Договорът „Паганини“

24. Нещото

В кухнята стои мъж в дънки и светлокафяв блейзър с кожени кръпки на лактите. Той приглажда русите си мустаци, говори високо и сочи микровълновата печка. Юна влиза и вижда криминалист с маска и ръкавици да опакова смачкания флакон в книжен пакет, прегъва го два пъти, залепва го с тиксо и го надписва.

— Ти си Юна Лина, нали? — пита мъжът с русите мустаци. — Ако си толкова добър, колкото всички разправят, трябва да се присъединиш към нас.

Здрависват се.

— Йоран Стуне, Тайните служби — казва мъжът със самочувствие.

— Ти ли ръководиш предварителното разследване?

— Да, аз… или официално е Сага Бауер, заради статистиката — подхилва се той.

— Срещал съм Сага Бауер — казва Юна. — Изглежда способна да…

— Нали? — залива се от смях Йоран Стуне и после млъква.

Юна поглежда през прозореца, мисли за яхтата и се опитва да разбере кой или кои убийци са получили задачата да я ликвидират. Съзнава, че разследването се намира в прекалено ранна фаза, за да могат да се правят заключения, но винаги е добре да се работи в хипотетична последователност. „Единственият, към когото се е стремял извършителят, най-вероятно е била Пенелопе, мисли си Юна. И единствения, когото навярно не е имал намерение да убие, е била Виула, тъй като не е могъл да прогнозира, че тя ще бъде на яхтата — присъствието й е било нелепа случайност“, казва си Юна, напуска кухнята и продължава към спалнята.

Леглото е оправено, кувертюрата със сметанов цвят е опъната. Сага Бауер от Тайните служби стои пред лаптопа до перваза на прозореца и говори по телефона. Юна си я спомня от семинар за борба с тероризма.

Комисарят сяда на леглото и се опитва отново да се съсредоточи. Мислено поставя Виула и Пенелопе пред себе си, а до тях нарежда гаджето Бьорн. „Не може всички да са били на яхтата, когато е убита Виула, разсъждава Юна. Тогава убиецът не би допуснал грешка. Щеше да се качи на борда в открито море и да убие и тримата, да ги сложи в техните легла и да потопи яхтата. Грешката изключва присъствието на Пенелопе. Двойката вероятно е била някъде другаде.“

Юна става, излиза от спалнята и влиза във всекидневната. Оглежда монтирания на стената телевизор, дивана с червено одеяло, модерната маса със струпани списание „Урдфронт“ и вестник „Екзит“. Продължава към библиотеката, която заема цяла стена, спира се и се замисля за яхтата и предумишлено смачканите кабели в машинното, за пълнежа на възглавницата, изваден, за да се запали, и измъкнатата намотка от маркуча на горивната помпа. Но яхтата не потъва. Моторът сигурно не е успял да работи достатъчно дълго.

Повече не може да става дума за случайности.

Апартаментът на Бьорн е изгорен до основи, в същия ден е убита Виула и ако яхтата не е била изоставена, резервоарът е щял да гръмне.

По-късно убиецът се опитва да предизвика газова експлозия в апартамента на Пенелопе.

Апартаментът на Бьорн, яхтата, апартаментът на Пенелопе.

„Търсил е нещо, което е у Бьорн и Пенелопе. Преровил е първо дома на Бьорн и след като не е открил нещото, което е търсил, го е запалил и е тръгнал подир яхтата, когато и на нея нищо не е открил, се е опитал да накара Виула да говори, но след като не получил отговор, е тръгнал към апартамента на Пенелопе.“

Юна взима чифт предпазни ръкавици от една картонена кутия, застава до библиотеката и поглежда тънкия слой прах пред книгите. Забелязва, че пред някои не е прашно, сигурно защото са били вадени през последните седмици.

— Не те искам тук — казва Сага Бауер зад него. — Това е моето разследване.

— Тръгвам си, но първо трябва да открия нещо — приглушено отвръща Юна.

— Пет минути — настоява тя.

Той се обръща:

— Може ли да снимате книгите?

— Вече са снимани — отсича тя.

— Отгоре, така че да се вижда прахта — невъзмутимо настоява той.

Полицайката разбира какво има предвид и без да възрази, взима фотоапарата от криминалиста, снима рафтовете, които достига, а после му разрешава да прегледа книгите на долните пет реда.

Юна изважда „Капиталът“ на Карл Маркс, разгръща книгата и вижда множество подчертавания и бележки в полето. Наднича в празното място, но не забелязва нищо. Връща книгата обратно. Погледът му се спира на биография на Улрике Майнхоф, разкъсана антология със заглавие „Ключови текстове за жени политици“, и събраните произведения на Бертолт Брехт.

На предпоследния ред изведнъж открива три книги, очевидно вадени наскоро от библиотеката.

Няма прахоляк пред тях.

„Хитростта на антилопите“, свидетелство за геноцида в Руанда, стихосбирката на Пабло Неруда „Сто сонета за любовта“ и „Идейно исторически корени на шведската расова биология“.

Разлиства ги една по една и когато разтваря „Идейно исторически корени на шведската расова биология“, оттам изпада една снимка. Вдига я от пода. Черно-бял образ на сериозно момиче със стегната плитка. Веднага разпознава Клаудия Фернандес. Не е на повече от петнайсет години и поразяващо прилича на дъщерите си.

„Но кой би сложил снимка на майка си в книга за расова биология?“, мисли си той и я обръща.

Някой е написал с молив на гърба: No estés lejos de mi un solo dia.

Без съмнение е стих: Не бъдете далеч от мен, нито ден.

Взима отново стихосбирката на Неруда, разгръща я и скоро открива цялата строфа: No estés lejos de mi un solo dia, porque cómo, porque, no sé decirlo, es largo el dia, y te estaré esperando como en las estaciones cuando en alguna parte se durmieron los trenes.12

„Снимката трябва да е лежала в книгата на Неруда. Там й е мястото“, говори на себе си.

„Но ако убиецът е търсил нещо в книгите, може да е изпаднала. Стоял е тук, гледал е прахта по рафтовете като мен и бързо е прелиствал книгите, изваждани през последните седмици. Видял е падналата на пода снимка, върнал я е обратно, но в погрешната книга.“

Юна притваря очи.

„Сигурно е така“, върти се в главата му.

Убиецът е претърсвал книгите.

Ако знае какво търси, значи нещото се намира между страниците на книга.

Какво е то в такъв случай?

Писмо или завещание, снимка, изповед.

Може би компактдиск или дивиди, флашка или симкарта.