Договорът „Паганини“

46. Снимката

И Юна, и Сага се съмняват, че ще могат да накарат икономката Едит Шварц да каже нещо съществено, но може би ще ги насочи към снимката и тогава случаят ще приключи.

Сага включва десния мигач, слиза от магистралата и намалява, после завива наляво по път №77, поема по виадукта под магистралата в посока към Книвста, но много скоро завива по тесен черен път и кара успоредно на магистралата.

Ниските смърчове покрай пътя ограждат обработваемите поля. Зиданата ограда на торището се е поразместила, а ламариненият покрив е провиснал.

— Мисля, че пристигнахме — казва Сага, като поглежда пътния знак.

Бавно се приближават до ръждясала бариера и спират. Юна слиза от колата и долавя шума от трафика на магистралата като лутащ се вой.

На двайсетина метра се вижда матовожълта тухлена едноетажна къща със спуснати кепенци и покрив със зеленясали азбестови плочи.

С приближаването към къщата се чува странно жужене.

Сага поглежда Юна. Изведнъж станали предпазливи, се придвижват бавно към външната врата. Нещо изтрополява вътре, после отново се чува метално стържене.

Звукът бързо ги застига и едно голямо куче се спуска насреща им. Сяда на задните си крака с отворена уста, само на метър от Сага. После се дръпва назад, протяга предницата си и започва да лае. Голяма немска овчарка със занемарена козина. Лае агресивно, тръска глава и бяга настрани. Едва сега забелязват, че е вързана на дълга каишка, която се плъзга по опъната тел с жужащ, стържещ звук.

Кучето се обръща отново и се втурва към Юна, но каишката го спира и го дръпва назад. Лае неуморно, но млъква изведнъж, когато отвътре се чува силен женски глас.

— Нилс…

Кучето изскимтява и започва да обикаля в кръг с прибрана между краката опашка. Подът в къщата изскърцва и след миг вратата се отваря. Животното хуква зад къщата, сподиряно от жужащия звук. На стълбището се появява Едит, облечена в лилав, извехтял хавлиен халат.

— Трябва да говорим с вас — казва Юна.

— Вече казах всичко, което зная — отвръща тя.

— Може ли да влезем?

— Не.

Юна наднича зад нея в мрачната къща. Антрето е пълно с тенджери и чинии, виждат се сив маркуч на прахосмукачка, дрехи, обувки и ръждиви клетки за раци.

— И тук няма да ни е зле — съгласява се Сага.

Полицаят поглежда бележките си и започва да проверява детайлите от разказа по време на разпита. Рутинен начин за откриване на евентуални лъжи или поправки, тъй като хората често трудно си спомнят неверните детайли, измислени по време на разпита.

— Какво яде Палмкруна в сряда?

— Телешки кюфтета със сметанов сос — отвръща тя.

— С ориз? — пита Юна.

— С картофи. Винаги с варени картофи.

— В колко часа пристигнахте в апартамента на Палмкруна в четвъртък?

— В шест.

— Какво трябваше да вършите, когато си тръгнахте от апартамента му в четвъртък?

— Даде ми почивка.

Юна я поглежда в очите и мисли, че няма смисъл да го усуква около важните въпроси.

— Палмкруна беше ли провесил примката на тавана още в сряда?

— Не — отговаря Едит.

— Това сте казали на колегата ни Йон Бенгтсон — намесва се Сага.

— Не.

— Целият разпит е записан — настоява Сага със сдържано раздразнение, но рязко млъква.

— Казахте ли нещо на Палмкруна за примката? — пита Юна.

— Не разговаряхме за лични неща.

— Но не е ли странно да зарежете някого сам с примка, окачена на тавана? — пита Сага.

— Нима трябваше да остана и да гледам — отвръща Едит с лека усмивка.

— Не — спокойно отговаря Сага.

Едит за първи път внимателно оглежда полицайката. Без да се смущава, плъзга поглед по разкошната й коса с цветни панделки, по негримираното лице, избелелите дънки и маратонките.

— Въпреки че не ми се връзва много-много. Казали сте на колегата ни, че сте видели примката в сряда, но току-що, когато ви попитах, твърдите всъщност обратното.

Юна поглежда записките си и вижда отбелязаното преди минута, когато Сага зададе въпроса, дали Палмкруна е преметнал примката още в сряда.

— Едит — казва Юна. — Мисля, че разбирам за какво намеквате.

— Добре — отвръща тя тихо.

— На въпроса, дали Палмкруна е окачил примката още в сряда, отговорихте с „не“, защото друг я е окачил.

Възрастната жена го поглежда злобно и казва грубо:

— Опита се, но не успя, беше твърде скован в гърба след операцията през зимата… така че помоли мен.

Отново настъпва тишина. Дърветата не помръдват на застиналото слънце.

— Значи всъщност вие в сряда сте направили от въжето за пране примка на куката на полилея? — пита Юна.

— Той върза възела и държа стълбата, докато аз се качвам.

— После вие преместихте стълбата, върнахте се към обичайните си задължения и се прибрахте вкъщи в сряда вечерта, след като измихте чиниите от вечерята — допълва Юна.

— Да.

— Дошли сте пак на сутринта — продължава полицаят. — Влезли сте, както винаги, и сте приготвили закуската му.

— Знаехте ли тогава, че не виси на примката? — намесва се Сага.

— Надникнах в малкия салон — отвръща Едит.

Нещо като подигравателна усмивка за секунди пробяга по скованото й лице.

— Вече разказахте, че Палмкруна е закусил както обикновено, но и тази сутрин не е отишъл на работа.

— Поседя в музикалния салон поне час.

— И слушаше музика?

— Да — отвръща тя.

— Малко преди обяд е провел кратък разговор — казва Сага.

— Не знам, беше в кабинета си със затворена врата, но преди да седне на масата и да похапне от сварената сьомга, ме помоли да се обадя и да поръчам такси за два часа.

— Щял е да пътува до летище „Арланда“19 — казва Юна.

— Да.

— Някой му е позвънил в два без десет?

— Да, вече беше облякъл шлифера си и отговори в антрето.

— Чухте ли какво каза? — пита Сага.

Едит не помръдва, почесва се по лепенката и слага ръка на дръжката на вратата.

— Не е кошмар да умреш — тихо казва тя.

— Попитах ви дали сте чули какво каза — повтаря Сага.

— Сега моля да ме извините — отсича Едит и дръпва вратата, за да я затвори.

— Почакайте — спира я Юна.

Вратата застива в движение, икономката го наблюдава през процепа и явно няма намерение да отговори.

— Успяхте ли да сортирате днешната поща на Палмкруна? — пита Юна.

— Естествено.

— Донесете всичко, без рекламите — нарежда той.

Тя кимва, влиза в къщата, затваря след себе си и след малко се връща с пълен догоре син пластмасов леген.

— Благодаря — казва Юна и взима легена.

Жената затваря и заключва вратата. Каишката на кучето отново започва да жужи. Вървейки към колата, чуват агресивния лай подире си.

Сага запалва двигателя, превключва на скорост и обръща. Юна нахлузва предпазните ръкавици, рови из писмата, изважда един бял плик с надписан на ръка адрес, отваря го и внимателно измъква снимката, отнела живота поне на двама души.