Договорът „Паганини“

65. Видяно със собствените очи

Пет етажа под най-модерната част на полицията има отделени два апартамента, осем стаи за гости и две спални помещения. Направени са, за да гарантират сигурността на полицейското ръководство при кризисни ситуации, извънредни състояния и катастрофи. Стаите за гости се използват отпреди десет години за защита на свидетели под особена заплаха.

Пенелопе Фернандес лежи на болничното легло и усеща студ да нахлува в ръката й с увеличаване скоростта на капките.

— Даваме ти течности и хранителни добавки — обяснява доктор Даниела Ричардс.

С мек глас пояснява какво прави, докато прикрепва иглата в свивката на ръката й.

Раните на Пенелопе са почистени и превързани, удареният десен крак е зашит и бинтован, разкъсванията на гърба са промити и залепени, а дълбоката рана на бедрото е зашита с осем шева.

— Бих искала да ти дам малко морфин заради болката.

— Мама — шепне Пенелопе, облизвайки устни. — Искам да говоря с мама.

— Разбирам — отвръща доктор Ричардс. — Ще съобщя.

Топли сълзи се стичат по бузите на Пенелопе, стигат до косата и ушите. Чува лекарката да моли сестрата да подготви инжекция от 0,5 милилитра морфин.

Стаята прилича на обикновена болнична стая, може би малко по-уютна. Букет цветя стои на нощното шкафче, светли картини висят на боядисаните в жълто стени. Приятна библиотека от светла бреза е пълна с овехтели книги. Тук явно хората имат време да четат. Липсват прозорци, но лампата свети на тавана зад драперия, която прилича на перде, за да разсейва чувството, че се намираш в дълбок бункер.

Даниела Ричардс обяснява на Пенелопе, че ще я оставят на спокойствие, но може да натисне светещото копче за повикване, ако се нуждае от помощ.

— Тук ще има човек през цялото време, ако искаш да попиташ нещо или просто за компания — казва тя.

Пенелопе Фернандес остава сама в светлата стая. Затваря очи, докато топлината на морфина се разнася из тялото й и я клони към отпускащ сън.

Нещо леко изпращява, когато жена в черна бурка стъпква две малки фигурки от сушена на слънце глина. Едно момиче и малкото й братче стават на пух и прах под сандала й. Забулената жена носи тежък товар със зърно на гърба си и дори не забелязва какво е направила. Две момчета свирят и се смеят, крещят, че робското дете е мъртво, че са останали само няколко бебета, че всичките фури трябва да умрат.

Пенелопе изтласква спомените от Кубум от съзнанието си и преди да заспи, преживява кратък миг, когато й се струва, че тонове камъни, пръст, глина и бетон се стоварват върху нея. Като че пропада в земните недра, пада и пада, и пада.

Пенелопе Фернандес се събужда, но няма сили да отвори очи, морфинът все още я кара да чувства тежест в тялото си. Спомня си, че лежи в болнично легло в защитена стая под сградата на полицията. Вече няма нужда да бяга. Но облекчението е последвано от вълна от болка и празнота. Не знае колко дълго е спала, мисли си, че може да продължи да дреме, но все пак отваря очи.

Отваря очи, но в подземната стая цари мрак.

Примигва, но не вижда нищо. Не свети дори копчето за повикване до леглото. Може би е спрял токът. Готова е да изкрещи, но си налага да мълчи, когато вратата към коридора изведнъж изщраква. Взира се в тъмнината, чува собственото си сърце да бие лудо. Тялото й потръпва, всички мускули се обтягат. Някой докосва косата й. Почти неусетно. Тя лежи, без да помръдва, и чувства как той стои до леглото й и внимателно гали косата й. Пръстите бавно се оплитат в къдриците й. Тъкмо започва да се моли на Господ, когато човекът до нея сграбчва косата й и я свлича от леглото. Захвърля я с всичка сила до стената, така че остъклената картина се пръска на парчета, а стойката за системите се преобръща. Просва се на пода сред парчета стъкло. Той не пуска косата й, влачи я обратно, обръща я, удря лицето й в застопореното колело на леглото и изважда нож с черно острие.

Пенелопе се събужда от падането на пода, вратата се отваря и сестрата се втурва вътре. Всички лампи светят и тя разбира, че е сънувала кошмар. С помощта на сестрата се качва на леглото, тя я успокоява и вдига страничните прегради, за да не падне отново.

Потта по тялото й изстива след миг. Няма сили да помръдне, ръцете й са подути. Лежи по гръб, стиснала бутона за повикване, и се взира в тавана, когато на вратата се почуква. Влиза млада жена с разноцветни панделки, вплетени в дългата й до кръста коса, и я поглежда с блага загриженост. Зад нея стои висок мъж с руса рошава коса и приветливо лице.

— Казвам се Сага Бауер — проговаря жената. — От разузнаването съм. Това е колегата ми Юна Лина от Националната полиция.

Пенелопе ги гледа безизразно, после свежда очи и се вглежда в облепените си ръце, в охлузванията, синините и иглата от системата на свивката на лакътя.

— Съжаляваме за всичко, което ти се случи през последните дни — продължава жената. — Разбираме, че не искаш никой да те безпокои, но ще се наложи често да общуваме с теб в близките дни и трябва да започнем с първите въпроси още сега.

Сага Бауер изтегля стола на малкото бюро и сяда до леглото.

— Все още ме преследва, нали? — пита Пенелопе след малко.

— Тук си в безопасност — отвръща Сага.

— Кажете, че е мъртъв.

— Пенелопе, трябва…

— Не успяхте да го спрете — казва тя отпаднало.

— Ще го хванем, обещавам ти — успокоява я Сага Бауер. — Но ти трябва да ни помогнеш.

Пенелопе въздиша дълбоко и затваря очи.

— Ще ти бъде трудно, но трябва да ни отговориш на някои въпроси — продължава Сага. — Знаеш ли защо се случи всичко това?

— Попитайте Бьорн — измънква тя. — Той може би знае.

— Какво каза? — пита Сага.

— Казах да попитате Бьорн — шепне Пенелопе и бавно отваря очи. — Попитайте Бьорн, той може би знае.

Паяци и буболечки сигурно я преследват от гората, лазят по кожата й, тя чеше челото си, но Сага внимателно укротява ръцете й.

— Представям си колко ужасно е било, но трябва да разберем дали познаваш престъпника — казва полицайката. — Срещала ли си го преди?

Пенелопе поклаща отрицателно глава.

— И ние така си мислехме — казва Сага. — Но можеш ли да ни дадеш някакъв ориентир: татуировка, особени белези?

— Не — шепне Пенелопе.

— Можеш ли да ни помогнеш да направим снимка робот, не са нужни много усилия, за да можем да го издирваме чрез Интерпол.

Мъжът от Националната полиция се приближава към нея, странният му, светлосив поглед е с цвят на полирани камъни в поток.

— Май поклати глава, когато Сага те попита дали си срещала преследвача преди? — пита той със спокоен глас.

Пенелопе кимва.

— Трябва да си го виждала — любезно продължава Юна. — Защото в противен случай не можеш да знаеш, че не си го срещала преди.

Пенелопе се взира пред себе си и си спомня как убиецът непрекъснато се движеше, сякаш разполагаше с всичкото време на света, и въпреки това всичко стана адски бързо. Пред очите й е как се целеше коленичил, когато тя висеше на въжето от хеликоптера. Вижда го да вдига оръжието и да стреля. Без припряност, без нервност. Отново вижда лицето му, осветено от светкавицата, как се вглеждат един в друг.

— Разбираме, че си уплашена — продължава Юна. — Но, ние…

Млъква, когато сестрата влиза в стаята и съобщава, че все още не са открили майката на Пенелопе.

— Не е вкъщи и не отговаря…

Пенелопе простенва и заравя лице във възглавницата. Сестрата слага ръка на рамото й, за да я утеши.

— Не искам — плаче Пенелопе. — Не искам…

Друга сестра влиза забързано и казва, че ще добави антидепресант в системата.

— Трябва да ви помоля да си тръгнете — обръща се припряно към Сага и Юна.

— Ще се върнем по-късно — добавя Юна. — Мисля, че знам къде е майка ти. Ще се погрижа за това.

Пенелопе е спряла да плаче, но диша все още неспокойно. Чува сестрата да подготвя лекарството и си мисли, че стаята напомня за затворническа килия. Майка й никога няма да иска да дойде тук. Стиска зъби и се опитва да задържи сълзите си.

На моменти сякаш си спомня първите си години. Миризмата на спарени мръсни тела я връща обратно в килията, в която се е родила, светлината от фенерчето, подскачаща по лицата на затворниците, майка й я подава на някой друг, който веднага продължава да тананика в ухото й, докато тя изчезва, отведена от надзирателите.