Списък с убийства

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Цяла седмица беше изминала от мига, когато уби бегачката, а полицията не бе дошла да блъска на вратата му, за да го отведе в белезници. Седем дни и нощи той се мята между откровения ужас и ненадейната радост. Будеше се нощем и си мислеше: „О, боже, какво направих?“, и чуваше демонът да шепти в отговор:

— Извършихме безнаказано убийство.

Беше петък и звярът се пробуждаше. Пак трябваше да отиде на лов. Последният му опит замалко не бе завършил с провал, но той се надяваше да се е поучил от грешките си и да се справи по-добре този път, защото не можеше да си позволи нова издънка. Да, тази вечер щеше да бъде по-добре подготвен. В очакване на вечерта си бе приготвил в една чанта тъмен анцуг, нова бейзболна шапка — трябваше да изхвърли старата заради петната от кръв — и черни маратонки. Беше пъхнал багажа под задната седалка на колата, заедно с очила с дебели стъкла и рогови рамки, тъмнокафява перука, дълга до раменете и вързана на опашка с червено-бяла кърпа, каквато носеха колоездачите, и особено важния чифт нови черни ръкавици. Дори си беше купил брада и лепило от един магазин за забавления и я беше подрязал до подходяща дължина, за да не заприлича на равин.

Все още смяташе, че може да надвие всяка жена, но за всеки случай пъхна един нож във вътрешния си джоб. Прекара часове наред в обмисляне на стратегията си и се опита да предвиди всяко възможно развитие. Когато най-после бе облечен и готов за излизане, спря за момент пред огледалото в банята на горния етаж и се огледа. Беше доволен от това, което видя: дори собствената му майка нямаше да го познае.

Демонът също щеше да бъде доволен.

В едно нещо беше сигурен — не можеше пак да се върне у дома с издрани лице и ръце. Можеше да лъже убедително, когато се налагаше, но кървавите драскотини бяха привлекли вниманието към него. Бяха непростими. Той просто трябваше да бъде по-внимателен. Всеки път, когато се сетеше за първия сблъсък, го обливаше студена пот. Размина се на косъм да го заловят…

Тази вечер щеше да бъде различно. Предишния път беше имал късмет, но сега не биваше да разчита на благосклонната съдба пак да му се притече на помощ. Беше се поучил от грешките си. „Стани невидим!“, стоеше на първо място в списъка му. Така че тази вечер се преструваше на бегач. Беше в чудесна форма след всички вечери, прекарани във фитнеса. Дали не се бе подготвял за това, без да го осъзнава? Беше започнал леко да се вманиачава, но сега разбираше, че взе да тренира истински след първата вдигната тежест.

Откриването на избраната жертва се оказа изненадващо лесно. Тя буквално се приближи до колата му и почука на прозореца. Толкова близо беше! Излезе от хотела заедно с една приятелка точно когато той се появи с колата си иззад ъгъла. О, каква гледка…

— Идеално — прошепна той. — Абсолютно идеално.

Един автомобил тръгна да излиза на заден и препречи улицата, така че той можеше да спре и да огледа жената, без да привлича вниманието й. Дори отвори прозореца с надеждата да подуши парфюма й.

Щеше да я проследи и да изчака своя шанс, но още веднъж извади късмет. Чу един пиколо да пита друг дали знае най-прекия път до Лиъм Хаус. Колата й потегли и той се опита да я проследи, но я загуби, когато тя зави по Мичиган Авеню. Стигна до Лиъм Хаус, намери си място за паркиране на около четиристотин метра и после пробяга разстоянието до заседателния център.

Намести шапката върху перуката си и обиколи два пъти сградата, без да бърза, оглеждайки предпазливо района. Надяваше се да открие алея за джогинг наблизо, за да се престори, че е тръгнал към нея, но такава нямаше. Само улици, паркинги и един малък парк в средата.

Много му хареса, че осветлението пред заседателния център бе доста слабо. Но от няколко прозореца струеше светлина, както и от входната врата, към която бързаха мъже и жени. Постоя известно време в сенките на дърветата. Страхуваше се, че избраницата му може да е влязла вътре, докато той обикаляше.

Изчака още половин час и започна да се изнервя. Вътре ли беше тя? Върна се назад още веднъж, пробяга през паркинга и най-после откри колата й в далечния край на парка.

— Да! — прошепна той, премалял от облекчение. Всичко беше наред, тя беше вътре.

Не му се наложи да чака дълго. Търсеше си по-добро място, от което да наблюдава входа на сградата, когато вдигна глава и я видя. Преди вратата да се затвори зад нея, за момент тя бе като с ореол от светлина. Той буквално ахна при вида на красотата й. Примигна и за секунда хубавото й лице се промени като с магия и пред него се появи любимата му Нина. Отново примигна и пак видя само жената. Какво бе накарало мозъка му да му изиграе този трик? Може би тъмната й коса. Може би защото тя бе избраницата, идеалната.

Усети стягане в гърдите. Изведнъж чу някакъв звук зад себе си. Там, където стоеше, се виждаше съвсем ясно, така че бързо коленичи и се престори, че завързва обувката си, докато някакъв непознат с торба покупки го подмина. Държа лицето си извърнато настрана, докато мъжът изчезна. Светкавица раздра небето. Осъзна, че трябва да действа бързо. Вятърът се беше усилил и виеше. Нахлупи още по-ниско бейзболната си шапка и си пое дълбоко дъх. В този миг плисна проливен дъжд.

Сега тя беше пред него и крачеше бързо с дългите си крака. Той излезе от скривалището си, без да забелязва капките, които се стичаха по лицето му, и продължи да я наблюдава. В сумрачната светлина на уличните лампи кожата й изглеждаше златиста.

Златно момиче — точно това бе тя за него! Наградата, която щеше да грабне само след секунди. Опита да се наслади на всяка малка подробност, свързана с нея. Искаше да запомни всичко, как се движеше тя, как миришеше, каква беше на пипане, когато я сграбчеше.

Тя имаше толкова красиви и силни крака. Също като Нина преди катастрофата. И също като жена му се движеше с елегантна грация, вдигнала високо глава, с леко поклащане на ханша.

Мозъкът му се възпротиви на сравнението или може би демонът го предупреждаваше да не допуска такива опасни мисли. Не, тя изобщо не можеше да се сравнява с Нина. Просто трябваше да свърши работата… При тази конкретна мисъл ръката му се плъзна в джоба и пръстите му обвиха дръжката на ножа.

Той направи първата крачка към нея и извика:

— Почакай!

Красавицата не намали ход, така че той побягна подире й и отново извика. Този път чу яростта в гласа си.

Тя се обърна и погледът й го улови точно когато се извръщаше.

Той спря толкова рязко, че буквално се олюля. И ужасен я видя да пада. Левият й крак буквално се прегъна под нея, сякаш костта й се бе разтопила. Тя се строполи на паважа и изплака от болка. Той притисна ръце към ушите си, за да спре този звук. Всичко сякаш се случваше на забавен каданс, също като катастрофата преди години. Спомни си измъчения вид на красивото лице на жена си, преди металът да се забие в краката й.

Мозъкът му не можеше да го понесе. Какво се беше случило току-що? Той се дръпна назад, после спря. Бедничката! Изпитваше силна болка, точно като неговата Нина.

Трябваше да й помогне, а знаеше, че това е абсурдно. Защо изпитваше неустоимото желание да помогне на някого, когото е бил твърдо решен да унищожи?

Не искаше да го направи. Стоеше и я гледаше. Отдръпна се още по-назад, но продължи да я гледа как се мъчи да се изправи на крака. Два пъти почти успяваше, преди отново да се строполи на земята. Бедната… Той си помисли, че тя сигурно плаче, но вятърът заглушаваше всички звуци.

Не можеше да спре да я гледа, а и тя също не отделяше очи от него, докато се опитваше да се изправи. Помежду им имаше връзка. Той го усещаше и в сърцето, и в душата си, където живееше демонът.

Тя първа отмести поглед, завъртя се и закуцука като ранено животинче, а отворената чанта висеше от ръката й.

Жената вървеше към колата си. Той чуваше гласа на демона, който напяваше в ухото му: Хвани я, хвани я, хвани я! Втурна се след нея. — Долавяше учестеното си дишане, докато скъсяваше дистанцията.

Беше почти готов да се хвърли отгоре й, когато го заслепиха ярки светлини. Какво беше това? Наведе глава и се обърна, търсейки тъмнината.

Стъпи на нещо хлъзгаво, полетя и се блъсна в едно дърво. Дясното му рамо пое удара. Наруга собствената си тромавост, погледна надолу и видя на какво се е подхлъзнал. Беше папка, от която се подаваха листове. Той се наведе, бързо ги напъха в нея и реши, че може да я използва, за да подмами жертвата си да слезе от колата.

Взе папката и отново извика на жената, но тя не спря. Твърде късно, беше закъснял страшно много. Тя вече изкарваше колата си от паркинга.

Започна да бълва ругатни, неприлични думи, за които дори не бе подозирал, че са част от речника му. Със сигурност не ги бе произнасял преди. Откри, че не може да спре циничната си тирада. Губеше контрол над себе си, усещаше как се изплъзва, как се подчинява на демона.

Беше му трудно, но опита с всички сили да се концентрира. Колата, която го заслепи, беше с включен мигач и очевидно изчакваше, за да заеме мястото на красивата му златна жертва на паркинга. Тя беше спряла. Но защо не потегляше, какво правеше вътре?

Хукна през паркинга, без да изпуска колата й от очи. От фаровете примижа и посегна да придърпа козирката на шапката си още по-надолу. Ала шапката му липсваше.

Дали набелязаната жертва можеше да го види въпреки дегизировката му? Дали можеше да съзре омразата му? Тя не се движеше. Какво правеше? О, боже, мобилен телефон! Сигурно точно в момента говореше по него, обаждаше се на 911. Точно това правеше.

Той се паникьоса. Хукна в кръг, докато се опитваше да измисли какво да прави. Ако тя се обаждаше на полицията, колко време щеше да им отнеме да пристигнат тук?

Тъпо, тъпо… Шапката. Трябваше да я намери — по нея имаше негови отпечатъци — а после да се махне от парка.

Той се втурна към дървото, в което се беше блъснал, коленичи и започна да търси в тъмното. Какво е това? Ръцете му напипаха сребрист мобилен телефон и сърцето му подскочи от радост. Тя не беше се обадила на полицията. Заедно с папката беше изпуснала и телефона си. Да, да, сигурно беше нейният.

Почувства облекчение, докато се сети, че трябва да открие шапката си. Търсеше трескаво, а мозъкът му крещеше да бърза. Точно тогава я намери и от устата му се изтръгна ниско, измъчено ридание. Скочи на крака и побягна, стиснал папката, телефона и шапката си в ръце, а мислите му бяха толкова объркани, че изобщо не можеше да се концентрира.

Ревът на демона заглушаваше всички други звуци.