Договорът „Паганини“

52. Пратката

Аксел Рисен прекосява трапезарията и се приближава до прозореца, спира се и поглежда розовите храсти до желязната ограда, покрай улицата и нагоре по стълбите на Енгелбректската църква.

В мига, в който написа името си на договора за назначение, наследи и всички задачи и задължения на покойния Карл Палмкруна.

Усмихва се на себе си за превратностите на живота, когато изведнъж се сеща, че е забравил Бевърли. Стомахът му се свива от безпокойство. Веднъж беше казала, че ще отиде до магазина, но тъй като не се върна цели четири часа, той беше излязъл да я търси. Два часа по-късно я откри под един навес до Обсерваторията. Беше объркана, миришеше на алкохол, а бикините й липсваха. Някой беше размазал дъвка в косата й.

Разказа, че била срещнала няколко момчета в парка.

— Хвърляха камъни по гълъб, който беше ранен — бе обяснила Бевърли. — Помислих си, че ако им дам парите си, ще спрат. Но имах само дванайсет крони. Не бяха достатъчни. Вместо пари поискаха да направя нещо. Казаха, че ще смачкат гълъба, ако не го направя.

Беше млъкнала. Сълзите напираха в очите й.

— Не исках — шепнеше тя. — Но ми беше жал за птицата.

Взима телефона и набира номера й.

Докато слуша сигналите, гледа надолу към улицата, покрай сградата, която преди бе наета от китайското посолство, и към по-отдалечената тъмна фасада, в която се помещава главният офис на католическата организация Opus Dei.

Братя Аксел и Роберт Рисен делят една от големите къщи на улица „Брахевеген“. Сградата се намира в средата на Леркстаден, елитна градска част между Йостермалм и Васастан23, с видимо еднообразна архитектура, напомняща за рояк братя и сестри.

Жилището на семейство Рисен се състои от два просторни самостоятелни апартамента, всеки на по три етажа.

Бащата на братята, Ерлоф Рисен, покойник от двайсет години, е бил посланик в Париж, а по-късно и в Лондон, докато чичо им, Турлейф Рисен, е бил прочут пианист, свирил в бостънската „Симфони хол“ и виенската „Гросер Мюзикферайнзал“.

Благородническата фамилия Рисен се е състояла главно от дипломати и музиканти. Две професии, които всъщност си приличат — и двете изискват отзивчивост и преданост.

Съпрузите Алис и Ерлоф Рисен имали странно, но логично споразумение. Отрано решили по-големият син Аксел да се посвети на музиката, а по-малкият Роберт да върви по стъпките на баща си като дипломат. Но тази договореност изведнъж се преобърнала с главата надолу, когато Аксел допуснал съдбовна грешка. Бил на седемнайсет, когато се наложило да се раздели с музиката. Постъпил във военно училище, а Роберт се отдал на музикалната кариера. Аксел приел наказанието си, мислел, че било разумно, и не пипнал цигулката оттогава.

След случилото се в онзи мрачен ден преди трийсет и четири години майката прекратила всякакъв контакт със сина си. Дори и на смъртното си ложе не искала да разговаря с него.

След девет сигнала Бевърли най-сетне отговаря.

— Ало?

— Къде си?

— Аз съм…

Тя отмества слушалката и той не чува продължението.

— Не чувам — казва той. От уплахата гласът му звучи рязко и напрегнато.

— Защо си ядосан?

— Кажи къде си? — моли я той.

— Какво ти става — отвръща тя и се смее. — Тук съм, в моята стая. Това лошо ли е?

— Просто се притесних.

— Не ставай глупав, ще погледам само предаването за Виктория24.

Бевърли приключва разговора, а той продължава да изпитва безпокойство поради немощния й, както му се струва, глас.

Поглежда телефона и се колебае дали да не й се обади още веднъж. Но телефонът внезапно иззвънява в ръцете му, той се стряска и отговаря:

— Рисен.

— Йорген Грюнлихт е.

— Здравей — казва Аксел леко учуден.

— Как мина срещата с референтната група?

— Мисля, че беше полезна — отвръща Аксел.

— Кения имаше приоритет, надявам се.

— И сертификата за краен потребител от Холандия — допълва Аксел. — Много въпроси чакат обсъждане, ще се позабавя да взема страна, преди да се задълбоча…

— Но Кения… — прекъсва го Грюнлихт. — Още ли не си подписал разрешителното за износ? Понтус Салман не ме оставя на мира и се чуди защо протакаш цялата работа. Това е дяволски голяма сделка, която вече е закъсняла. Инспекторатът за стратегически продукти им е дал толкова положителни индикации, че вече са започнали производството. Продукцията е готова, ще се придвижи от Тролхетан до гьотеборгското пристанище, собственикът ще пристигне утре с товарен кораб от Панама, ще разтоварят през деня и на другия ден ще бъдат готови да натоварят боеприпасите.

— Йорген, разбрах всичко това, прегледах документите и, разбира се… ясно е, че ще подпиша, но аз току-що започвам и за мен е важно да проявя особено внимание.

— Въпреки че аз самият съм прегледал сделката — засяга се Йорген. — Без да забележа каквито и да било неясноти.

— Не, но…

— Къде си сега?

— Вкъщи — казва Аксел учудено.

— Ще изпратя документите с куриер — лаконичен е Йорген. — Той ще те изчака да подпишеш, за да не губим повече време.

— Не, утре ще ги прегледам.

Двайсет минути по-късно Аксел излиза в антрето, за да получи пратката на Йорген Грюнлихт. Изненадан е от настойчивостта, но не вижда причина да бави сделката.