Договорът „Паганини“

23. Криминалистите

Въпреки почивните дни шефът на Националната полиция Карлос Елиасон е в кабинета си. Засилващата се стеснителност го кара все повече да избягва неочакваните посещения. Вратата е затворена, лампата над нея свети в червено. Юна чука и отваря с рязко движение.

— Трябва да разбера дали морската полиция е открила нещо — казва той.

Карлос отмества книгата на бюрото си и отговаря спокойно:

— Ти и Ериксон бяхте нападнати, това е шокиращо преживяване и трябва да се погрижите за себе си.

— Ще го направим — казва Юна.

— Търсенето с хеликоптер е приключило.

Юна се напряга.

— Приключило ли? Колко голям район са…

— Не знам — прекъсва го Карлос.

— Кой ръководи операцията?

— Националната полиция няма нищо общо с това — обяснява Карлос. — Морската полиция и…

— Добре е да разберем дали разследваме едно или три убийства — казва Юна остро.

— Юна, в момента не разследваш нищо. Обясних ситуацията на Йенс Сванейелм. Сформираме екип заедно с Тайните служби. От полицията ще влезе Петер Неслунд, Томи Куфоед ще се присъедини от отдел „Убийства“ и…

— Каква ще бъде моята задача?

— Да си вземеш седмица отпуск.

— Не.

— Тогава ще преподаваш в Полицейската академия.

— Не.

— Не се инати — казва Карлос. — Това упорство не е особено подходящо, колкото…

— Не ми пука от теб — прекъсва го Юна. — Защото Пенелопе…

— Не ти пука от мен? — учуден е Карлос. — Аз съм шефът на…

— Пенелопе Фернандес и Бьорн Алмскуг може би са все още живи — продължава Юна твърдо. — Апартаментът му е изгорял и нейният щеше да го последва, ако не бях отишъл там. Мисля, че убиецът търси нещо, което е у тях, мисля, че се е опитал да го изкопчи от Виула, преди да я удави…

— Благодаря — прекъсва го шефът с висок глас. — Благодаря за интересните размишления, но имаме… Не, дай ми една секунда. Знам, че ти е трудно да го приемеш, но има и други полицаи освен теб, Юна. И повечето от тях са наистина кадърни, така да знаеш.

— Съгласен съм — позабавя се Юна с остра нотка в гласа. — Затова трябва да проявяваш загриженост, Карлос.

Юна поглежда кафеникавите петна от кръвта на Ериксон по ръкавите на ризата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Срещнах извършителя и мисля, че ще има полицейски жертви в това разследване.

— Бяхте изненадани, разбирам, че е било ужасно…

— Окей — ядосва се Юна.

— Томи Куфоед ще се погрижи за местопрестъплението, а аз ще се обадя на Бритис от Полицейската академия и ще го уведомя, че ще наминеш днес, а следващата седмица ще бъдеш гост лектор — казва Карлос.

Юна излиза от сградата на полицията и се потапя в жегата. Съблича сакото си и забелязва, че някой се приближава отзад, от сенките в парка, по улицата между паркираните коли. Обръща се и вижда майката на Пенелопе: Клаудия Фернандес.

— Юна Лина — казва тя с напрегнат глас.

— Клаудия, как си? — пита той загрижено.

Жената поклаща глава. Очите й са зачервени, лицето — измъчено.

— Открий я, трябва да откриеш момичето ми — казва тя и му подава дебел плик.

Юна отваря плика и вижда, че е пълен с банкноти. Опитва се да й го върне, но тя не го иска.

— Моля те, вземи парите. Това е всичко, което имам — казва жената. — Но ще спечеля още, ще продам къщата, само я намери.

— Клаудия, не мога да взема парите ти — отвръща той.

Измъченото й лице се сбръчква:

— Моля те…

— Вече правим всичко по силите ни.

Юна връща плика на Клаудия, тя го задържа в ръката си, едва продумва, че си отива вкъщи и ще чака до телефона.

После го спира и се опитва отново да обясни:

— Казах й, че не е добре дошла у нас… никога няма да ми се обади.

— Скарали сте се, голяма работа, Клаудия.

— Как можах да й кажа това? Разбираш ли? — пита тя и силно се удря по челото с кокалчетата на пръстите си. — Кой говори така на собственото си дете?

— Лесно е просто да…

Гласът на Юна заглъхва, гърбът му изведнъж плувва в пот, той се опитва да спре откъслечните спомени, които го завладяват.

— Не издържам — казва сподавено Клаудия.

Полицаят хваща ръцете й и повтаря, че прави всичко, което е по силите му.

— Дъщеря ти трябва да се върне — шепне той.

Майката кимва и сетне поемат в различни посоки. Юна се забързва надолу по улица „Бергсгатан“, поглеждайки към небето, докато върви към колата си. Слънчево е, стеле се лека мараня и все още е много задушно. Миналото лято седеше в болницата и държеше ръката на майка си. Както винаги си говореха на фински. Каза й, че ще отидат в Карелия веднага щом се почувства по-добре. Беше родена там, в малко село, което за разлика от много други не беше изгорено от руснаците по време на Втората световна война. Беше отговорила, че ще е по-добре той да отиде там заедно с някого, който му е близък.

Юна купува бутилка „Пелегрино“ от близкото кафене и я изпива, преди да седне в нагорещената кола. Кормилото пари, седалката изгаря гърба му. Вместо да тръгне към Полицейската академия, се връща на „Св. Полсгатан“ 3, в апартамента на изчезналата Пенелопе Фернандес. Мисли за мъжа, когото срещна там. Странно бързи и отмерени бяха движенията му, ножът беше като жив.

Около вратата е опъната синьо-бяла найлонова лента, на която е изписано „полиция“ и „не преминавай“.

Показва картата си на униформения полицай и се здрависва с него. Срещали са се, но никога не са работили заедно.

— Топло е днес — казва Юна.

— Шегуваш се — отвръща полицаят.

— Колко криминалисти са на местопрестъплението? — пита инспекторът и кимва нагоре към стълбището.

— Един от нашите и трима от Тайните — усмихнат отговаря патрулът. — Искат да се доберат до ДНК възможно най-бързо.

— Нищо няма да открият — казва Юна почти на себе си и тръгва нагоре по стълбите.

Пред вратата на апартамента на третия етаж стои Мелкер Янос, по-възрастен колега. Юна си го спомня от студентските години като сприхав и неприятен човек. Тогава се издигаше в кариерата си, но горчивият развод и периодичната злоупотреба с алкохол го върнаха стъпка по стъпка към предишния патрулиращ полицай.

Поздравява Юна рязко и раздразнено и му отваря вратата с иронично сервилен жест.

— Благодаря — казва Юна, без да очаква отговор.

Зад вратата е Томи Куфоед, криминалистът координатор от отдел „Убийства“. Движи се приведен и недоволен. Стига едва до гърдите на Юна. Когато погледите им се срещат, отваря уста в щастлива, почти по детски, усмивка.

— Юна, радвам се да те видя. Не трябваше ли да си в академията?

— Сбърках посоката.

— Хубаво.

— Откри ли нещо? — пита Юна.

— Идентифицирахме всички следи от обувките в антрето.

— Да, със сигурност съвпадат с моите — продължава Юна и му подава ръка.

— И със следите на нападателя — допълва Куфоед с още по-широка усмивка. — Взехме няколко отпечатъка. Движел се е дяволски странно, нали?

— Да — кратко потвърждава Юна.

На пода в антрето са пръснати плоскости, които да пазят следите, докато ги обработят. На статив е поставена камера с обектив, насочен към пода. В ъгъла стои силна лампа с алуминиев плафон и кабел, завит наоколо. Криминалистите са търсили невидими стъпки със светлина, минаваща почти паралелно на пода. Отделили са ги електростатично и са маркирали тези на извършителя от кухнята и антрето.

Юна си мисли, че подобна прецизност е излишна, тъй като обувките, ръкавиците и дрехите на нападателя най-вероятно вече са унищожени.

— Как тичаше всъщност? — пита Куфоед и сочи маркировките. — Там, там… косо там и после нищо дотук.

— Пропуснал си един отпечатък — леко се усмихва Юна.

— Мамка му.

— Там — сочи финландецът.

— Къде?

— На стената.

— По дяволите.

Може би на седемдесет сантиметра от пода едва се вижда следа върху светлосивия тапет. Томи Куфоед вика колегата си и го моли да направи желатинов отпечатък.

— Вече може ли да се ходи по пода? — пита Юна.

— Само ако не стъпваш по стените — изсумтява Куфоед.