Договорът „Паганини“

63. Конкурсът „Юхан Фредрик Бервалд“

Когато Аксел се събуди в деня, в който загуби всичко, навън беше светло. С Грета не бяха дръпнали завесите, бяха заспали заедно в леглото, прегърнати, изтощени и щастливи.

Аксел стана, погледна Грета, която спеше с напълно спокойно лице, увита в дебелия юрган. Тръгна към вратата, спря пред огледалото и за миг разгледа голото си, седемнайсетгодишно тяло, преди да продължи към музикалната стая. Внимателно затвори вратата към спалнята, приближи се до рояла и извади цигулката си от калъфа. Сложи я на рамото си, застана до прозореца и погледна навън в зимната утрин, снега, навят от покрива, стелещ се на дълги талази, и започна да свири по памет „Циганката“ на Морис Равел.

Рапсодията започваше с тъжна циганска мелодия, бавна и наситена, но после темпото се покачваше. Мелодията създаваше все по-бързо ехо от само себе си като искрящи, кратки като секунди спомени от една лятна нощ.

Свърши невероятно бързо.

Свиреше от щастие, без да мисли, остави пръстите си да танцуват, да плуват с пенливия, бълбукащ поток.

Аксел започна да се усмихва на себе си, когато се сети за картината в салона на дядо си. Твърдеше, че е най-ярката версия на „Водния дух“ на Ернст Йозефсон34. Като дете харесваше преданията за това свръхестествено същество, което примамваше хората да се давят с прекрасното си свирене на цигулка.

Мислеше, че в този момент прилича на Водния дух, на голия младеж, които стои във водата и свири. Голямата разлика между него и съществото от картината на Йозефсон е, че Аксел беше щастлив.

Лъкът галеше струните, местеше се със спираща дъха скорост. Не го тревожеше, че тетивата се разхлабва и увисва.

„Така трябва да се свири Равел, мислеше си той. Трябва да се свири жизнерадостно, не екзотично. Равел е жизнерадостен, млад композитор.“

Изчака резонанса от заключителните тонове да отзвучи в цигулката, да изчезне като ефирния сняг на покрива отвън. Свали лъка, готов да се поклони на зимата, когато усети движение зад себе си.

Обърна се и видя Грета да стои на вратата. Държеше юргана пред себе си и го гледаше със странни, тъмни очи.

Обзе го безпокойство, като видя колко сериозно е лицето й.

— Какво има?

Без да отговори, едва преглътна. Едри сълзи се търколиха по бузите й.

— Грета, какво има? — повтори той.

— Каза, че не си репетирал — промълви тя едва чуто.

— Не, аз… аз — заекваше той. — Нали ти казах, че с лекота уча нови неща.

— Поздравления.

— Не е каквото си мислиш.

Тя поклати глава.

— Не разбирам, как може да съм толкова глупава — каза тя.

Той остави цигулката и лъка, но тя се върна в спалнята и затвори вратата след себе си. Аксел обу дънките си и почука на вратата.

— Грета? Може ли да вляза?

Тя не отговори. Обзе го черно, тежко безпокойство. След миг тя излезе, напълно облечена. Без да го поглежда, се приближи до рояла, прибра цигулката си и го остави сам.

„Концертната зала“ беше пълна. Грета беше първа. Не го погледна и не го поздрави, когато пристигна. Беше облечена в тъмносиня кадифена рокля и носеше семпло колие със сърце.

Аксел седеше в гримьорната и чакаше с полузатворени очи. Беше съвсем тихо. Чуваше се само лекото свистене зад прашната пластмасова решетка на отдушника. По-малкият му брат Роберт се приближи до него.

— Няма ли да седнеш до мама? — попита Аксел.

— Прекалено нервен съм… не мога да гледам, когато свириш, предпочитам да седя тук и да чакам.

— Грета започна ли да свири?

— Да, звучи прекрасно.

— Кое е избрала, соната за цигулка на Тартини…

— Не, нещо от Бетховен.

— Добре — измънка Аксел.

Седяха мълчаливи, без да си кажат нищо повече. След миг се почука на вратата. Беше жена, която съобщи, че редът му идва съвсем скоро.

— Успех — каза Роберт.

— Благодаря — отвърна Аксел, взе цигулката и лъка и последва жената по коридора.

Бурни аплодисменти се чуваха от сцената, Аксел зърна за миг Грета и баща й, забързани към гримьорната.

Той мина по пътеката, за да изчака зад паравана до сцената, докато конферансието го представи. След като чу името си, излезе под ослепителната светлина на прожекторите и се усмихна на публиката. Из залата се разнесе шушукане, когато съобщи, че ще изпълни „Циганката“ на Морис Равел.

Постави цигулката на рамото си и вдигна лъка. След което засвири меланхоличното въведение и ускори темпото до невъзможното. Публиката притаи дъх. Самият той чу, че звучи брилянтно, но този път музиката не бълбукаше като вода в поток. Не свиреше щастливо, а като истинския „Воден дух“. С мъчителна, трескава печал. След първите три минути на нощен дъжд от тонове, той започна съзнателно да изпуска някои от тях, да снижава темпото, да свири леко фалшиво, докато напълно спре.

В „Концертната зала“ настъпи тишина.

— Моля да ме извините — прошепна той и слезе от сцената.

Публиката ръкопляскаше учтиво. Майка му се надигна от мястото си, тръгна след него и го спря на изхода.

— Ела тук, момчето ми — каза тя и сложи ръце на раменете му. Погали бузата му, гласът й беше топъл и развълнуван, когато промълви: — Беше невероятно, най-добрата интерпретация, която някога съм чувала.

— Съжалявам, мамо.

— Не — отвърна тя, обърна се и напусна голямата концертна зала.

По пътя към гримьорната го спря прочутият диригент Херберт Блумстед.

— Звучеше много добре, преди да започнеш да се преструваш, че свириш грешно — каза той с приглушен глас.

Домът тънеше в тишина, когато се прибра. Беше късно. Качи се до мансардата, прекоси музикалната стая, влезе в спалнята и затвори вратата. Музиката все още звучеше в главата му. Чуваше как изпуска няколко тона, как неочаквано снижава темпото. И после музиката спря.

Легна на леглото и заспа до калъфа с цигулката.

На сутринта се събуди от телефона.

Чуваха се стъпки и леко скърцане в трапезарията.

След малко някой се заизкачва по стълбите. Майка му, без да почука, влезе право в спалнята.

— Седни — каза Алис сериозно.

Аксел се изплаши, когато я видя. Беше плакала, по лицето й още личаха следи от сълзи.

— Мамо, не разбирам…

— Млъкни — прекъсна го тя. — Обади се ректорът на академията и…

— Ненавижда ме, защото…

— Млъкни — изкрещя Алис.

Настъпи тишина, тя вдигна трепереща ръка към устата си, задържа я там и сълзите бликнаха от очите й.

— Каза за Грета — промълви тя най-накрая. — Сложила е край на живота си.

Аксел я гледаше и се опитваше да проумее думите й.

— Не, аз…

— Срамувала се е — прекъсна го Алис. — Трябваше да репетира, ти обеща, но аз си знаех, знаех си, че… Не трябваше да идва тук, не казвам, че грешката е твоя, Аксел, съвсем не. Тя остана разочарована от себе си в решаващия момент и не понесе…

— Мамо, аз…

— Млъкни — прекъсна го тя отново. — Всичко свърши.

Алис излезе от стаята, Аксел като в мъгла стана от леглото, залитна, отвори калъфа, извади изящния инструмент и с всичка сила го удари в пода. Грифът се счупи, дървеното тяло се разпиля наоколо със скъсани струни, той стъпи върху него, дъсчиците се разлетяха във всички посоки.

— Аксел! Какво правиш?

По-малкият му брат Роберт нахлу в стаята и се опита да го спре, но той го блъсна. Роберт удари гърба си в големия шкаф, но отново се опита да го спре.

— Аксел, ти не свири добре, но какво от това? — подхвана Роберт. — Срещнах Грета и тя не свири добре, всички могат…

— Затваряй си устата — изкрещя Аксел. — Повече никога не я споменавай пред мен.

Роберт го погледна, обърна се и излезе. Аксел продължи да тъпче дъсчиците, докато от цигулката не остана и помен.

Широ Сасаки от Япония спечели конкурса „Юхан Фредрик Бервалд“. Грета беше избрала лесното произведение на Бетховен, но въпреки това не го изсвирила добре. Когато се прибрала вкъщи, изпила огромно количество приспивателни и се заключила в стаята си. Намерили я в леглото й едва на сутринта, когато не слязла за закуска.

Спомените на Аксел потъват като подводен град, дълбоко в тиня и водорасли. Наблюдава Бевърли, която го гледа с големите очи на Грета. Вторачва се в парцала в ръката си и в течността на масата, лъскавата инкрустация с жената, свиреща на цитра.

Светлината отвън пада върху заобления тил на Бевърли, когато тя се обръща и поглежда цигулките, които висят на стената.

— Бих искала да свиря на цигулка — казва тя.

— Ще проведем курс — усмихва се той.

— Бих искала — сериозно повтаря тя.

Той оставя парцала на масата и изпитва непоносима умора. Ечаща музика от пиано се носи из стаята, тоновете се преплитат като в сън.

— Горкият Аксел, спи ти се — съжалява го тя.

— Трябва да работя — измънква той почти на себе си.

— Но вечерта — казва тя и става.