Договорът „Паганини“

12. Необичайна смърт

Юна Лина не слиза по-надолу в тъмното към кухнята и спалнята. Застанал в ниското, вижда долната част на стъклената врата и част от кърмата. Една сянка минава покрай прашното стъкло, мярка се ръка. Някой пълзи бавно напред. Разпознава лицето на Ериксон. Капки пот се стичат по него, докато постила желатиново фолио около вратата.

Юна се качва в салона с чантата в ръка. Предпазливо я изпразва върху масата от благородно дърво. Побутва червеното портмоне с химикалката си. Зад надрасканата найлонова преграда се вижда шофьорска книжка. Разглежда отблизо красивото, сериозно лице, осветено от светкавицата от автомат за снимки. Облегната е малко назад, като че ли гледа нагоре към този, който я наблюдава. Косата е тъмна и къдрава. Разпознава момичето от моргата при патолога, правия нос, очите, южноамериканските черти.

— Пенелопе Фернандес — чете в шофьорската книжка и се сеща, че е чувал това име преди.

В мислите си се връща при патолога и голото тяло на масата в облицованата с плочки зала, към миризмата на труп, отпуснатите черти, лицето, потънало в сън.

На слънцето отвън Ериксон мести дециметър по дециметър грамадното си туловище, търсейки пръстови отпечатъци по парапета, разнася с четка магнитно мастило и лепи ленти.

Внимателно подсушава мократа повърхност, капва специален разтвор и фотографира появилите се отпечатъци.

Юна чува тежкото му дишане, сякаш всяко движение изисква огромно усилие, сякаш току-що е изчерпил последните си сили.

Полицаят поглежда към палубата и забелязва кофа с въже, а до нея една гуменка. Мирише на спарено от картофите в кухнята.

Премества поглед отново върху шофьорската книжка и малката снимка. Разглежда устата на младата жена, леко отворените устни и изведнъж му хрумва, че нещо липсва.

Има чувството, че е видял нещо и, докато го изрече с думи, си е изгубил мисълта.

Сепва се от бръмченето на телефона в джоба си. Изважда го, вижда на дисплея изписано името на Нолен и отговаря.

— Юна.

— Казвам се Нилс Олѐн и съм главен патолог в Катедрата по съдебна медицина в Стокхолм.

Юна присвива устни, познават се от двайсет години и би разпознал гласа на Нолен без каквото и да било представяне.

— Има ли удар по главата? — пита Юна.

— Не — отговаря Нолен учудено.

— Дали не се е ударила в камък на дъното.

— Не, нищо подобно, удавила се е, това е причината за смъртта.

— Сигурен ли си? — упорства Юна.

— Натъкнах се на гъбична пяна в ноздрите, разкъсване на лигавицата на гърлото, вероятно поради силен рефлекс за повръщане; има секрет в трахеята и бронхите. Видът на белите дробове е типичен за удавяне, пълни са с вода, натежали и…

И двамата млъкват. Юна чува стържене, като че ли някой мести метален скрин.

— Нещо те е накарало да се обадиш — предполага Юна.

— Да.

— И какво е то?

— Открих високо съдържание на тетрахидроканабинол в урината.

— Канабис?

— Да.

— Но не е умряла от него.

— Едва ли — разсмива се Нолен. — Просто си представих, че тъкмо сега се опитваш да реконструираш събитията на яхтата… без да разполагаш с тази малка част от пъзела.

— Казва се Пенелопе Фернандес — добавя Юна.

— Приятно ми е — измънква Нолен.

— Нещо друго?

— Не.

Нолен диша в слушалката.

— Кажи го все пак — подканя го Юна.

— Само, че това не е обикновен смъртен случай.

Млъква.

— Какво видя?

— Нищо, просто чувствам…

— Браво — приветства го Юна. — Започваш да звучиш като мен.

— Знам… ясно е, че може да става дума за естествена смърт, внезапна, но напълно естествена… Нищо не го опровергава, но ако наистина е така, доста е необичайно.

Разговорът приключва, но думите на Нолен се загнездват в съзнанието на Юна. Някаква загадка витае около смъртта на Пенелопе Фернандес. Тялото й не е просто открито във водата и изнесено на борда. В такъв случай би лежала на палубата. Разбира се, човек може да си помисли, че този, който я е открил, е искал да прояви съчувствие. Но тогава би я положил на дивана в салона.

„Последната алтернатива, мисли си Юна, е, разбира се, този, който се е погрижил за нея, да я е обичал, да е искал да й постеле собственото легло в собствената й каюта.“

Но нали е седяла в леглото. Седяла е.

Може би Нолен греши, може би все още е била жива, когато е изнесена на борда, и някой й е помогнал да стигне до каютата. Дробовете може да са били сериозно засегнати, още преди да бъде спасена. Навярно се е чувствала зле, искала е да си легне и да остане сама.

Но защо дрехите и тялото не са мокри?

Има душ на борда, сеща се Юна и се зарича да провери цялата яхта: каютата в задната част, банята и кухнята. Предстои много работа преди крайния резултат.

Цялата яхта се разлюлява, когато Ериксон се надига и премества с няколко крачки напред огромното си тяло.

От салона Юна отново поглежда навън през стъклената врата и за втори път погледът му попада върху кофата с въжето. Стои до голям цинков леген, в който някой е захвърлил водолазен костюм. Водните ски лежат покрай перилата. Юна не откъсва очи от кофата. Гледа въжето, завързано на дръжката. Облият ръб на легена блести на слънцето като при новолуние.

Изведнъж, сякаш главата му просветлява: вижда случилото се със смразяваща яснота. Изчаква сърцето му да се успокои, представя си всичко още веднъж и вече е напълно сигурен, че е прав.

Жената, идентифицирана като Пенелопе Фернандес, се е удавила в легена.

Вижда пред очите си белега върху кожата на шията, забелязан при патолога, което го кара да направи асоциацията.

Била е убита и сложена на леглото в каютата.

Мислите летят, адреналинът ускорява кръвообращението, удавена е в блудкавата морска вода и е отнесена на леглото.

Необикновено убийство, необикновен убиец.

Учуден глас, ясен и заповеднически, се надига в него и повтаря три думи: все по-бързо и по-високо: „Веднага напусни яхтата, веднага напусни яхтата“.

Вижда Ериксон през прозореца да пъха някаква блуза в малка хартиена торбичка, запечатва я с тиксо и отбелязва нещо с молив.

— Ку-ку — усмихва се Ериксон.

— Слизаме на брега — нарежда Юна.

— Не харесвам корабите, постоянно се клатят, но едва започнах…

— Кратка почивка — припряно го прекъсва Юна.

— Какво ти става?

— Хайде тръгвай, без да докосваш мобилния си телефон.

Слизат на брега, Юна дръпва Ериксон по-далеч от лодката. Лицето му пламва, после се отпуска, бедрата и прасците му натежават.

— Мисля, че има бомба на борда — почти прошепва той.

Ериксон сяда на ръба на бетонния цокъл. Пот се стича от челото му.

— Какви ги дрънкаш?

— Това не е обикновено убийство — започва Юна. — Съществува риск за…

— Убийство? По нищо не личи…

— Чакай — прекъсва го Юна. — Сигурен съм, че Пенелопе Фернандес е била удавена в легена на палубата.

— Удавена? Мамка му, що за приказки?

— Удавена е в морска вода в легена и е поставена на леглото — продължава Юна. — Мисля, че намерението е било да се потопи яхтата.

— Но…

— Защото тогава… защото тогава щеше да бъде открита в потопената каюта с вода в дробовете.

— Но лодката не е потопена — отбелязва Ериксон.

— Това ме наведе на мисълта, че има бомба, която по една или друга причина не е избухнала.

— Сигурно е поставена в резервоара или в газовите бутилки в кухнята — мудно предполага Ериксон. — Трябва да евакуираме района и да се обадим на сапьорите.