Списък с убийства

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Моментът не можеше да е по-подходящ. Алек караше към участъка за втория си сблъсък с лейтенант Луис, когато телефонът му иззвъня. Обаждаше се Уорд Дейбъро, агентът от ФБР, който се опитваше да го привлече на работа в Бюрото. Съобщи му, че го очакват с отворени обятия.

Уорд беше много доволен.

— Знаех, че ще те убедя — похвали се той с дълбокия си южняшки акцент. — Настойчивост му е майката, а аз я имам в излишък. Колко години те преследвам, докато се съгласиш? — Въпросът очевидно бе реторичен, защото Уорд продължи въодушевен от победата си: — Обучението ще бъде много тежко, но не се тревожа за теб. Ще се справиш чудесно. Резултатите ти на теста са феноменални. Очакват те седемнайсет седмици в академията — добави той. — Какъвто и опит да имаш от работата си в полицията, пак трябва да преминеш през пълно обучение.

— Да не се опитваш да ме накараш да променя решението си?

— Не, разбира се, че не.

— Кога искаш да започна?

— Новите курсове са на всеки две седмици, но аз избързах и вече те записах. Започваш точно след два месеца. Това прави осем седмици, броено от днес. Предположих, че ще се нуждаеш от време да си събереш нещата и да довършиш работата си в Чикаго, а после да си отдъхнеш малко.

— Да, така е добре — съгласи се Алек. — Осем седмици ще ми стигнат да се организирам.

„Сякаш това изобщо е възможно“ — помисли си той. Въпреки че беше изключително организиран в професионалния си живот, той бе крайно разпилян в дома си. Смятаха го за мърляча на семейството. Когато беше момче, стаята му винаги изглеждаше като пострадала от циклон. Но вече имаше напредък в това отношение — беше наел жена, която чистеше апартамента му на всеки две седмици. Освен това зареждаше с продукти хладилника му и се грижеше винаги да е пълен с любимите му храни. Това беше скъпо удоволствие, но той не искаше да се лишава от него.

Чистачката обаче не можеше да отиде в академията с него и през тези седемнайсет седмици щеше да се наложи да влезе в пътя. Това му се струваше по-трудно от всяко физическо изпитание по време на обучението.

Алек беше доволен от взетото решение. Знаеше, че Чикаго ще му липсва, а нямаше никаква гаранция, че след като завърши академията, ще бъде изпратен в Бостън. Уорд твърдеше, че отиването му там е в кърпа вързано, но Алек не разчиташе сляпо на това.

Реши да се отбие в „Личен състав“ и да подаде молба за напускане, преди да се срещне с Луис. Жената зад бюрото работеше там от почти двайсет години и беше истинска душичка. Носеше толкова дебели бифокални стъкла, че очите й изглеждаха белезникави и двойно по-големи.

Тя се усмихна и поклати глава веднага щом го забеляза:

— О, не!

— Какво искаш да кажеш?

— Не можеш да кандидатстваш за прехвърляне. Тоест можеш, но няма да стане нищо. Луис подчерта изрично, че се нуждае от теб в отдела си. — Гласът й се смекчи и тя добави: — Което означава, че иска да си му подръка, та да те мачка. Съжалявам, Алек. Мисля, че всички знаят каква гадина е той, но е успял да се издигне, защото жена му има връзки, ако разбираш какво намеквам. Няма шанс да се отървем от него освен ако не се издъни много яко.

— Разбирам, обаче ще се отървете от мен. Днес подавам предизвестие за напускане. Какви документи трябва да попълня?

Жената едва не се разплака.

— Не искам да напускаш, ти си от добрите! — Тя издърпа една салфетка от кутията на бюрото и попи очите си. — Като в оная стара песен на Били Джоуел, нали се сещаш — „Само добрите умират млади“.

Той направи измъчена гримаса.

— По дяволите, нямам намерение да умирам.

— Обаче напускаш. — Тя подсмръкна, отвори едно дълбоко чекмедже и извади необходимите документи.

Напускането се оказа по-сложно, отколкото беше очаквал. Трябваше да попълни всевъзможни формуляри и да проведе дълъг разговор с шефа на полицията, който беше твърдо решен да го убеди да остане. Това, което Алек наивно очакваше да му отнеме само няколко минути, се проточи повече от час.

Когато най-после се върна в отдела си, Луис бе напълно побеснял. Говореше по телефона, но веднага щом го забеляза да прекосява стаята, скочи на крака и ядосано го извика с ръка.

В този миг телефонът на Алек иззвъня. Знаеше, че не може да е помощникът на Луис, тъй като току-що беше се разминал с него на стълбите.

Обаждаше се Джил:

— Кажи, че не е вярно!

Алек беше впечатлен.

— Как научи толкова бързо?

— Познаваш ме, имам си своите източници. Значи е вярно? Наистина ли напускаш полицията?

— Да, тъкмо влизам при Луис да му кажа. Ще ти се обадя по-късно.

Той затвори и прекрачи в офиса. Лейтенантът стискаше слушалката толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Детективът пъхна ръце в джобовете си и търпеливо го изчака да довърши разговора си.

— Да, сър — каза Луис почти шепнешком. Разговорът по телефона най-после приключи. Лейтенантът затръшна слушалката, а Алек попита небрежно:

— Искали сте да ме видите?

— Знаеш много добре, че искам да те видя — изкрещя Луис. — Чакам те по-вече от час. Обаче причината да те извикам се промени.

Той гледа злобно подчинения си почти цяла минута. Алек не се смути, просто се взираше навъсено в шефа си.

— Ще напускаш, а?

— Да, окончателно.

Вената върху челото на Луис започна на пулсира.

— И не мислиш, че си длъжен да го съобщиш първо на мен? Трябваше да науча за това по телефона от моя шеф!

Докато довърши въпроса си, той вече крещеше неконтролируемо. Вената на челото му щеше да се пръсне и Алек не можеше да спре да се взира в нея. Ако Луис получеше удар и внезапно спреше да диша, трябваше ли да му прави дишане уста в уста? „Хм, това определено ще бъде трудно решение“ — помисли си детективът.

Той продължи да разсъждава над тази философска дилема, докато Луис изливаше яростта си.

— Знаеш ли в какво положение ме постави? Емет ми е ужасно ядосан — каза той по адрес на шефа на полицията.

— Не знам какво да ви кажа. — Алек спокойно сви рамене. Със сигурност нямаше да се извини на този тъпанар, че го е представил в лоша светлина.

Още три седмици под ръководството на Луис изведнъж му се сториха цяла вечност и той се зачуди дали ще ги издържи. Едва понасяше да го гледа. Луис изглеждаше като превъртял. Болезнено суетен, той винаги беше със силен тен, несъмнено от солариума, в който според слуховете спял всяка нощ. Изключително белите му изкуствени зъби правеха смръщеното му изражение още по-крещящо.

— Подадох триседмичното предизвестие за напускане — каза Алек. — Но ако искате да напусна веднага, нямам нищо против.

— Насади ме на пачи яйца! Емет настоя да те убедя да останеш. Той явно те смята за голяма ценност. Няма нужда да казвам, че не споделям това негово мнение.

— Решението ми е окончателно — рече спокойно Алек.

Луис стовари дланите си върху бюрото и се наведе напред.

— Знаеш ли какъв е проблемът ти, Бюканън? Не умееш да работиш в екип.

Ако целта на екипа беше да се представи Луис в добра светлина, помисли си Алек, тогава той наистина не умееше да работи така.

— Искате ли да остана още три седмици, или да напусна веднага? За мен няма значение.

— Остани — сопна се Луис. Отпусна се тежко на стола зад бюрото и започна да размества папките очевидно опитвайки да си придаде вид на зает човек. Отвори една и я затвори. Пресегна се към друга и каза — Можеш да разчистиш случаите, по които работиш. Дай ми всички, които не си приключил, ще ги разпределя между детективите, които са лоялни към мен.

Алек искаше да попита кои са те, но реши, че не е добра идея да се заяжда с Луис, който можеше да направи живота му ад.

Без да вдига глава, лейтенантът заяви:

— Следващите три седмици ще си седиш на бюрото. Ще поемеш телефонните разговори на Уинкът.

— Какво точно означава това?

— Означава да вдигаш шибания телефон и ако Уинкът се нуждае от помощ, да му помагаш. Но от бюрото си.

Желанието да забие един юмрук в лицето на Луис ставаше все по-силно. Алек тъкмо излизаше, когато лейтенантът попита:

— Друга работа ли те чака?

— Да.

— В Чикаго ли?

— Не.

Не даде повече информация и Луис не продължи да пита. Алек отиде на бюрото си и започна да сортира папките. Джон Уинкът се втурна в стаята. Двамата се познаваха отдавна. Бяха учили в полицейската академия заедно и бяха добри приятели, но едва наскоро се случи да работят съвместно. Едно време Уинкът носеше на пиене повече от него. Алек си помисли, че това сигурно не се е променило.

— Човече, изглеждаш адски зле.

Алек не преувеличаваше. Уинкът имаше вид, сякаш не беше спал от десетина години. Беше с огромни торбички под очите и дълбоки бръчки по бузите. Беше само две-три години по-голям, но в момента изглеждаше като старец в сравнение с приятеля си.

Уинкът пренебрегна коментара за вида си.

— Чу ли съобщението ми за имейла, получен от Регън Мадисън? — попита Алек.

— Да, ей сега ще те изслушам по този въпрос. Но първо искам да те питам, вярно ли е, наистина ли напускаш полицията?

Алек кимна. Столът му изскърца, когато се облегна назад:

— Щях да ти се обадя и да ти кажа, но явно Джил е бил по-бърз.

Уинкът приседна върху бюрото на Алек и погледна назад към офиса на лейтенанта.

— Не мога да те виня. И аз бих се махнал, ако можех.

— Време ми е за промяна. — Този отговор щеше да бъде версията, към която Алек реши да се придържа. Но се запита колко ли пъти щеше да му се наложи да я изрече през следващите двайсет и един дни.

— Промяна, а? Промяна накъде?

— Към Бостън, надявам се. Нещо съм се затъжил за дома.

Уинкът понижи глас и заговорнически се наведе към приятеля си:

— Наоколо се носи отвратителният слух, че отиваш във ФБР.

Алек се усмихна и не го потвърди, нито отрече.

— Трябва да дойдеш на вечеря, преди да напуснеш Чикаго — продължи Уинкът. — Сузи ще се разстрои, като научи. Жена ми си пада по тебе от години.

— Още ли крещи моето име, докато правите секс?

Джон се засмя.

— Откъде да знам, по дяволите? Не помня кога беше последният път, когато го правихме. В леглото между нас винаги има поне по едно дете, а откакто бебето почна да се буди през два часа, единственото, за което си мечтая, е да се наспя.

— Говориш като истински женен мъж — каза Алек.

Уинкът направи измъчена гримаса.

— Да се върнем на Суини — каза той. — Засега откриваме, че много хора са желали смъртта му, така че заподозрените няма скоро да свършат. Преглеждаме нещата му. Никой не може да открие портфейла му. Ей, познай какво… Суини си е водел дневник.

Алек повдигна вежди.

— Това е момичешко занимание. Не мислех, че е от тоя тип хора, дето записват как е минал денят им.

Уинкът се засмя. Когато се усмихваше, изглеждаше с десет години по-млад.

— Не такъв дневник. Идиотът си е водел записки за всички хора, които е смятал да изнудва. И това не са мои догадки. Той си е записвал всичко. Познай кой беше в тетрадката редом с дилърите и сводниците!

— Кой?

Джон пак се наведе доверително:

— Луис.

— Без майтап? — Алек рязко вдигна глава.

— Точно така. Суини се е канел да му направи снимки и да ги изпрати на жена му.

— Какви снимки?

— На Луис с любовницата му.

Алек поклати глава.

— Е, това вече е шокиращо.

— Не чак толкова — възрази Уинкът. — Не познавам човек, който няма да се радва, ако Луис се издъни.

— Шокиращо е, че Луис е намерил две жени, които да правят секс с него.

— Съпругата му има телосложение на дъска за гладене, но е фрашкана с пари, затова се е оженил за нея. А другата няма никакви пари, но от това, което чух, е надарена в други отношения.

— Кой друг беше в дневника?

Уинкът му разказа за някои от жертвите, изнудвани от Суини.

— Дори имаше схеми на парите, които ще получи, и точните суми, нещо като банкова сметка. Кой нормален човек би си записвал всичко това?

— Явно е мислел, че никога няма да го заловят.

— Както казах, имаме доста заподозрени, но вече започнахме да стесняваме кръга. Изглежда, че един от тримата дилъри на дрога не е искал да плаща. Суини може да го е ошушкал.

— Ами Регън Мадисън? Как се вмества тя във всичко това?

— Не знам — призна Уинкът. — Още не съм имал време да говоря с нея. Трябваше да се върна на местопрестъплението и се забавих там. Обаче намерихме мобилния й телефон.

Алек се изправи.

— Така ли? Къде го открихте?

— В храстите зад дупката, която Суини е наричал свой дом. Проверяваме го за отпечатъци, поне по това, което е останало от него, но не храня особени надежди. Мазето бе като излизано. Единствените отпечатъци там бяха на Суини. Убиецът е знаел какво прави и е бил силен, много силен — добави той. — Това е сигурно, щом е успял да вдигне тялото на жертвата по този начин с въжето. А, между другото, получихме доклада от аутопсията. Бил е мъртъв, преди да го съблече и обеси.

— Как е бил убит?

— Удушаване. Сега трябва да си обясня защо убиецът си е направил труда да го съблече и обеси. Брадшоу смята, че е, за да се подсили драматичният ефект — каза той по адрес на партньора си.

— А ти какво мислиш?

— Вероятно е искал да се изфука пред въображаемата си приятелка… Нали разбираш, опитвал се е да я впечатли.

— И приятелката е Регън Мадисън?

Уинкът повдигна вежди.

— Чух, че е страхотно парче.

Алек не отвърна, но Джон сякаш не забеляза това.

— Нали знаеш какво става с някои психари. Брадшоу предполага, че онзи я е видял някъде и се е вманиачил по нея. Ще говори с Матлин по този въпрос — добави той, като спомена психиатъра на полицията.

— Добра идея — съгласи се Алек. После преразказа разговора си с Регън и му съобщи за мъжа, който я е преследвал до колата. Спомена и нейната теория за Суини и Шийлдс. — Тя е сигурна, че е загубила телефона си, когато е паднала.

Уинкът се опитваше да осмисли чутото.

— Добре, онзи е намерил телефона, видял е, че е с вградена камера, и е решил да се позабавлява. Имейлът й е бил записан, трябвало е само да направи снимката и после да натисне един бутон.

— Но това още не обяснява връзката със Суини.

Уинкът се съгласи.

А и не си представям един наркодилър да се забавлява по този начин. Мога да приема, че някой от тях е убил Суини, но… — Той замълча и сви рамене. — Все едно, не виждам смисъла във всичко това.

— Какво имаше предвид, като каза, че търсите отпечатъци по останките от телефона?

— Разбил го е на парчета още докато е бил в мазето. Криминолозите намериха миниатюрни парченца върху работния плот.

— И разбира се, върху чука няма отпечатъци.

— Не — потвърди Уинкът. — Нито един. Слушай, радвам се, че работиш с нас. Ще има много обикаляне. Заради онзи имейл, изпратен до Мадисън, ще трябва да проверим и всички, които са свързани с нея. Може да е отмъщение от отхвърлен любовник или недоволен служител. Благодарен съм на всяка помощ, която мога да получа. Ще е хубаво най-после да работим заедно и аз да ти казвам какво да правиш. Това ще ми допадне.

— Аха. Преди обаче да се наточиш, че ще стана един от твоите хора, има нещо, което трябва да знаеш.

— Какво? — Джон случайно вдигна глава към офиса на шефа и измърмори: — По дяволите. Луис ме вика.

— Ще ти каже, че иска да ме държи на каишка. Мога да се обаждам по телефона вместо теб, но нищо друго.

— Уинкът! — провикна се Луис от вратата си. — Искам да говоря с теб.

— Тъпанар — измърмори Джон тихо.

— Дръж ме в течение — каза приятелят му.

Уинкът кимна. Алек го чу как въздиша, преди да се отправи между бюрата към офиса на Луис.