Договорът „Паганини“

70. Усещане

Юна Лина и Сага Бауер напускат дома на семейство Рисен. Телефонът на Сага започва да жужи, тя поглежда съобщението и се усмихва на себе си.

— Ще обядвам вкъщи — казва тя и се изчервява.

— Колко е часът?

— Единайсет и половина… Ти ще продължиш ли?

— Не, на обеден концерт съм в „Сьодра театерн“ с един приятел.

— В такъв случай би ли могъл да ме оставиш в Сьодер, живея на улица „Бастюгатан“.

— Мога да те закарам до дома, ако искаш — предлага той.

Когато Юна се запъти към ателието на по-малкия брат Роберт Рисен, Сага остана при Аксел. Тъкмо бил започнал да описва кариерата си в ООН, когато телефонът му иззвънял. Той погледнал дисплея, извинил се и излязъл от стаята. Сага останала да го чака, но след петнайсет минути тръгнала да го търси. След като не го открила, отишла в ателието на Роберт Рисен. Заедно с Роберт и Юна продължили да търсят Аксел и разбрали, че е излязъл.

— Какво всъщност искаше от брата на Аксел Рисен?

— Усетих нещо — започна Юна.

— Ура! — възкликва Сага. — Едно усещане.

— Знаеш ли… Показахме снимката на Понтус Салман — продължава Юна. — Той разпозна себе си, разказа открито за срещата във Франкфурт, за бизнес разговорите с правителството на Судан, за прекъснатите контакти след издаденото решение за арест на Наказателния съд в Хага…

Спира, когато телефонът му иззвънява, намира го, без да изпуска трафика от поглед, и отговаря:

— Доста бързо.

— Времето се потвърждава — казва Аня Ларшон. — Струнен квартет „Токио“ е свирил в „Алте Опер“ и Понтус Салман е бил във Франкфурт.

— Разбирам — казва Юна.

Сага го гледа как слуша внимателно, как кима и благодари, преди да приключи разговора.

— Значи Понтус Салман е казал истината? — пита Сага.

— Не знам.

— Но времето е потвърдено?

— Само защото Понтус Салман е заминал за Франкфурт и струнен квартет „Токио“ е свирил в „Алте Опер“… но той е бил много пъти във Франкфурт, а квартетът е свирил в „Алте Опер“ поне веднъж в годината.

— Нима се опитваш да кажеш, че е излъгал за времето, въпреки че го имаш потвърдено?

— Не, не знам… както казах, усещане — продължава Юна. — Има силен мотив да излъже, ако той и Карл Палмкруна са преговаряли с Агате ал Хайи след заповедта за арест.

— Би било престъпно, би изглеждало, да му се не види, като износ на оръжие директно за милицията в Дарфур, би нарушило международни закони и това…

— Повярвахме на Понтус Салман, защото се разпозна на снимката — казва Юна. — Но това, че е казал истината, не означава, че никога не лъже.

— Това ли е усещането ти?

— Не, нещо в гласа на Салман… когато каза, че единственото забележително на снимката е, че Карл Палмкруна не е отказал шампанското.

— Защото нямало повод за празнуване — допълва Сага.

— Да, така се изрази, но усещането ми подсказва, че напротив — имало е повод за празнуване, вдигнали са наздравица с шампанско, защото са постигнали споразумение.

— Всички факти говорят против това, което казваш.

— Помисли за снимката — настоява Юна. — В ложата има настроение и… лицата им греят от подписания договор.

— Но дори да е така, не можем да определим кога е било без Пенелопе Фернандес.

— Какво казва лекарят й? — пита Юна.

— Че ще можем да разговаряме с нея много скоро, но все още е нестабилна психически.

— Нямаме представа какво знае — казва Юна.

— Не, но по дяволите, за какво друго да се хванем?

— Снимката — на мига реагира Юна. — Защото на фона се виждат четиримата музиканти и може би по ръцете им е възможно да се определи какво свирят и след това кога го свирят.

— Юна — въздъхва тя.

— Да — усмихва се той.

— Надявам се схващаш, че това е пълна лудост.

— Роберт каза, че чисто теоретично е възможно.

— Да изчакаме, докато Пенелопе се почувства малко по-добре.

— Ще се обадя — казва Юна и набира номера на полицията, за да го свържат със стая У12.

Сага гледа спокойното му лице.

— Казвам се Юна Лина, аз съм…

Спира и на лицето му грейва широка усмивка.

— Разбира се, че си спомням: вас и червеното ви палто — казва той и слуша. — Да, но… Мислех, че ще предложите хипноза?

Сага чува как лекарката се смее на шегата.

— Не — казва той. — Но всъщност наистина трябва да говорим с нея.

Лицето му става сериозно.

— Разбирам, но… най-добре е, ако можем да я убедим… Окей, ще намерим решение… Дочуване.

Докато приключва разговора, той завива по „Белмансгатан“.

— Говорих с Даниела Ричардс — казва Юна на Сага.

— Какво мисли тя?

— Че можем да разпитаме Пенелопе след няколко дни, но първо трябва да я преместим другаде — отказвала да стои в подземната стая…

— Няма по-безопасна.

— Но ако отказва… — колебае се Юна.

— Ще й обясним, че е опасно.

— Тя го знае вече по-добре от нас…