Списък с убийства

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Алек се отправи към хотел „Хамилтън“, за да говори с Регън Мадисън, откачената, която се беше обадила в полицията да търси детектив Бенджамин Суини. Когато й отговорили, че не могат да я свържат с него, тя попитала дали той отсъства временно, или за постоянно. Точно тогава се бяха намесили детектив Джон Уинкът и детектив Алек Бюканън.

Телефонистът му беше казал, че жената, която се обадила, или нейният асистент щели да посрещнат Алек пред асансьорите в южния край на фоайето. Алек забеляза един млад мъж, облечен в кафеникав панталон и тъмносин блейзер, който пристъпваше от крак на крак пред асансьорите, и се отправи към него. Мъжът приличаше на бодигард, може би дори на бивш ръгбист от професионалната лига, но когато Алек го приближи, видя колко млад е всъщност. Едва ли имаше и двайсет години.

— Детектив Бюканън?

— Аз съм.

Младежът пристъпи напред, протегна ръка и се представи:

— Казвам се Хенри Портман и съм асистент на Регън… на Регън Мадисън.

Момчето беше нервно, но Алек не направи никакви усилия да го успокои.

— Е, къде е тази… — започна той, но рязко спря. За малко да нарече работодателката на Хенри „откачалка“. Реши, че това не е особено дипломатично. — Къде е госпожа Мадисън? — поправи се той.

— О, тя е госпожица Мадисън — рече Хенри. — Не е омъжена. Преди известно време очаквахме да се сгоди, но нещата не се получиха, което ме направи много щастлив. — Той се усмихна и добави: — Всъщност това май няма значение, нали?

— Вероятно — съгласи се Алек. — Добре, кажи ми защо се зарадва, че тя не се сгоди? — Помисли си, че Хенри сигурно си пада по шефката си, и се зачуди дали момчето ще си признае.

— Защото онзи преследваше парите й.

— Тя много пари ли има?

Хенри осъзна, че се е разприказвал.

— Ще трябва да попитате нея. Очаква ви в кабинета си на третия етаж. Искаше да бъде сигурна, че никой няма да пипа компютъра й. Ако дойдете с мен…

— Тя пази компютъра си?

— Да, сър.

Хенри носеше ключ на дълга сребърна верижка. Веднага щом влязоха в облицования с месинг асансьор, пъхна ключа в ключалката и натисна бутона за третия етаж.

— Всички офиси са там — обясни той. — Никой не може да слезе на този етаж без ключ. Това е от съображения за сигурност, тъй като има доста скъпо оборудване.

Алек запаметяваше цялата информация. Той беше висок метър и осемдесет и осем и момчето бе с неговия ръст, но детективът се чувстваше като джудже в сравнение с него. Алек също бе много здрав, но Хенри имаше поне двайсет килограма мускули повече. Въпреки това прецени, че може да надвие хлапето, ако се наложи.

Поради някаква причина Хенри продължаваше да нервничи.

— На колко си години? — попита Алек.

— На деветнайсет.

— Още не си завършил гимназия, така ли?

— Да, уча в „Лойола“, тук, в Чикаго.

— „Лойола“ нямат футболен отбор. — Той изрече мисълта си на глас.

Хенри се усмихна:

— Постоянно ме питат за кой отбор играя и на какъв пост. Нали съм едър негър с дебел врат, хората си правят прибързани заключения, че съм футболист или евентуално рапър. Досието ми вече е чисто, между другото.

Алек трудно се сдържа да не се усмихне.

— Така ли? — попита той точно когато вратата на асансьора се отвори на третия етаж.

— Все едно, ще научите — каза бързо Хенри. — Въпреки че досието е затворено, ще намерите начин да го проверите, както става в полицейските сериали по телевизията. Така че ще ви спестя усилията и ще ви кажа, че имах един-два проблема. Когато бях малък, прекарах известно време в поправителен дом. Бях се събрал с лоша компания. Това не е извинение, просто е факт.

— Хубаво. Тогава защо си толкова нервен?

— Заради вас — заекна момчето. — Е, не точно заради вас. Ченгетата ме карат да се чувствам нервен. Това не е необичайно. И приятелят ми Кевин реагира по същия начин. А той няма досие.

— Твоята шефка ни повика — напомни му Алек. — Така че престани да се шашкаш.

Хенри се усмихна. Бяха спрели и сега стояха в коридора.

— Нашите офиси са по-надолу, зад ъгъла.

Алек тръгна бавно след него. Спираше до всяка врата по пътя и я оглеждаше. Когато Хенри осъзна какво прави, се върна назад.

— Този офис е на брата на Регън, Спенсър. Той обаче рядко се появява тук.

— А този? — Алек кимна към офиса от другата страна на коридора.

— Този е на Уокър.

Детективът направи връзката.

— Уокър Мадисън? Автомобилният състезател ли?

— Да, точно той.

Двамата продължиха напред, завиха и спряха пред друг апартамент.

— Това е офисът на Ейдън. Той е най-големият брат. Общо четирима са. Три момчета и едно момиче.

Коридорът бе луксозен като фоайето. На всяка маса из него имаше свежи цветя в красиви вази. Мокетът бе тъмночервен, а стените — покрити с бяла дамаска.

— Разкажи ми за шефката си.

— Какво искате за знаете?

— Харесва ли ти да работиш за нея?

— О, тя е страхотна.

— Как си намери тази работа?

— Един учител от гимназията ме накара да попълня някакви формуляри и да кандидатствам за стажант тук. Работата беше свързана с компютри и аз не взех нещата на сериозно, защото тогава не знаех много за компютрите, дори не можех да пращам имейли. В училище имаме компютри, но те постоянно са повредени. Както и да е, госпожица Мадисън избра мен и ме накара да работя ден и нощ през цялото лято. Дори спях в хотела, докато се обучавах, после тя ми намери семейство, което имаше свободна стая и нямаше нищо против още едно дете в къщата. Оттогава работя тук.

Алек заключи, че учителят и Регън Мадисън се бяха постарали да спасят момчето от лошата среда.

— Още ли живееш с това семейство?

— Да, сър.

— Точно пред тях имаше двойна стъклена врата.

— Това е моят офис — каза Хенри, а гласът му бе пропит от гордост. — Офисът на госпожица Мадисън е зад моя.

— Значи всеки, който иска да се срещне с нея, трябва да мине през теб.

— Точно така. Освен когато съм на училище. Тогава тя се пази сама. Справяме се чудесно.

— Какво точно вършиш?

— О, почти всичко.

— Добре. А какво прави тя? Хенри се усмихна широко.

— Раздава пари. — После се засмя с гърлен смях. — Обичам да казвам това.

— Така ли?

— Самата истина е! Раздава пари. Госпожица Мадисън управлява благотворителната фондация на семейството.

Алек отвори вратата и направи знак на Хенри да мине пръв. Момчето се втурна и застана гордо зад бюрото си:

— Това е моето работно място, моето царство. Сега е малко разхвърляно, правя една реорганизация.

По цялото бюро бяха струпани листове хартия. Хенри бутна една купчина настрана и взе изрезка от вестник.

— Ето снимка на семейство Мадисън — каза той. — Изрязах я от вестника преди известно време и се каня да я сложа в рамка. — Продължи да стиска изрезката и добави: — Направена е при откриването на Конрад Парк. Знаете ли къде е? — Не изчака отговор и продължи. — Семейство Мадисън дари земята и плати за новата алея за джогинг. Всъщност това беше стара алея, която те преасфалтираха и я удължиха — обясни той. — Освен това платиха за красива детска площадка с най-различни катерушки и люлки. Както пише в статията, госпожица Мадисън бягаше там постоянно и лете, и зиме, но сега във фитнеса на хотела сложиха пътечка и не й се налага да излиза от сградата. — Той кимна към статията и допълни: — Беше чудесно представяне на семейството. Запазих снимката, защото доста рядко са четиримата заедно.

Алек почти не погледна статията. Фактът, че семейство Мадисън бяха богати, в случая нямаше значение.

На около четири метра зад бюрото на Хенри имаше друга двойна врата. Алек видя една жена през стъклото, която говореше по телефона, обърната с гръб. Щом завърши разговора си, се обърна и бързо се отправи към него.

„Да ме вземат дяволите!“, помисли си той, разпознавайки тези дълги красиви крака. Тя отвори вратата и застана до нея. Тревогата бе видима в удивителните й очи, а лицето й бе зачервено. Да, същата красива жена, нямаше грешка.

Хенри ги представи и Регън се ръкува твърдо и делово, но усмивката й беше обезоръжаваща. Той също й се усмихна. Може пък да започнем с очароване, помисли си той. Ако тя беше откачена — в което, след като се бе запознал с Хенри, силно се съмняваше, — тогава любезното поведение можеше да осигури сътрудничеството й.

Ноа Клейборн, един приятел на семейството, който също бе в правозащитните органи, веднъж беше казал, че лудите се ловят по-лесно със захар, отколкото с оцет. Разбира се, Ноа, който бе като слон в стъкларски магазин, никога не си правеше труда да прилага тази теория на практика. Също като Алек, той предпочиташе да понатупа заподозрените, които му създават проблеми, вместо да си бъбри любезно с тях.

Очевидно Регън не го помнеше. Алек се поколеба и реши да не споменава факта, че замалко не я бе съборил на улицата предната седмица. Ако тя се сещаше за инцидента, със сигурност щеше да го спомене. Той очевидно не бе запомняща се личност, а тя определено беше.

— Вероятно не помните, детектив Бюканън, но ние се сблъскахме пред полицейския участък миналата седмица.

Представете си! Тя все пак го помнеше.

— Познавате ли се? — попита Хенри Регън.

— Не точно — обясни тя. — Но наистина се сблъскахме пред участъка и ако той не беше ме хванал, щях да се размажа на тротоара.

Алек се подсмихна.

— Помня, че се опитах да полегна отгоре ви, а вие се разсмяхте.

— Да — съгласи се Регън. — Напомнихте ми за… — Тя леко се изчерви. — … за зоопарка. Напомнихте ми за зоопарка.

— Зоопарка ли?

— Днес миришете по-добре.

Той се засмя:

— Надявам се.

Хенри наблюдаваше шефката си с хитър блясък в очите. Регън се обърна към него и попита:

— Обясни ли на детектив Бюканън…

— Мислех, че е по-добре да изчакам. Не бях сигурен какво да кажа.

Алек не отделяше поглед от красивата жена.

— Защо не ми кажете какво става?

Преди тя да отговори, Хенри изтърси:

— Ние не знаем нищо за онзи детектив. Нали така, госпожице Мадисън?

— Откъде се взе това „госпожице Мадисън“? — тросна се Регън.

Хенри я погледна смутен.

— Помислих си, че не е редно да ти викам Регън пред полицай.

— Защо не седнеш на бюрото си, докато говоря с шефката ти? — предложи Алек нетърпеливо.

— Но аз се надявах… Надявах се да остана, докато видите снимката и кажете дали е истинска, или компютърно генерирана. Аз мисля, че е фалшива, но Регън смята, че може да е истинска.

Алек не разбираше какво бръщолеви младежът.

— Върви си зад бюрото — повтори той. — Хайде, госпожице Мадисън…

— Моля ви, наричайте ме Регън.

— Добре, Регън, защо не ми обясните всичко?

— Проверявах си имейлите — каза тя, вървейки към компютъра си. Екранът бе тъмен, докато не размърда мишката. — И попаднах на това.

Тя бързо се отдръпна настрана, за да не му пречи да вижда. Алек мислено потрепери. Снимката не беше приятна гледка. Регън се облегна на бюфета, с гръб към компютъра, за да не се налага да поглежда отново екрана.

— Не бях сигурна какво е редно да направя — да го запаметя или да го препратя. Но се страхувах, че този, който го е изпратил, може да е вградил някакъв вирус, който да унищожи снимката, затова я оставих така.

— Добро решение.

— Какво мислите, детектив Бюканън? Истинска ли е, или фалшива?

— Истинска е — каза той. — Определено е истинска. — В гласа му не се долови никакво колебание или съмнение.

— Не изглеждате особено изненадан или… шокиран.

— Аз работя в отдела за тежки престъпления. И преди съм виждал трупове — обясни той и се приближи към монитора, за да огледа снимката.

— Да, разбира се, но… — Тя посочи екрана. Спокойното му поведение я разстрои и се опита да се овладее. — Но той също беше детектив, един от вашите, един… — Гласът й заглъхна.

— Така е.

Алек беше чул за Суини, а също и че е бил отвратителен кучи син, който прекарвал повечето дни в алкохолно опиянение. Всички знаели, че пиел, и било само въпрос на време да го пипнат.

— Познавахте ли го добре? — попита тя.

— Не.

Регън се надяваше това да е причината той да възприема така небрежно смъртта на Суини. В противен случай детектив Бюканън трябваше да е лишен и от най-малко състрадание. Изведнъж тя се смути от това, че стои толкова близо до него. Почувства се в капан между бюфета и бюрото, но ако не искаше да повдигне полата си и да прескочи бюрото, трябваше да изчака, докато той се отмести. Алек определено миришеше много по-добре днес. Всъщност миришеше страхотно — на свеж въздух.

Той се отдръпна от компютъра.

— Как мислите, защо това е било изпратено на вас?

— Не знам — отвърна тя уморено и разтърка ръце замислено. — Ако погледнете горе, ще видите, че имейлът е дошъл от компютъра на Хенри, но разбира се, не е от там. Някой е знаел адресите и на двама ни. Откакто го получих, си блъскам главата и опитвам да прозра някакъв смисъл в това, но без никакъв резултат. Каква е процедурата сега?

— Трябва ни компютърен спец. — Алек извади мобилния си телефон и се обади. Докато говореше тихо, се отдалечи от Регън. След като затвори, й направи знак да се приближи към него в другия край на стаята. Две кресла стояха срещу едно канапе пред прозорците с изглед към Мичиган Авеню. Регън често се свиваше на канапето, когато четеше документи.

— Докато чакаме нашия спец, може да ми разкажете за отношенията си с детектив Суини.

— Това ще отнеме около пет секунди. Не съм имала никакви отношения!

Самата мисъл за отношения с него я отблъскваше. Макар да не бе редно да се говори лошо за мъртвец, Суини бе един от най-противните мъже, които бе срещала в живота си. Но независимо колко отвратителен беше, не заслужаваше да умре по този начин.

— Добре — каза той. Облегна се на перваза на прозореца, скръсти ръце на гърдите си и попита: — Тогава ми кажете какво знаете за него.

Очите му не пропускаха нищо. От начина, по който я гледаше, тя се почувства още по-нервна, но бе твърдо решена да не му позволи да го забележи. Не беше направила нищо нередно и той не можеше да я накара да изпитва вина.

Регън отиде до канапето и седна.

— Всъщност не познавам този човек. Срещала съм го само веднъж, когато ходих в полицията… В деня, когато с вас се сблъскахме.

Тя опита да се настани удобно, за да изглежда спокойна. Но една от възглавниците й убиваше на гърба, затова я издърпа и пусна отстрани.

— Ходих до участъка, за да направя услуга на една приятелка. Исках да проверя какъв напредък е постигнал детектив Суини с едно разследване, което се предполагаше, че води.

Той веднага долови ключовата дума.

— Предполагаше се, че води ли?

— Не бях сигурна дали изобщо прави нещо — обясни тя. — Но останах с недвусмисленото впечатление, че на него изобщо не му пукаше за този случай или за който и да е друг, в интерес на истината.

— Разкажете ми за разследването — предложи Алек. Регън опъна полата си, кръстоса крака и се облегна на възглавниците.

— Чували ли сте някога за доктор Лорънс Шийлдс?

— Не, що за птица е той?

— Мошеник — заяви без колебание тя. — Поне според мен. — После поклати глава и добави: — Провежда онези семинари „как да си помогна сам и коренно да променя живота си“ два пъти годишно в Чикаго. Никога ли не сте виждали рекламите му?

Той поклати глава, но се заинтересува:

— И какво по-точно е сторил той?

Тя му обясни подробно кой е Шийлдс и какво бе причинил на Мери Кулидж. Каза му, че дъщерята на Мери ходила в полицията, за да подаде оплакване срещу Шийлдс, и че случаят бил възложен на детектив Суини.

— Дъщерята на Мери не стигнала доникъде с детектива. Моята приятелка Софи обаче прочела копие от дневника на Мери и решила да се заеме с тази история. Беше изпращала една друга приятелка, Корди, да говори с детектив Суини за разследването и тя също не беше получила никакви отговори.

— И после беше ваш ред да говорите с него?

— Да, но чакайте малко… Не разбирате ли, това трябва да е! — Изведнъж Регън се развълнува толкова силно, че не можеше да остане на едно място. Изправи се и закрачи, докато обмисляше хипотезата си: — Всичко се връзва…

— Ще ми обясните ли?

— Шийлдс и Суини. Може би Шийлдс е научил, че с моите приятелки го разследваме. Ами ако е разбрал, че настояваме пред детектив Суини да си върши работата? Може би Шийлдс е поръчал да убият Суини, за да ни предупреди да стоим настрана, и ми е изпратил тази снимка, за да ме сплаши. — Тя спря пред Алек, опряла ръце на кръста си, очаквайки нетърпеливо неговото мнение за предположението си. Той не отговори достатъчно бързо. — Какво мислите? Възможно е, нали? Шийлдс е манипулирал Мери да му прехвърли повече от два милиона долара. Може би е решил, че си струва да убие някого заради това. А дъщерята на Мери е убедена, че е докарал майка й до самоубийство или може би дори я е убил, защото го е заплашила да отиде в полицията. А ако е убил веднъж, защо ще се поколебае да повтори? Може би е усетил, че с приятелките ми сме твърде близо. Вероятно това е нашата връзка.

Той не каза нищо.

— Не звучи ли логично?

— Може би — загадъчно рече Алек.

Тя не осъзна, че я дразни. Изглеждаше изключително доволна от себе си.

— Дотук добре — заяви Регън самоуверено. — А сега какво?

Той издърпа един поомачкан бележник от джоба на сакото си.

— Сега да започнем отначало.

— О, мили боже, Корди и Софи! — изведнъж възкликна тя. — Може ли първо да им се обадя по телефона? Те са на Кайманите с Шийлдс, трябва да ги предупредя. — И се втурна към бюрото си.

— Преди да направите някакви прибързани заключения, хайде да изясним фактите — възпря я той.

Но тя вече набираше мобилния телефон на Корди. Попадна на гласова поща, което означаваше, че приятелката й или говори в момента, или е изключила телефона си.

— Корди, обади ми се веднага щом чуеш това! — изрече задъхано. — Спешно е, освен това със Софи стойте настрана от Шийлдс. Звънни ми, колкото и да е късно.

Затвори телефона и се върна при детектив Бюканън. Той не я попита какво означава това обаждане, но и тя не предложи да обясни.

— Казахте, че трябва да започнем отначало?

— Точно така. — Той я подкани с жест да седне. — Да започнем от Мери Кулидж.

Въпросите взеха да се сипят един след друг. Тя тъкмо бе започнала да му обяснява за приема на Шийлдс, на който беше присъствала заедно с приятелките си, когато мъж и жена влязоха в кабинета й заедно с Хенри. Жената носеше някакъв комплект инструменти.

Алек се ухили, когато видя кой е компютърният спец — Мелиса Хил Кучката! И това бе само един от цветущите прякори, с които детективите я отрупваха. Хил беше ниска, вечно сърдита, с къдрава коса и преждевременни бръчки, несъмнено причинени от постоянното й мръщене. С нея бе невъзможно да се говори, но тя бе компютърен гений.

Детективът, който вървеше след нея, беше Мат Конъли. Той гледаше навъсено гърба на Хил, което вероятно означаваше, че му се бе наложило да пътува до хотела в една кола с нея. Кимна на Алек за поздрав, но погледът му се прехвърли на Регън и остана там.

— Е, какво става?

— Виж сам — отвърна му Алек. — Погледни екрана на компютъра. Здрасти, Мелиса — добави той.

Тя изръмжа нечленоразделно, не си падаше по любезностите и празните приказки.

— Този боклук ли е компютърът, който трябва да разглобя?

— Това е единственият компютър в кабинета, как мислиш? — отвърна й заядливо Конъли.

— Гледай си работата! — сопна му се тя.

Алек бързо ги представи на Регън. Конъли й кимна в отговор, Хил не й обърна никакво внимание.

Двамата отидоха при компютъра и погледнаха екрана. Жената не показа никаква реакция, но детективът видимо пребледня:

— Боже, Суини гол. Каква гадост! Ще сънувам кошмари.

Регън отиде при тях и попита учтиво:

— Да не би да казахте, че ще разглобявате компютъра ми?

Хил се тръшна на стола на Регън. След секунда пръстите й препускаха по клавиатурата.

— Ако реша, че се налага, ще го разглобя. Сега седни някъде и ме остави да си върша работата.

Регън бе шокирана от грубостта й. Искаше й се да грабне компютъра и да го защити от нея.

— Всичките ми файлове са в него… — започна нерешително тя.

Алек застана пред нея.

— Мелиса няма да повреди компютъра ви — увери я той. — Тя знае, че няма право да го докосва без ваше разрешение и със сигурност осъзнава юридическата отговорност, ако съзнателно го повреди. Нали така, Мелиса?

— Гледай си… — Тя се канеше да използва стандартния си отговор, когато вдигна глава и срещна погледа на Бюканън. Беше чувала за репутацията му на мъжага от времето, когато той работеше в нравствения отдел, и предположи, че още не е загубил твърдостта си. — Добре де, знам си — измърмори тя с глас, който напомняше за ръмженето на питбул. — Сега ме оставете сама, за да опитам да се промъкна през тези стени.

— Хайде да не й висим на главата — предложи Алек.

Регън не му обърна внимание и протегна ръка към компютърджийката. Отново й се представи. Мелиса не искаше да си прави труда, но нямаше как да се престори, че не забелязва жеста й. Най-после спря да пише на клавиатурата и се ръкува с Регън.

— Вече ни представиха — измърмори тя.

Мелиса беше нервачка. Ноктите й бяха изядени до дъно. Тя стисна дланта на Регън силно и после нетърпеливо се отдръпна.

— Сега мога ли да се заема за работа?

Регън се престори, че не е чула въпроса.

— Какво имахте предвид, когато казахте, че трябва да минете през тези „стени“?

Мелиса изглеждаше спокойна.

— Този, който ви е изпратил имейла със Суини, е страшно хитър, няма спор. Знае много за компютрите. Поставил е прегради, за да не може никой да го проследи. Но не се тревожете, няма бариера, която не съм преодоляла.

— Дори и с такъв боклук като моя компютър? — попита Регън усмихната.

Мелиса се засмя.

— Всъщност имах пред вид, че е доста старичък, но преувеличих. Просто не е последен писък на модата. Трябва да направите ъпгрейд.

Алек беше удивен. Никога преди не беше виждал Мелиса да се усмихва и учудено я слушаше как си говори с Регън. Със съвсем малко усилие тя бе преодоляла бариерите на Мелиса Хил. Това определено бе много впечатляващо.

Снимката на Суини отново се появи на екрана. Мелиса я посочи и каза:

— Точно така са го намерили.

— Моля? — попита Регън уплашено.

— Чух, че точно така са го намерили в мазето на къщата му, обесен по този начин. Ужасна сцена на местопрестъплението, така чух. Суини е имал много врагове — добави тя. — Вървеше слух, че изнудва някои дилъри. Знаете ли защо са ви изпратили тази снимка?

— Не, не знам — отвърна Регън. — Но е кошмарна.

— Виждала съм и по-лоши неща — похвали се Мелиса.

— Като бившето ти гадже ли? — обади се Конъли.

— Майната ти.

Регън се дръпна от бюрото и се обърна към прозореца, за да не се налага пак да поглежда към снимката.

— Някой друг получил ли е това? — попита тя. — Или аз съм била единствената…

Мелиса я прекъсна с вика си:

— Вътре съм!

— Къде вътре? — попита Конъли. Беше се навел и се взираше в празния екран, когато телефонът му иззвъня. Той бързо го вдигна и излезе във външния офис.

— Снимката е била изпратена от мобилен телефон — каза Мелиса. Тя избоботи номера, а Алек пак извади бележника си.

Лицето на Регън пламна.

— О, боже! — едва прошепна тя.

Алек я чу.

— Какво? Какво те стресна?

— Номерът… Моят е.