейдън, и реши да изчака пристигането на Алек. Семейството му бе извън града и той не искаше да се прибира в празната къща, така че освободи дежурния полицай по-рано.

Той се излежаваше на дивана в хола й, докато тя си взе дълъг душ. По нейно настояване си беше поръчал вечеря и сега гледаше бейзбол и ядеше. Вече беше свикнала някой да седи в хола й. Не беше си направила труда да заключи двойната стъклена врата, разделяща спалнята от хола, но внимаваше да не минава пред нея. От вътрешната страна на вратата имаше тънко перде и откъм хола вероятно се виждаше само очертанието на фигурата й, но Регън все пак не сваляше халата си, преди да влезе в гардеробното помещение.

Взе „онази“ рокля от закачалката и я огледа. Наистина беше красива. Материята беше въздушно лека и когато я облече и вдигна ципа, платът чудесно прилепна по тялото й. Галеше много приятно кожата й.

„Определено е твърде дръзка за тази вечер“ — помисли си тя.

Съблече я с неохота, върна я на закачалката и прерови гардероба си няколко пъти, преди да се спре на това, което Корди определяше като „бабешка траурна рокля“. Кройката й беше като на чувал. Дори Регън, която обикновено не обръщаше голямо внимание на външността си, беше отвратена, когато се погледна в огледалото.

Братята й със сигурност щяха да одобрят тази рокля.

— Чудесна е — каза тя на глас. Опитваше се да се убеди, че безопасната черна рокля е по-хубава от „онази“, която сякаш казваше: „Искам да прегреша тази нощ“. В нея се чувстваше толкова женствена…

— Да, чудесна е — повтори си, но после въздъхна: — Само че ако бях на осемдесет.

Уморена от благоприличие, тя пак облече греховната рокля. После затършува из чекмеджетата и намери черния шал с ресни, който си беше купила в Италия преди две години. Когато го намести на раменете си, гърбът и гърдите й се прикриха достатъчно.

Единствените й бижута бяха диамантен медальон, който висеше на платинена верижка, и чифт малки диамантени обеци.

Регън преметна шала на облегалката на стола, пое си дълбоко дъх, отвори вратата и влезе в хола. Уинкът си беше взел един пържен картоф и тъкмо го приближаваше към устата си, когато я видя. Замръзна на място, а картофът остана да виси между пръстите му.

Тя го изчака да каже нещо, но когато това не стана, попита:

— Мислиш ли, че тази рокля е подходяща? Не е твърде неприлична, нали?

Беше го смутила, като му зададе такъв глупав въпрос, и вече съжаляваше, че изобщо е казала нещо. Не че имаше значение. А той продължаваше да я гледа изумен. Мили боже, помисли си тя. Беше я огледал от главата до петите, а сега се взираше в сандалите й с високи токчета.

— Ще отида да се преоблека.

— Не, не, чудесна е. Честно. Просто ме изненада. Краката ти… — Той осъзна какво щеше да каже и млъкна.

Роклята й бе с неравна дължина и на едно място платът се вдигаше доста над коленете й.

— Какво искаше да кажеш за краката ми?

— Дълги са — отвърна той, оглупял от гледката. — Да… имам предвид, че са с тен. На слънце ли се печеш? — Той се изкашля, пусна картофа в чинията си и въздъхна смутено. — Роклята е красива.

— Благодаря.

Искаше му се да й каже: Чакай само Алек да те види, но не го направи. Тя се чувстваше неловко, а той изобщо не можеше да проумее защо „Убийствено красива жена, а не го съзнава“ — помисли си Уинкът.

Почукването на вратата го извади от унеса му. Регън отиде в спалнята да си вземе шала и чантичката, а той отвори на Алек.

Чу двамата мъже да говорят, докато гасеше лампите в спалнята, и след малко се върна в хола. Уинкът изпитателно гледаше Алек, когато той съзря Регън. Хвърли й един бърз поглед и каза:

— Ще ти трябва шлифер.

Тя отново изчезна в спалнята. Уинкът стоеше пред дивана и се взираше в Алек, предизвиквайки го да каже нещо. Не можеше да спре да се хили — Алек си го биваше, без съмнение! Не бе реагирал по никакъв начин на гледката пред себе си. Дори не беше трепнал.

Все пак той продължи да се взира към спалнята дори когато се сопна на Уинкът:

— Какво ме зяпаш!

— Чудя ти се как още не са ти потекли лигите. Явно умееш страшно да се контролираш.

Алек го погледна смръщено:

— Тук сме да си вършим работа, нищо друго.

— Да не твърдиш, че не се опитваш да я…

Алек го прекъсна, защото знаеше какво ще каже:

— Още една дума и кълна се, ще те застрелям!

— Нямаше да кажа нищо обидно! — засегна се Уинкът. — Само щях да ви посъветвам: Деца, прекарайте добре вечерта, но внимавайте къде си държите ръцете.