Списък с убийства

ВТОРА ГЛАВА

Регън Мадисън бе прекарала три нещастни дни и нощи заобиколена от отрепки. Те сякаш бяха навсякъде — на летищата, в хотела, по улиците на Рим. Отрепките, както тя ги определяше, бяха похотливи, но богати стари мъже с два пъти по-млади любовници. Регън изобщо не бе обръщала внимание на подобни двойки, преди Емерсън, пастрокът й, да се ожени за Синди, която бе почти дете. Регън разбираше какво му харесва в нея. Тя имаше тяло на стриптийзьорка. Освен това коефициентът й на интелигентност бе колкото на парче шперплат. А това я правеше идеална за него.

За щастие на Регън безумно щастливата и определено ненормална двойка остана в Рим, докато тя самата се прибра в Чикаго. Легна си рано, изтощена от дългия полет, и спа цели осем часа с мисълта, че следващият ден ще бъде по-добър.

Оказа се, че греши.

Събуди се в шест сутринта с чувството, че лявото й коляно е омотано с хиляда гумени ленти, които спират цялото й кръвообращение. Беше блъснала крака си в нощното шкафче предната вечер и не си бе направила труда да му сложи лед. Болката бе непоносима. Регън отметна завивките, седна в леглото и взе да разтрива коляното, докато пулсиращата болка намаля.

Проблемите с коляното бяха резултат от една травма, получена по време на благотворителен бейзболен мач. Тя играеше на първа база и се справяше доста добре, когато се завъртя рязко и скъса менискуса си. Хирургът ортопед, с когото се консултира, я посъветва да се оперира и я увери, че възстановяването ще трае само няколко дни, но Регън все отлагаше процедурата.

Тя свали крака от леглото, наведе се напред и предпазливо се изправи, внимателно отпускайки тежестта си върху болното коляно. После, сякаш не й стигаше едно нещастие, започна да подсмърча и очите й се насълзиха.

Отношенията между Регън и родния й град бяха на принципа любов и омраза. Тя обожаваше галериите и музеите му и смяташе, че магазините му са не по-лоши от тези в Ню Йорк — мнение, което двете й най-добри приятелки — Софи и Кордилия, категорично не споделяха. Освен това вярваше, че поне осемдесет процента от обитателите му са добри, свестни, спазващи закона граждани. Повечето се усмихваха, когато се разминаваше с тях по улиците, някои дори я поздравяваха. Като хора от Средния запад, те бяха дружелюбни и учтиви, без да се натрапват. Бяха корави, макар да обичаха да се оплакват от времето, особено през зимата, когато вятърът режеше като нож гърба или гърдите в зависимост от това, дали човек се отдалечава, или приближава към езерото Мичиган.

За Регън обаче пролетта бе истинската досада. Тя беше алергична и щом дърветата започваха да цъфтят и настъпваше пикът на полените, тя се превръщаше в ходеща аптека. Но въпреки това отказваше да намали темпото. В дните, когато въздухът беше прекалено тежък и изпълнен с хвърчащите пухчета, тя зареждаше чантата си с множество носни кърпички, аспирин, антихистамини, капки за нос и за очи и продължаваше.

Програмата за деня й беше пълна и знаеше, че трябва да се приготви за работа, но искаше само да се пъхне под завивките в топлото си легло. Беше толкова хубаво, че си е вкъщи.

Домът на Регън беше апартамент в „Хамилтън“, един от петзвездните хотели, притежавани и управлявани от семейството й. Намираше се в модния район Уотър Тауър, който се славеше като елегантен, изискан и удобен. За момента това жилище я устройваше напълно. В хотела тя разполагаше с всичко, от което се нуждаеше. Офисите на фирмата също се помещаваха в сградата и така тя стигаше до работното си място само с едно кратко пътуване с асансьора. Освен това познаваше повечето хора от персонала откакто се помнеше и ги възприемаше като свое семейство.

Колкото и да й се искаше да се върне обратно в леглото, тя не се поддаде на изкушението. Отметна косата от очите си и закуцука към банята. Изми лицето и зъбите си, облече си спортния екип, върза косата си на опашка и взе асансьора до единайсетия етаж, за да пробяга три километра по новата пътечка във фитнес салона. Нямаше намерение да позволи на един малък пристъп на сенна хрема или някакви болежки в коляното да й развалят режима. Три километра всеки ден, каквото и да става!

В седем и половина вече се беше върнала в стаята си, където си взе душ и се облече за работа. След което изяде обичайната си закуска от препечена филия, грейпфрут и чай.

Регън тъкмо бе седнала зад бюрото в апартамента си, за да прегледа бележника си, когато телефонът иззвъня. Кордилия се обаждаше да я чуе.

— Как беше в Рим?

— Нормално.

— Пастрокът ти беше ли там?

— Да.

— Тогава как определяш пътуването си като нормално? Забрави ли, че говориш с мен!

Регън въздъхна.

— Беше ужасно — призна тя. — Просто ужасно.

— Значи младоженката е била с него?

— Определено…

— Още ли се кипри само с дрехи „Ескада“?

Регън се усмихна. Корди умееше да представи дори и най-ужасните ситуации като забавни. Тя знаеше какво прави приятелката й в момента — опитваше се да разведри настроението.

— Не „Ескада“ — поправи я тя. — „Версаче“. Да, още прелива само от дрехи „Версаче“.

Корди изсумтя.

— Мога да си я представя. Братята ти бяха ли там?

— Ейдън беше, разбира се. Хотелът в Рим бе негов личен проект и той излъчваше обичайната си сериозност. Не помня да съм го виждала да се усмихва от години. Сигурно това върви с товара да си най-големият в семейството.

— Ами Спенсър и Уокър?

— Наложи се Спенсър да остане в Мелбърн. В последния момент се появили някакви проблеми с обзавеждането на новия хотел. Уокър беше там, но само за приема. Искаше да си почине преди състезанието.

— Е, говори ли с него?

— Да.

— Браво. Значи най-после си му простила, така ли?

— Предполагам… Той е смятал, че постъпва правилно. Като мина известно време, вече виждам нещата по друг начин, точно както предрече ти. Така че можеш да се поперчиш с прозорливостта си. Освен това бих се чувствала ужасно, ако той изразходва всичките си животи, преди да съм му простила. Помня още една кола миналия месец — добави тя.

— И се измъкна без драскотина, нали?

— Точно така.

— Радвам се, че вече не му се сърдиш.

— Толкова е импулсивен. Просто ми се иска да не се хваща за пистолета всеки път, когато изляза с някой мъж. След две-три срещи той вече наема хора, които да го разследват.

— Извинявай, но ти се срещна доста повече от два-три пъти с Денис.

— Да, но…

— Е, поне не му позволи да ти разбие сърцето. Знам със сигурност, че не беше влюбена в него.

— Откъде знаеш?

— Когато скъсахте, ти не проля нито една сълза. Погледни истината в очите, Регън, та ти плачеш и на рекламите за кучешка храна. Щом не си ридала за Денис, значи сърцето ти не му е принадлежало. И само за протокола, аз съм много щастлива, че го изостави. Той изобщо не беше за теб.

— По онова време не мислех така. Смятах го за почти идеален. Имахме толкова общи неща. Той обича театъра, балета, операта и нямаше нищо против да ходи на моите благотворителни сбирки. Въобразявах си, че имаме едни и същи идеали и ценности…

— Но това не е бил истинският Денис, нали? Той е преследвал парите ти, Регън, а ти струваш много повече, за да се примиряваш с такъв меркантилен тип.

— Нали няма да ми изнесеш поредната си лекция за това колко съм умна и красива?

— Не, нямам време за лекции в момента. Трябва да се връщам в лабораторията, преди някой от учениците ми да я е вдигнал във въздуха. Обаждам се само да се уверя, че си се прибрала благополучно, и да те питам дали искаш да вечеряме заедно довечера. От утре започвам диетата с грейпфрутите.

— Бих искала, но съм затрупана от работа. Ще трябва да наваксвам цяла седмица.

— Добре, тогава да планираме вечерята за петък, а аз ще започна диетата от събота. И двете се нуждаем от малко забавление. — После Корди въздъхна: — Имах ужасна седмица. В понеделник едно момче изтърва кашон с материали и всички нови мензури се счупиха. Във вторник открих, че бюджетът ми за следващата година е отрязан наполовина. Представяш ли си, наполовина! — подчерта тя. — А пък в сряда Софи ми се обади да ме помоли да й свърша една работа и тя се оказа доста гадна.

— Каква работа? — полюбопитства Регън.

— Накара ме да отида в полицейския участък да проверя нещо.

— И какво е то?

— Ще трябва да изчакаш тя да ти разкаже зловещите подробности. Обещах й, че няма да ти казвам. Иска лично да ти обясни.

— Замислила е нещо ново, нали?

— Може би… Охо, един от учениците ми ми маха трескаво. Трябва да вървя.

Затвори, преди Регън да успее да се сбогува с нея. Пет минути по-късно се обади Софи. Тя не загуби никакво време за любезности.

— Ще те помоля за една услуга. Голяма услуга!

— В Рим беше чудесно. Благодаря, че попита. Каква услуга?

— Първо обещай.

Регън се засмя.

— Не съм падала в този капан още от предучилищна възраст.

— Тогава да се срещнем за обяд. Не днес — добави тя бързо. — Знам, че вероятно си затрупана от работа, а аз имам две срещи една след друга, които не мога да пропусна. Може би ще успеем утре или вдругиден. Ще ми трябват два-три часа.

— Два-три часа за един обяд?!

— Обяд и услуга — поправи я тя. — Нека се срещнем в „Палмите“ в дванайсет и половина в петък. Корди свършва по обяд и може да дойде с нас. Ще имаш ли време в петък?

— Не съм сигурна дали…

— Наистина се нуждая от помощта ти.

Звучеше като достойна за съжаление. Регън знаеше, че това е съзнателна манипулация, но реши да я остави да постигне целите си.

— Щом е толкова важно… — започна тя.

— Важно е.

— Добре, ще се освободя.

— Знаех, че мога да разчитам на теб. О, между другото, обадих се на Хенри, за да съм сигурна, че няма да ти планира никакви ангажименти през следващия уикенд, и му казах да ме запише.

— За целия уикенд? Софи, какво става?

— Ще ти обясня на обяда и ти ще имаш цяла седмица да го обмислиш.

— Не мога…

— Много харесах снимката във вестника. Косата ти изглеждаше чудесно.

— Софи, искам да знам…

— Трябва да вървя. Ще се видим в петък в дванайсет и половина в „Палмите“.

Регън понечи да спори, но се оказа безполезно, защото Софи вече беше затворила. Тя погледна часовника, грабна чантата си и се втурна към вратата. Пол Грийнфилд, старши служител от персонала и скъп приятел, я чакаше във фоайето. Регън го познаваше от времето, когато беше тийнейджърка. Работеше като негова стажантка през лятото на предпоследната си година в гимназията и през тези три месеца бе лудо влюбена в него. Той се бе досетил за чувствата й. Тя бе абсурдно откровена, когато адски си падаше по някого, както се изразяваше майка й. Пол се бе държал много мило през цялото време. Сега беше женен и имаше четири деца, които напълно го изтощаваха, ала винаги намираше сили да й се усмихне. Слепоочията му вече побеляваха, беше започнал да носи очила с много дебели стъкла, но Регън все още го намираше за изключително красив. Той държеше някаква разпечатка, сигурно бяха петстотин страници.

— Добро утро, Пол. Май си с пълни ръце.

— Добро утро — отвърна той. — Всъщност това е за теб.

— О? — Тя направи крачка назад.

Той се усмихна:

— Съжалявам, но преди около час получих имейл от брат ти Ейдън.

— И какво? — попита тя, когато той се поколеба как да продължи.

— Чуди се защо още не си му се обадила.

Пол опита да й подаде купчината листове, но тя отстъпи отново и се засмя:

— По какъв точно повод трябва да му се обадя?

— За да му кажеш мнението си за доклада му.

— Той ли е написал всичко това? Кога, за бога, е имал време да сътвори доклад от петстотин страници?

— Двеста и десет са — поправи я той.

— Добре. Кога е имал време да изпише двеста и десет страници.

— Нали знаеш, че брат ти не спи.

„Нито пък има личен живот“ — помисли си тя, но не посмя да го изрече на глас, защото това би било проява на нелоялност.

— Очевидно не. За какво се отнася този доклад?

Пол се усмихна. Тя гледаше към листовете, сякаш очаква от тях внезапно да изскочи призрак.

— Ейдън има планове за разширяване — каза той. — Трябва да научи мнението ти, преди да продължи нататък. Всички числа са в доклада. Спенсър и Уокър вече са подкрепили проекта.

— Обзалагам се, че те не са чели проклетия доклад.

— Всъщност не, не са го чели.

Регън забеляза виновното изражение на лицето му, докато й даваше листовете. Тя постави чантата си най-отгоре.

— Ейдън дори не ми спомена за това, докато бяхме в Рим. А сега смята, че трябва вече да съм го изчела?

— Очевидно е станало някакво объркване. Това е вторият път, когато разпечатвам доклада за теб. Първото копие, изглежда, е изчезнало. Дадох го на Емили — каза той, като спомена името на секретарката на Ейдън. — Тя твърди, че го е предала на Хенри, за да ти го даде.

— Ако докладът беше при Хенри, досега щеше да ми го е връчил.

Пол винаги бе много дипломатичен.

— Истинска загадка е, но не мисля, че някой от нас трябва да губи време и енергия в опити да разбере какво е станало.

— Добре, нека да е загадка. — Тя не успя да скрие раздразнението си. — И двамата знаем, че Емили…

Той я прекъсна:

— Няма нужда да гадаем. Обаче брат ти очаква да се чуете, по възможност днес по обяд.

— На обяд ли?

— Каза ми да не се тревожиш заради часовата разлика. Тя стисна зъби.

— Добре, ще го прочета веднага.

Усмивката му показа, че той е доволен от решението й.

— Ако имаш някакви въпроси, аз ще бъда в офиса си до единайсет. После заминавам за Маями.

Регън погледна часовника си, изстена, после изпъна рамене й се отправи към кабинета си.