Договорът „Паганини“

103. По-близо

След два часа на борда на патрулния кораб на финландския флот Юна за първи път вижда луксозната яхта на Рафаел Гуиди, която елегантно се плъзга на хоризонта. Огряна от слънцето, прилича на блестящ кристален платноход.

Командирът Паси Ранико застава до него, кимва към внушителния плавателен съд.

— Колко трябва да се приближим? — пита намръщен той.

Юна му хвърля смразяващо сив искрящ поглед.

— Толкова, че да виждаме какво се случва на борда — отвръща той спокойно. — Нужно ми е…

В този момент нещо внезапно го пробожда в слепоочията. Опира се на парапета и се опитва да диша бавно.

— Какво има? — пита Паси Ранико през смях. — Да не страдаш от морска болест?

— Няма нищо — отвръща Юна.

Болката отново го връхлита, държи го здраво, но той успява да остане на крака по време на целия пристъп. Знае, че е изключено да пие лекарството си сега, то ще го разконцентрира и изтощи.

Полъхът на вятъра охлажда капките пот по челото му. Сеща се за погледа на Диса, сериозното й прозрачно лице. Слънцето проблясва по гладката водна повърхност и в съзнанието му внезапно изплува булчинската корона. Блести, изложена в Северния музей, с нежен ореол от светлина над сплетените върхове. Усеща аромата на диви цветя и на църква, украсена със зеленина за лятна сватба, сърцето му бие толкова силно, че отначало не разбира, че капитанът говори на него.

— Какво искаш да кажеш?

Юна поглежда объркано финландеца до себе си, а след това голямата бяла яхта.