Списък с убийства

ОСМА ГЛАВА

Детектив Бенджамин Суини, известен на всички в отдела с инициалите Би Ес, имаше по-лош ден от обичайно лошите си дни. Той започна в пет и половина сутринта, когато се събуди измъчван от махмурлук — чувстваше, че в главата му блъска пневматичен чук. Единственото лекарство, което можеше да прекрати болката, бе това, което я бе причинило — чаша чист бърбън, която той погълна жадно на две глътки. Алкохолът опари гърлото му. С кръвясали очи, той си направи гаргара с „Листерин“, за да прикрие мириса на уиски, облече се и отиде на зъболекар. В седем вече му чистеха каналите на един развален зъб. В девет действието на уискито бе отминало и той бе в агония. В десет слънцето се скри, на небето се настаниха тежки черни облаци и Суини стана вир-вода, докато тичаше от колата си към един пълен с хлебарки блок заедно с партньора си, Лу Дюпре. Изкачиха четири етажа, за да огледат разлагащото се тяло на двайсет и няколко годишна жена. Подът наоколо беше осеян с празни шишенца от крек. Суини предположи, че някой наркоман е прецакал друг наркоман. Което не бе особена загуба в неговите очи.

Освен това знаеше, че няма да намерят никакви документи за самоличност у жертвата. И разбира се, се оказа прав. Обикновено той се оплакваше и мрънкаше толкова много, че успяваше да накара Дюпре да свърши всичката писмена работа и търченето по нея, преди случаят да бъде класифициран като „все още отворен“. И да попадне в чекмеджето, което Суини тайно бе нарекъл „на кого му пука“.

Днес обаче Дюпре не бе толкова отзивчив. Той нарече Суини използвач, каза, че му е писнало от вечните му номера, и настоя да надигне тлъстия си задник и да свърши работата.

Във всички филми за ченгета и крадци, които Суини гледаше по телевизията, докато се напиваше до забрава, детективите бяха като братя. Единият трябваше да поеме куршума с гърди — и неизменно го правеше, преди филмът да свърши, — за да спаси партньора си. Истинска любовна афера, приказка… Но в мизерния реален свят Суини и Дюпре се мразеха до дън душа. От време на време Суини си фантазираше как двамата попадат в една от онези старомодни престрелки, в които той успява да се прокрадне зад партньора си и да му пръсне мозъка.

Знаеше, че това чувство е взаимно. По дяволите, напоследък всички в отдела го избягваха, сякаш имаше гонорея. Знаеха, че от вътрешния отдел го разследват, макар и неофициално, и бяха решили да го осъдят още преди да се изяснят фактите. Но Суини не се тревожеше от проверката. Да, беше виновен, защото бе взел пари, за да си затвори очите, докато убиваха един наркодилър, но мъжете, които му бяха платили, изобщо не можеха да го изпеят. А парите — десет хиляди долара, бяха съвсем чисти. Като сняг! Суини бе действал много предпазливо. Нека онези от Вътрешния отдел вярват на слуховете, които останалите без работа проститутки на убития дилър разпространяваха. На Суини не му пукаше. Ако разполагаха с нещо конкретно срещу него, вече щяха да са го изхвърлили.

Оставаха му още две години и три месеца до пенсия, но имаше дни като днешния, когато беше убеден, че няма да доживее дотогава. Можеше да разбере какво се случва в главата на лудия секунди преди да открие огън срещу колегите си и понякога се възбуждаше, като просто си представяше как кръвта и вътрешностите на Дюпре се размазват по стените.

Преди да избяга заедно със сина им, жена му заяви, че е станал подъл като бесен ротвайлер и че алкохолът е разял мозъка му. Отговорът му не бе особено находчив, но бе право в целта: удари я неочаквано и й заповяда да сервира вечерята му на масата. По-късно, докато гледаше някакъв филм по телевизията, тя бе събрала багажа си в два куфара и се бе измъкнала през задната врата заедно с детето. Но Суини я улови, докато се опитваше да потегли със старата си хонда сивик. Тя трескаво се мъчеше да затвори стъклото, когато той бръкна през прозореца и без да обръща внимание на писъците на детето от задната седалка, я стисна за гърлото и й заяви, че ще е много по-добре, ако очите му повече не видят нито нея, нито издънката й. Наведе се, доближи лице до нейното и й каза, че ако някога се опита да получи и цент издръжка за себе си или детето, ще отиде да я потърси с брадвата.

От изражението му тя явно разбра, че казаното не е блъф. Повече не чу нищо за нея. Дните и нощите се влачеха и той все по-вече се убеждаваше, че му е по-добре да живее сам.

Каквото и да разправяха клюкарите в отдела, той не беше пияница. Поне не още. Просто му беше писнало да се занимава с всички отрепки по улиците. Чикаго бе станал клоака, в която само дегенератите знаеха как да оцелеят и процъфтят. Също като бактериите, те се размножаваха и хранеха в помията.

Той се страхуваше, че тези бактерии вече бяха нахлули в тялото му. Плашеше се, че бавно се превръща в един от тях. Когато страхът му станеше непоносим, а алкохолът не можеше да прогони нощните кошмари, той започваше да си фантазира как ще се пенсионира рано. Трябваше му само един голям успех и можеше да си тръгне. Майната й на пенсията! Ако направеше особено голям удар, можеше да си купи яхта и да отплава към Бахамите. Никога не се бе качвал на лодка и не бе стъпвал на Бахамските острови, но в брошурата, която държеше закачена зад бюрото си, имаше много снимки, на които се виждаше колко чисти са онези места.

Искаше да върви пеш по чиста улица, да диша чист въздух и да вижда чисто синьо небе, но повече от всичко искаше самият той отново да се чувства чист.

Винаги когато някаква мрачна фантазия започваше да му пречи да се концентрира, той си купуваше бутилка бърбън, вземаше си отпуск по болест и се отдаваше на пиене. От негова гледна точка така правеше услуга на данъкоплатците. Като си стоеше вкъщи и се напиваше до забрава, защитаваше почтените граждани на Чикаго от това да ги убие по грешка.

Знаеше, че трябва да издържи и да не полудее, докато направи големия си удар. Или докато поне не му дойдеше времето за пенсиониране. Така че се стараеше да намира малко разтуха в ежедневните неща. Тази вечер например щеше да бъде много щастлив. Дежурството му изтичаше само след двайсет минути и за разлика от партньора си подлизурко нямаше да остане и минута повече. Днес беше получил чека със заплатата си и довечера щеше да се поглези със скъпа пържола. После щеше да отиде в другия край на града в училището за фризьорки и козметички на Лори, което всъщност си беше процъфтяващ публичен дом. И щеше да получи безплатна подстрижка и свирка от някоя от курвите, които се страхуваха прекалено много от него, за да му откажат. Възнамеряваше да завърши романтичната вечер с един стар приятел — „Джак Даниълс“ с черен етикет.

Времето едва пъплеше. Беше погледнал часовника си вече два пъти през последната минута — оставаха още деветнайсет. Боже, как мразеше това място! Бюрото му беше в далечния десен край на грозно продълговато помещение, прилепено до граховозелена стена. Някои сутрини, докато се катереше по стълбите към втория етаж на участъка, имаше чувството, че отива в някаква долнопробна фабрика, толкова претъпкано и потискащо беше навсякъде. Все говореха за ремонти на помещенията, но засега само една стая беше видяла нова боя.

Облегна се на стола си и се огледа. Детективите работеха на затрупаните си с папки бюра, повечето говореха по телефона, никой не му обръщаше внимание. Суини реши, че може да се измъкне по-рано, без да липсва на никого.

Но тази възможност бе набързо погребана, когато новият и адски досаден шеф се качи по стълбите. Лейтенант Луис ги ръководеше само от пет седмици, но за Суини това време бе достатъчно, за да реши, че го мрази. Лейтенантът не искаше да има никакви проблеми и след като от Вътрешния отдел бяха говорили с него за неофициалното разследване, се беше настроил срещу Суини. Пазеше се мръсотията да не полепне и по него. „Е, майната му, твърде късно е!“, помисли си Суини и се подхили.

И Луис не беше толкова кристално чист. Суини го видя как бавно влезе в стъкления си офис в дъното на залата. Беше дочул, че изневерява на богатата си жена от висшето общество. Всеки мъж си имаше тайни, за които не искаше никой да научава, и ако Луис продължаваше да му диша във врата, Суини бе решил да си направи едно малко проучване. Нямаше да му е трудно да открие коя е курвата и да направи няколко снимки. Може би трябваше да си купи цифров фотоапарат и да изпрати на съпругата няколко недвусмислени фотографии в размер двайсет на двайсет и пет. Какво пък, можеше дори да се позабавлява истински и да ги качи в интернет. Спря с тези фантазии, преди да се разсмее на глас при мисълта за този вариант. Падаше му се на гадняра жена му да вземе ножицата и да нареже всичките му скъпи костюми, да размаже ролекса, с който той все се фука, и да го изрита по кокалестия задник.

Каквото повикало, такова се обадило. Той знаеше, че Луис си води отчет за всички негови издънки, за да може да го уволни, без да има проблеми с профсъюзите, но ако Суини внимаваше, това не можеше да се случи.

Бяха изминали само три минути. Размести някакви папки по бюрото си и се огледа. Гадост! Луис го наблюдаваше. Бързо сведе глава, преструвайки се, че чете съсредоточено.

Алек Бюканън се появи забързан откъм стълбите. С дългата си тъмна коса, кръвясали очи и набола брада, детективът под прикритие изглеждаше като дрогиран тартор на банда. Бюканън не работеше в техния отдел отдавна. Беше се прехвърлен съвсем наскоро, а преди това беше работил само в нравствения. Суини никога не бе говорил с него, но беше чувал за репутацията му — да не ти се падне да ти има зъб!

Един млад униформен полицай от уличните патрули търчеше след Бюканън. По лицето му бе изписана тревога, потеше се обилно. Суини се престори на погълнат от работата си, докато двамата мъже влязоха в офиса на лейтенанта. После взе телефона, натисна бутона за задържане на повикването и допрял слушалката до ухото си, се завъртя на стола, за да види какво става.

Луис не се забави и веднага вдигна скандал. Гневът му беше насочен към младия полицай. Суини се опита да не се усмихне, докато гледаше как лейтенантът се пени. Размахваше дългия си кокалест пръст във въздуха и нареждаше.

Суини беше дочул какво е станало — патрулният полицай провалил бог знае колко месечна работа под прикритие. Станала голяма каша. Двама детективи си говореха за това край кафе-машината следобед. От това, което Суини дочу, Бюканън се бе проявил като шибан супер-герой. Измъкнал ченгето от свърталището на наркопласьорите, където се водела престрелка. Алек вероятно щеше да получи още една официална похвала, но по изражението му личеше, че той иска нечия глава, а не медали. Суини предположи, че иска да се разправи с тъпото хлапе, но след като гледа една цяла минута, осъзна, че гневът на детектива е насочен към лейтенант Луис. Може би защото бяха насадили Бюканън с Танър, за когото всички в отдела знаеха, че не може да си контролира нервите.

Както споменаваше вълка, и той се появи лично. Танър прелетя през залата с блестящи от чиста омраза очи, изблъска един детектив от пътя си и нахлу в офиса на лейтенанта. Започна да крещи още преди да затвори вратата.

Това беше по-интересно и от екшъните по телевизията. Сега на Суини му трябваха само една бира и купа пуканки.

— Какво става? — извика един детектив от другия край на залата. Някой му отговори:

— Бюканън се опитва да спаси хлапето, а Танър иска да го обеси за топките.

Суини направи гримаса. Шибан светец, такъв си беше Бюканън. Суини с удоволствие наблюдаваше промяната у Луис. Лицето му беше станало яркочервено. Може би щеше да получи удар? Е, това вече щеше да е супер.

Пак погледна часовника, още петнайсет минути. По дяволите, беше много жаден. Лейтенантът със сигурност вече не му обръщаше никакво внимание. Суини се обърна към компютъра си, напъха листовете в папката и я захвърли в чекмеджето „на кого му пука“.

Ала тъкмо се надигаше от стола, когато една млада сладурана се зададе по стълбите. Не можа да отдели очи от нея. Докато тя влезе в залата, устата му вече се бе напълнила със слюнка. Явно не само неговата, защото шумът в залата стихна. И другите детективи я наблюдаваха.

Един сваляч от отсрещния край на помещението едва не прескочи бюрото си, за да изтича при нея и да й предложи помощта си, при което я скри от погледа на Суини. Той погледна какво става зад гърба му. Мъжете в офиса на лейтенанта още бяха ангажирани със спора си.

Детективът, който се умилкваше около жената, с неохота посочи Суини. Тя започна да си проправя път между бюрата към него. Суини бързо намести вратовръзката си, за да скрие петното от кетчуп, глътна корема си и извади една папка от чекмеджето, за да си придаде ангажиран вид.

Тя изглеждаше убийствено с тези пълни, чувствени устни. Да не говорим за меките извивки и дългите крака. Може би беше от онези курви, които вземаха по хиляда долара на нощ. За тях Суини само беше чувал, но никога не ги беше виждал. Дали бе възможно да има такъв късмет? Реши, че е достатъчно умен, за да измисли начин да я принуди да му пусне. Това със сигурност щеше да бъде приятен спомен през дългите самотни нощи. Вече си я представяше на колене, дългата й къдрава коса се докосва до бедрата му…

Принуди се да спре с тази фантазия, за да не се възбуди прекалено. Столът му изскърца, когато той се облегна назад и продължи да я наблюдава. „Кучка от класа!“ — помисли си. От твърде висока класа, за да бъде скъпоплатена курва. Забеляза сапфирения й пръстен и се досети, че е истински. Тази кукла не можеше да носи фалшиви камъни. На лявата й ръка обаче нямаше халка, следователно сапфирът не бе подарък от богат съпруг. Момичето или имаше богат баща, или заможен покровител, който й плащаше всички сметки, и Суини, който бе циник до мозъка на костите, заложи на втория вариант. Красавица, от която вонеше на пари. Почти долавяше мириса им и мозъкът му започна трескаво да търси начин как да получи част от тези пари.

Може би тя щеше да се окаже големият му удар. Всички си имаха тайни, дори дамите от класа като нея. Той облиза развълнувано устни, после бързо се овладя и реши, че трябва да бъде предпазлив. „Престани да се правиш на глупак!“ — каза си. Присви очи и продължи да я гледа. Дълбоко в себе си усещаше, че тя не е от неговата класа. И това го вбеси. Непознатата излъчваше онзи богаташки чистичък вид, който се срещаше все по-рядко напоследък. Имаше поразителни сини очи, с един нюанс по-светли от камъка на пръста й. Богата и красива. Друга класа, нямаше спор.

Тя спря пред бюрото му, но преди да каже нещо, той я попита:

— Мога ли да ви помогна? — Усети, че прозвуча намусено. Ала не му пукаше.

— Детектив Суини?

Той посочи табелката с името си с пожълтял от цигарите пръст и после осъзна, че табелката е обърната към него, а не към нея. Приведе се, завъртя я и едновременно разля половин чаша студено кафе върху клавиатурата си. Изруга тихо, грабна лист хартия и попи течността.

— Точно така, драга. Аз съм детектив Суини.

Очите й се присвиха леко и той веднага разбра, че не й е приятно да я нарича „драга“. „Твърда е“ — помисли си. Не му пукаше дали я дразни или не. След като бе осъзнал, че няма шанс с нея, защо да си прави труда да се държи подобаващо. Освен това добрият му приятел „Джак Даниълс“ го чакаше.

— Казвам се Регън Мадисън — каза тя, постави куфарчето си върху пластмасовия стол срещу бюрото му и застана до него.

— Дошла си да съобщиш за някое престъпление ли?

— Приятелката ми Кордилия Кейн ме помоли да се отбия и да проверя дали има някакво развитие във връзка с нейното оплакване от психолога д-р Лорънс Шийлдс.

Той не се престори, че знае за кого му говори.

— Кой?

Красавицата повтори дума по дума това, което беше казала току-що. Той все още не се сещаше за кого или какво говори. Започна да увърта и усуква, като пусна редовната фраза, с която отговаряше на всички запитвания по телефона.

— А, да… разследването още продължава.

— Какво точно е направено?

— Виж… ще трябва да опресниш паметта ми. Имам толкова разследвания на главата.

И преди да довърши изречението, се прозя шумно. „Каква колосална загуба на време!“ — помисли си Регън. Корди беше права. Суини бе отвратителен и очевидно некадърен. Демонстративната му незаинтересованост я вбеси.

Освен това я гледаше похотливо. Беше прекалено зает да се взира в гърдите й, за да я погледне в очите. С усилие на волята тя се овладя и обясни кой е д-р Шийлдс и какво е причинил на Мери Кулидж. Но когато приключи с обясненията, Суини още не даваше вид да се сеща за този случай.

— Твоята приятелка… как се казваше?

— Кордилия Кейн.

— Каква е връзката ти с нея?

— Моля?

— Попитах каква е връзката ти с нея.

— Кордилия ми е приятелка.

— Не, не с нея — с другата жена. Тази, която се е самоубила.

— Казва се Мери Кулидж.

— Ясно.

Стараеше се да й покаже, че изобщо не се интересува от това, което му говореше. Гледаше примижал и грубо се прозяваше през секунда. Боже, какъв изрод! Ако се облегнеше още малко на стола, щеше да се прекатури назад и Регън започна да се надява точно това да се случи.

— Искам да поговорим за това разследване, детектив Суини. Имате ли някаква представа…

Той махна с ръка, за да я прекъсне:

— Сега се сещам. Нали ти казах, имам толкова много случаи, че ми е трудно да ги помня всичките. Но вече си спомних. Твоята приятелка беше много ядосана на д-р Шийлдс. Каза ми, че е сигурна, че той е виновен за самоубийството на старата дама. Разследването е в папката с висящите случаи — добави той сериозно и посочи чекмеджето на бюрото си.

— А има ли напредък?

— Ами истината е, че… — Той сви рамене. — Работя по случая.

Идеше й да се разкрещи. Вместо това си пое дълбоко дъх. Нямаше да научи нищо, ако се скараше с него.

— Разбирам. Но може ли да ми кажете…

Той не я остави да продължи.

— Дежурството ми за днес изтече. Защо не се върнеш утре и да подадеш писмено запитване?

Регън кипеше от яд.

— Опасявам се, че това няма да стане. Лейтенант Луис тук ли е?

Сладураната започваше да показва нокти. Негодуванието на Суини се превърна във враждебност. Как смееше да го заплашва, че ще отиде при шефа му!

— Лейтенантът е зает — каза той и кимна с глава към офиса зад гърба си. — Освен това той просто ще ти каже, че трябва да се обърнеш към мен, а аз нямам никакви новини, които да ти съобщя.

— Направено ли е изобщо нещо? Някой говорил ли е със съседите или…

— Така, както изглежда, този Шийлдс не е направил нищо незаконно. Знам, трудно е за преглъщане, но това е положението. Жената доброволно му е дала всичките си пари и после се е самоубила. Съвсем просто е. Случаят е приключен.

— Значи разследването всъщност не е отворено, така ли? — Тя беше бясна, лицето й бе пламнало, но на него не му пукаше.

— Разбира се, че е отворено. — Той присви рамене. — Отворено, в случай че се появи някое сериозно доказателство.

Регън огледа залата за помощ. Видя четиримата в стъкления офис в дъното. Човекът зад бюрото очевидно бе лейтенантът. Той крещеше и размахваше ръце.

После един от другите мъже привлече вниманието й. Облечен в мръсни дрехи, той стоеше подпрян на прозореца и очевидно каза нещо, което още по-вече разяри лейтенанта, който започна да блъска с юмрук по бюрото. Това избухване явно никак не смути мъжа.

Сетне лейтенантът насочи гнева си към униформения полицай. Дори и през затворената врата се чуваха някои от ругатните и заплахите. Мъжът, който стоеше подпрян на прозореца, се притече на помощ на полицая — застана пред него и каза на лейтенанта нещо, от което той сякаш превъртя от ярост.

Регън нямаше намерение да ги прекъсва. Не искаше да има нищо общо с такъв шеф и със сигурност нямаше да го моли за помощ.

Реши, че е направила всичко възможно, взе куфарчето си и си тръгна. Веднага щом излезе на тротоара, извади мобилния си телефон и се обади на Софи.

— Говорих с детектив Суини. Този човек е отвратителен!

— И Корди каза същото — рече приятелката й. — Но имаше ли някаква полза от разговора ви? Съобщи ли ти нещо, което да ни помогне?

— Не, а и не мисля, че изобщо е работил по случая. Изобщо не се интересува от бедната Мери Кулидж.

— Ти прочете дневника й, нали?

— Да. Д-р Шийлдс трябва да бъде спрян.

— Нали затова те пратих в участъка.

— Софи, там не се води никакво разследване.

— Говори ли с лейтенант Луис?

— Не — отвърна Регън. — Няма да има полза. Убедих се, че той е по-зле и от Суини, ако това изобщо е възможно.

— Мислех, че не си говорила с него.

— Видях го в действие, крещеше и се пенеше.

— Какво точно ти каза Суини?

Регън тръгна по тротоара, докато преразказваше разговора си с противния детектив.

— Уверявам те, беше пълна загуба на време.

Тя затвори телефона точно когато зави зад ъгъла. Стори й се, че чу някой да вика, и инстинктивно се обърна. Сблъсъкът бе неизбежен.