Договорът „Паганини“

17. Много опасен човек

Лятното небе е все още ведро, но е задушно като пред гръмотевична буря.

Юна Лина и Ериксон паркират пред стария магазин „Уреди за риболов“, който винаги излага снимки на рибари, уловили през седмицата най-голямата сьомга в Стокхолмския приток.

Телефонът иззвънява. Обажда се Клаудия Фернандес. Юна се приближава до стената, застава в тясната сянка до фасадата и отговаря.

— Каза, че мога да се обадя — започва тя с отпаднал глас.

— Разбира се.

— Знам, че казваш така на всички, но си мислех… дъщеря ми, Пенелопе. Имам предвид… трябва да знам, ако откриете нещо, дори и тя да е…

Гласът й се губи.

— Ало? Клаудия?

— Да, съжалявам — шепне тя.

— Аз съм инспектор… опитвам се да разбера дали има престъпление зад случилото се. Спасителите издирват Пенелопе — обяснява Юна.

— Кога ще я открият?

— Обикновено първо обикалят района с хеликоптер… като едновременно с това подготвят спасителен отряд, което отнема малко повече време… но започват с хеликоптерите.

Юна чува, че Клаудия се опитва да сподави плача си.

— Не знам какво да правя… аз… трябва да знам дали мога да направя нещо, дали да продължа да говоря с приятелите й.

— Най-добре е да си останеш вкъщи. Защото Пенелопе може да се опита да се свърже с теб и тогава…

— Тя няма да ми се обади — прекъсва го Клаудия.

— Напротив…

— Винаги съм била прекалено строга с Пени… ядосва ме, не знам защо, аз… не искам да я загубя, не мога да загубя Пенелопе…

Клаудия плаче по телефона, опитва се да се овладее, припряно се извинява и затваря.

Точно срещу магазина „Уреди за риболов“ се намира улицата, на която живее Пенелопе Фернандес: „Санкт Полсгатан“. Юна отива при Ериксон, който го чака пред витрината, която сега е изписана с японски йероглифи и отрупана с комикси. По рафтовете се виждат стотици кукли котки Хелоу Кити с големи, невинни муцуни. Целият магазин е в зашеметяващо крещящ контраст с мърляво кафявия цвят на сградата.

— Нищо и никакво телце, а каква глава — продумва Ериксон и посочва една от куклите, когато Юна застава до него.

— Сладка е — измърморва ченгето.

— Самият аз се оплетох, предпочитам голямо тяло с малка глава — шегува се колегата.

Юна усмихнат го поглежда с крайчеца на окото си и отваря голямата порта. Качват се по стълбите, като следят табелките с имената, ключовете за осветление и задръстените тръби за боклука. Мирише на слънце и прах, на препарат за миене на пода. Ериксон се държи за износените перила, като ги разклаща, и следва запъхтяно Юна. Стигат едновременно до третия етаж и се споглеждат. Лицето на Ериксон потръпва от напрежение, той изтрива потта от челото и се извинява шепнешком:

— Съжалявам.

— Задушничко е днес — казва Юна.

До звънеца са залепени стикери: символи против ядрената енергия, логото за лоялна търговия и емблемата за опазване на мира. Юна набързо поглежда Ериксон и присвива сивите си очи, когато долепя ухо до вратата.

— Чу ли нещо? — шепне Ериксон.

Юна натиска звънеца и пак се ослушва. Изчаква малко и изважда от вътрешния си джоб несесер.

— Май нищо — казва той и внимателно отваря обикновената ключалка.

Открехва вратата, но сякаш се отказва от намерението си и я затваря отново. Без да знае защо, прави знак на Ериксон да остане на мястото си. Отвън се чува мелодийката на буса, който продава сладолед. Ериксон изглежда притеснен и не знае къде да дене ръцете си. Ръцете на Юна изтръпват от лактите нагоре, но той отваря вратата с обичайното си спокойствие и влиза. Вестници, реклами и писма от Лявата партия са пръснати на килима в коридора. Въздухът е застоял, зловонен. Кадифена завеса виси пред гардероба. Нещо просъсква в тръбите на канализацията, нещо бързо тиктака в стената.

Юна непроизволно посяга към оръжието в кобура. Докосва го с върха на пръстите си под сакото, но не го изважда. Погледът се плъзва по кървавочервената завеса, а след това по вратата на кухнята. Сдържа дъха си и се опитва да види през грапавото стъкло на вратата към всекидневната.

Прави крачка напред, макар всъщност да му се иска да избяга, интуицията му подсказва, че трябва да поиска подкрепление. Нещо притъмнява зад грапавото стъкло. Камбанка с малки висящи месингови пръчици се люлее без звън. Юна вижда как прашинките се завъртат в друга посока, как следват промяната в движението на въздуха.

Не е сам в апартамента на Пенелопе.

Сърцето му започва да бие по-бързо. Някой се движи в стаята. Усеща го, поглежда към вратата на кухнята и после всичко отнема само миг. Дюшемето проскърцва. Чува се ритмичният звук на малки, бързи щраквания. Вратата е полуотворена. Вижда движението първо през процепа до пантите. Притиска се до стената като във влаков тунел. Някой в здрача предпазливо се промъква по дългия коридор. Само гръб, рамо, ръка. Фигурата бързо се приближава. Успява да види единствено ножа, приличащ на побелял език. Стрелка се като снаряд, косо отдолу. Ъгълът е толкова неочакван, че не успява да се защити от острието. То прорязва дрехите му и се спира в ръба на пистолета. Иска да удари нападателя, но не го уцелва. Вижда ножа да блясва отново във въздуха и се отдръпва. Този път идва отгоре. Притиска глава до вратата на банята. Дълга дъска от касата се отцепва, когато ножът се забива в дървото. Подхлъзва се и пада, претъркулва се, рита ниско, все едно мете, и достига може би глезена на противника. Изважда пистолета и едновременно освобождава предпазителя. Външната врата е отворена. Бързи стъпки се чуват надолу по стълбата. Изправя се на крака, готов да хукне по петите на непознатия, но спира, щом чува бръмчене зад себе си. Веднага разбира откъде идва то и се втурва към кухнята. Микровълновата печка работи. Пращи и черни искри се мяркат зад стъклото. Кранчетата на четирите котлона на старата газова печка са отворени. Газ струи в стаята. С чувството, че времето минава страшно бавно, Юна се хвърля към микровълновата печка. Таймерът тиктака безмилостно. Пращенето се усилва. Вътре се върти флакон спрей за насекоми. Полицаят издърпва щепсела от контакта и става тихо. Чува се само монотонното свистене на отворените газови клапани. Затваря кранчетата. Повдига му се от миризмата. Отваря прозореца и поглежда флакона. Издут е до краен предел и би могъл да експлодира при най-малкото докосване.

Юна излиза от кухнята. Оглежда набързо апартамента. Стаите са непокътнати. Все още се стеле тежка миризма на газ. Ериксон е залегнал на стълбището пред вратата с цигара в уста.

— Не я палѝ — извиква Юна.

Колегата му се усмихва и махва успокоително.

— Шоколадова е — прошепва той.

Ериксон леко покашля, Юна веднага забелязва локвата кръв до него.

— Кървиш.

— Дреболия. Не знам как го направи, но сряза ахилесовото ми сухожилие.

Юна се обажда на Бърза помощ и сяда до него. Пребледнял е. Пот е избила по бузите му. Личи, че се чувства зле.

— Проряза ме в движение, сякаш… сякаш бях нападнат от дяволски паяк.

Млъкват. Юна си мисли за светкавичните движения зад вратата, за това, как острието се мяташе с изненадваща бързина и целенасоченост.

— Тя вътре ли е? — пъшка Ериксон.

— Не.

Раненият се усмихва облекчено, после става сериозен.

— Но все пак щеше да взриви апартамента?

— Вероятно целеше да заличи следи или някаква форма на съучастничество.

Ериксон се опитва да обели цигарата от хартията, но я изпуска и примигва. Лицето му е сивкавобяло.

— Значи и ти не видя лицето му — казва Юна.

— Не — отвръща колегата отпаднало.

— Все нещо сме забелязали, няма как…