Списък с убийства

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Регън най-после зададе въпросите, които я измъчваха.

— Защо напускате Чикаго?

— Това е дълга история — отвърна кратко Алек.

— Къде отивате?

— Връщам се в Бостън, аз съм от там.

— Ние имаме хотел в Бостън.

— Знам — каза той.

Детективът млъкна и тя не продължи да настоява за обяснение. И двамата се извърнаха, когато вратата се отвори. Джон Уинкът нахълта в стаята, после се наведе да вземе листовете, които изпусна. Облата плешивина на темето му проблесна. Партньорът на Джон разказваше на всички в участъка, че оплешивяването му е болна тема, така че при всеки удобен случай останалите детективи го подиграваха. За късмет Уинкът имаше чувство за хумор.

Регън си помисли, че той прилича на разтревожен счетоводител — вероятно защото носеше нещо като счетоводна книга, от която на всички посоки стърчаха листове. После тя забеляза кобура с пистолета на кръста му и тутакси изостави сравнението.

— Извинете, че ви накарах да чакате.

— Още изглеждаш полуумрял — каза му Алек, след като го представи на Регън.

Тя си помисли, че Уинкът всъщност е доста привлекателен, но заради тъмните кръгове под очите и сивкавия тен изглежда изтощен.

— Ами пропуснах разкрасителните си процедури в козметичния салон тази седмица — рече Джон.

Алек се засмя:

— Забравих да питам как е бебето?

Уинкът се обърна към Регън.

— На бебето му никнат зъби — обясни той. — И заради това е много нещастна, което означава, че с жена ми също сме нещастни. Никой от нас не успява да мигне.

— Чувал съм, че уискито помага — подхвърли Алек.

Опитах, но единственият резултат беше, че на следващата сутрин имах тежък махмурлук.

— Трябва да натриеш с уиски венците на бебето. Така не го болят.

— Никога не съм чувал за подобна терапия. Освен това какво ще правим, ако уискито й хареса? Ами ако се пристрасти към него? Преди да сме се усетили, и ще трябва да я карам на сбирки на анонимните алкохолици. Твърде рисковано е — заключи той със сериозно изражение.

Алек се изправи.

— Казах на Регън, че си добър детектив. Не ме изкарвай лъжец пред нея.

— Не искаш ли да присъстваш?

Той поклати глава:

— Трябва да проведа няколко разговора по телефона. Ще бъда на бюрото си, ако ви потрябвам за нещо. „Държи се много мило“, отбеляза мислено Регън.

Алек затвори вратата зад себе си и едва не се блъсна в Лайл Брадшоу. Партньорът на Уинкът изглеждаше безупречно както обикновено. Вратовръзката му на райета беше с идеален възел, на тъмния му костюм нямаше нито една гънка, ризата му блестеше от чистота, а обувките му както винаги изглеждаха чисто нови. До него Алек изглеждаше като току-що ограбен и пребит.

— В стаята за кафе ли са? — попита Брадшоу вместо поздрав.

— Да, Уинкът е с нея.

— Текат ли му лигите? Чух, че е страшно парче.

— Така ли? Къде чу това?

— В залата. — Той посочи общото помещение, в което бяха бюрата на всички детективи. — Говорят само за нея, откакто си я довел. Имала красиво лице и убийствено тяло.

Алек се изненада, че думите му го вбесиха. Беше съвсем неочаквано.

— Ти определено не си от нейната класа, Лайл.

Разведен наскоро, Брадшоу се смяташе за сваляч. Жените го намираха за привлекателен и внимателен и никога не му липсваше нежна компания, но според Алек той бе малко арогантен. А на моменти дори противен. Единственото, което го спасяваше, бяха качествата му като детектив.

Брадшоу тъкмо отваряше вратата към стаята за кафе, когато Алек понечи да го предупреди да не сваля Регън, но се спря навреме. Вместо това каза:

— По-кротко с нея. Много е изплашена.

После взе съобщенията си и се върна на бюрото си. Луис бе разпределил случаите, които Алек разследваше, между неколцина и без това претоварени детективи. И в наивния си опит да го накаже бе наредил да махнат компютъра от бюрото му. Сега върху плота нямаше абсолютно нищо.

Ако другите детективи не бяха получили допълнително натоварване заради него, Алек щеше да възприеме поведението на Луис като смешно. Седна на бюрото си и се обади на брат си Ник по мобилния си телефон.

— Май вече съм там — каза той.

Ник се засмя.

— Здрасти, Алек. Да приема ли, че „там“ означава ФБР?

— Ти вече знаеше, нали?

— Да, Уорд ми го съобщи пет минути след като си бил приет в академията. Резултатите ти от тестовете са много впечатляващи.

— По-добри от твоите ли?

— И да бяха, щях ли да си призная?

— Вероятно не. Кажи на Тео. — Алек не знаеше дали ще има време да открие най-големия си брат.

— Той вече знае. Уорд се е обадил и на него. Реши ли дали ще купиш къщата ми в града? Лорън обикаля по огледи всяка неделя. Къщата е идеална за ерген, но с бебето ни е доста тясно, а Лорън иска да имаме още деца.

Алек се усмихна. Ник бе улучил джакпота, когато се ожени за Лорън. Тя бе кротка душица, идеална за брат му. Беше естествена и непринудена, а Ник се нуждаеше точно от такава съпруга, когато се връщаше у дома след работа. Тео често описваше работата на Ник като адски стресираща и напрегната. Той и партньорът му Ноа Клейборн бяха в един специален отдел на ФБР. Викаха ги, когато издирването на изчезнало дете стигаше до задънена улица. Това бе тежко занимание, което го изцеждаше емоционално.

— Ще купя къщата ти — каза Алек. — Дори и да не ме назначат в района на Бостън.

— Уорд казва, че това е сигурно.

— Той би казал всичко само и само да приема предложението му. Решението обаче не зависи от Уорд. Но дори и да ме пратят другаде, ще запазя къщата в Бостън. Този имот е добро вложение.

— Чакай — прекъсна го Ник. — Почти не те чувам, защото водя два разговора едновременно.

— С кого още говориш?

— С Ноа.

— Къде сте?

— В Далас. Тъкмо приключихме един случай. Този завърши добре.

Изведнъж Ноа се включи в разговора и започна да му честити:

— Ще ти скъсат задника в академията, но ще се справиш. Кога напускаш Чикаго?

— Чак след три седмици, а може и четири — отвърна Алек. — Ако още искаш да те водя на мач тук, най-добре побързай. Ще трябва да ми се обадиш малко по-рано, за да осигуря билетите.

След секунда Ник отново се намеси, за да му напомни, че сестра им Джордан планира пътуване до Чикаго.

— Знам, но тя още не е определила дата. Няма да си събирам багажа, преди да приключа с работата си тук. Имам нова задача, която ще ангажира почти изцяло времето ми през следващите три седмици. Но после приключвам и ако Джордан се забави още малко, ще я хвана да ми помага в изнасянето.

— Каква е новата ти задача?

— Не ми се говори за това.

Ник се засмя.

— Толкова ли е зле?

Един млад полицай остави дебела папка върху бюрото и Алек му направи жест да изчака.

— Трябва да приключа, Ник. — Той бързо затвори мобилния си телефон и го пъхна в джоба си. — Какво е това?

Формуляри, които трябва да попълните. Изпращат ги от „Личен състав“.

— Шегуваш се.

— Не, сър, никога не се шегувам.

— Та аз вече ги попълних!

— Не, сър. Попълнили сте само някои от формулярите. Предупредиха, че тези ще им трябват до края на деня.

— Оказва се, че е по-трудно да се махнеш от това място, отколкото да влезеш.

— Така казват и повечето престъпници — отвърна полицаят невъзмутимо.

Алек реши, че ще се пребори с формулярите, отвори папката и започна да попълва първия. Отне му почти час да го завърши, но само защото постоянно го прекъсваха. Един детектив се бе сдобил с фотокопие от дневника на Суини за парите от изнудване и го четеше на глас.

Алек тъкмо подписа последния формуляр, когато вдигна глава и видя, че Брадшоу му маха. Взе папката със себе си, възнамерявайки да я остави пътьом в отдела на долния етаж. Брадшоу го чакаше на стъпалата.

— Свършихте ли с Регън? — попита го Алек.

— Засега. Уинкът я заведе горе при любимия си художник. Това не би трябвало да отнеме много време.

Брадшоу изсумтя.

— Нали го знаеш Тони какъв е, ще я държи до довечера, ако се налага. Няма да я пусне, докато тя не каже, че приликата е съвършена. Ти ще трябва да стоиш с нея. Аз току-що получих обаждане от асистента подмазвач на Луис. Каза, че братът на Регън и адвокатът им са се запътили насам.

— Тя не е заподозряна. Обясни ли й това?

— Разбира се, че й обясних — отвърна Брадшоу. После додаде: — За малко да я поканя на среща, но се овладях.

— За бога, опитай да се съсредоточиш!

Брадшоу се ухили.

— Те ще имат официален разговор с Луис.

Двамата едновременно се обърнаха да погледнат лейтенанта. През стъклото видяха, че той разчиства безпорядъка по бюрото си.

— Приготвя се за гостите — подхвърли Алек.

— Важни клечки са — добави Брадшоу. — Семейство Мадисън са много богати.

„Богати, само това интересува Луис“ — помисли си Алек и се отправи към дежурния, за да остави при него попълнените формуляри. На връщане срещна Мелиса и я поздрави. Тя изръмжа нещо в отговор. После рече:

— Кажи на Регън, че когато се занимавах с компютъра й, я откачих от мрежата, а после забравих да я закача.

— За какво говориш?

— Няколко компютъра са свързани за нейния в мрежа.

— Мелиса, пак не проумявам нищо от това, което казваш.

Тя го погледна изумена:

— Ти разбираш ли въобще нещо от компютри?

— Очевидно не толкова, колкото би искала, така че ми обясни простичко и ясно.

— Има още двама души, които четат нейните имейли.

— Ето, толкова ли беше трудно да го кажеш така?

Тя не обърна внимание на сарказма му.

— В хотела има един куп компютри и всички са свързани в мрежа. Представи си, че нейните имейли са топка. Когато тя получи съобщение, топката отскача и пада и в други компютри. Асистентът й получава съобщенията й едновременно с нея. Настроено е по този начин, за да се пести време — обясни тя. Сетне присви очи и попита: — Разбра ли нещо от това, което ти казах?

Алекс се усмихна на нервността й, но продължи да разпитва сериозно:

— Така, имало двама души, които й четели имейлите, единият е асистентът й. Но къде се дява другата топка?

— Топката отскача, не потъва. И пак отива при вътрешен човек.

— Можеш ли да проследиш точно кой компютър е?

— Вече го направих. Не помня името на компютъра, но е в един от кабинетите на брат й. Не се сещам кой, всичко е в бележките ми. Изпратих ги на Уинкът, питай него.

— Дай ми копие от доклада си — помоли Алек, преди тя да се отдалечи, и после попита: — Възможно ли е Регън да не знае, че още някой чете електронната й поща?

Тя сви рамене.

— Може и да не знае.

Алек зави зад ъгъла и веднага видя Регън през стъклената врата. Тя стоеше пред компютъра редом с художника. Сигурно усети погледа му, защото изведнъж извърна очи към него.

Тони я потупа по рамото, за да привлече отново вниманието й. Регън неохотно се обърна към екрана.

Тони бе много взискателен. Беше доста възрастен и приличаше на един комик, когото беше гледала в някакъв клуб преди няколко месеца. През първите пет минути тя все очакваше да й разкаже някакъв виц. Тони обаче почти нямаше чувство за хумор. След като се ръкуваха, той й обясни, че е перфекционист и че двамата ще работят заедно колкото се наложи, за да получат съвършена прилика с преследвача й от парка.

Но това се оказа изненадващо трудно начинание. Преди да седне пред компютъра, Регън мислеше, че си спомня добре лицето на мъжа. Но няколко пъти се наложи да затваря очи, за да си го представя отново. Беше много трудно да определи категорично каква е била формата на носа, на очите, на брадичката му…

Когато свършиха, тя прецени, че има доста голяма прилика, но в никакъв случай съвършена. Но щом Тони махна брадата и очилата, външността на преследвача й се промени напълно. Регън нямаше никаква представа дали полученият образ е точен или не.

Алек я чакаше пред стаята на художника. Тя му подаде разпечатката и каза:

— Тони смята, че косата, очилата и брадата може да са фалшиви. — Подаде му втора разпечатка на рисунката на Тони. — Може би в действителност изглежда така.

— Струва ли ти се познат?

Тя поклати отрицателно глава:

— Той е съвсем… обикновен, не мислиш ли? Неусетно и двамата бяха изоставили учтивата форма на обръщение.

— Значи това може да е… — Алек понечи да каже копелето, но в последния момент смени думата. — … откаченият, когото търсим. Труден е за описване и лесно ще се слее с тълпата.

— Едва ли — възрази тя. — Той е доста едър, висок е колкото теб и е също толкова мускулест. Дори само ръстът го отличава. Не знам… — Тя си пое дъх и каза: — Ако той е човекът, който е откраднал телефона ми, който е убил детектив Суини и… — Изведнъж се почувства прекалено отчаяна, за да продължи. — Мисля, че Уинкът и Брадшоу нямат повече въпроси към мен, така че ще се връщам в офиса си. Ако ти или другите детективи искате да разговаряме, просто ми се обадете или се отбийте в хотела.

Алек застана пред нея.

— Знам, че си достатъчно умна и това вече го обсъдихме, но ще се престоря, че не си разбрала. Възложили са ми да те охранявам, а това означава, че където си ти, там ще съм и аз.

Регън скръсти ръце и се намръщи. Денят се оказваше прекалено дълъг и труден.

— Вече обясних, че ако се нуждая от бодигард, ще си наема.

Усмивката му я разсея, когато той пристъпи към нея и я принуди да наклони глава назад, за да го погледне в очите. Тя усети как настръхва.

— Пак ли ще започваме този спор? — попита той. — Не можеш да го спечелиш.

— Защо? Защото имаш пистолет ли?

Той кимна.

— Защото си по-голям от мен?

Той пак кимна.

— По-силен?

Алек се усмихна, а тя направи измъчена гримаса:

— Забележи, че не казах „по-умен“.

Детективът продължаваше да стои съвсем близо до нея. Изведнъж тонът му стана сериозен:

— Никой от нас не може все още да си тръгне.

— Как ли пък не! — възпротиви се тя.

— Брат ти и адвокатът ви са долу в кабинета на Луис с Уинкът и Брадшоу. Трябва да те заведа там. Всички те чакат, за да говорят с теб.

— Кой от братята ми? — попита Регън, като едва прикриваше раздразнението си.

— Не знам. Има ли значение?

— Да, надявам се да не е Ейдън — каза тя. Наистина й се щеше Спенсър да се е върнал в града и той да я чака долу. С него се разбираше много по-лесно.

Примирена, Регън понечи да тръгне към офиса на лейтенанта, но Алек пак застана на пътя й и се облегна на стената.

— Искам да се успокоиш.

Той се държеше, сякаш бяха стари приятели и я познаваше достатъчно добре, за да забележи, че е разстроена.

Регън сведе глава и отрони колебливо:

— Ако не бях направила онзи глупав списък…

— Не си убила никого, нали? Просто си участвала в онова упражнение.

— Но аз написах „да бъдат убити“, за бога!

— Същото са направили и още куп хора — изтъкна детективът. — За разлика от тях не си имала възможността да хвърлиш листа в огъня. — Той се отдръпна, за да мине тя пред него. — Нямам търпение да се запозная с този доктор Шийлдс. Звучи ми като истински дресьор на змии.

— Не е дресьор, по-скоро сам е змия! Иска ми се никога да не бях чувала за него.

— А какъв е проблемът с Ейдън?

Въпросът я изненада.

— Никакъв, той е чудесен брат. — Усети, че Алек не повярва на думите й, и допълни: — Просто е… прекалено стриктен. Това е всичко.

Алек веднага се досети кой от двамата непознати в кабинета на Луис е братът на Регън. Приликата беше очевидна. Въпреки че тя беше висока само около метър и шейсет, а брат й беше над метър и осемдесет, двамата имаха еднакъв цвят на косата и едни и същи благородни черти. Ейдън беше безупречно облечен в перфектно скроен тъмен костюм, вероятно от някой прочут дизайнер. „Тео има такъв костюм, «Калвин Клайн» — сети се Алек. — Или може би «Армани».“

Добре охраненият мъж, седнал срещу бюрото на Луис, също носеше скъп костюм. Той беше нисък, объл като яйце, а лицето му бе набръчкано като негладена памучна риза. Алек предположи, че той е адвокатът.

Детективите Уинкът и Брадшоу стояха до прозорците. И двамата изглеждаха отегчени до смърт.

Ейдън забеляза Регън и за секунда Алек видя искрено облекчение в очите му. Каквито и недостатъци да имаше този човек, очевидно обичаше сестра си.