Договорът „Паганини“

72. Загадката

Крачейки забързан нагоре по улица „Брахегатан“, Юна Лина чува детски смях и викове от немското училище.

Звъни на вратата на Аксел и дочува отвътре отчетливо цъкащ часовник. След като изчаква, решава да обиколи имота. Изведнъж чува рязък звук от струнен инструмент. Някой стои в сянката на широколистно дърво. Юна спира на разстояние. На мраморните плочи в градината стои момиче с цигулка. Може би е на петнайсет. Косата й е много къса, изрисувала е ръцете си. До нея Аксел Рисен кима и слуша с любопитство, когато момичето прокарва лъка по струните. То изглежда така, сякаш държи инструмента за първи път. Може би е негова дъщеря или внучка, защото той не сваля от нея топъл поглед.

Лъкът се движи косо над струните със стържещ, скърцащ звук.

— Доста е разстроена — търси тя обяснение за ужасното звучене.

Усмихва се и внимателно връща инструмента.

— Да свириш на цигулка, значи да имаш слух — приятелски казва Аксел. — Човек слуша, чува музиката вътре в себе си и само я прехвърля в действителността.

Вдига цигулката и засвирва въведението „Ла сегедиля“ от операта „Кармен“ на Бизе, спира и й показва инструмента.

— Пренастройвам струните малко напосоки, ето така, и така — казва той и завърта ключовете многократно в различни посоки.

— Защо ще…

— Сега цигулката е напълно разстроена — продължава той. — И ако бях научил произведението механично, с точната позиция на пръстите, както свирих току-що, ще звучи ето така.

Той засвирва отново „Ла сегедиля“ и звученето е ужасно, почти неузнаваемо.

— Прекрасно — шегува се тя.

— Но ако вместо това се вслушаш в струните — казва той и натиска „ми“-струната. — Чуваш ли? Прекалено ниско е, но няма никакво значение, може да се компенсира, като вземеш тона по-нагоре по грифа.

Аксел Рисен повтаря мелодията на напълно разстроен инструмент със странна позиция на пръстите, но с верните тонове. „Ла сегедиля“ зазвучава отново, безупречно.

— Ти си магьосник. — Момичето се смее и ръкопляска.

— Здравейте — обажда се Юна, приближава се и се здрависва с Аксел, а после и с момичето.

Гледа Аксел, който държи разстроената цигулка.

— Впечатляващо.

Аксел следи погледа му и поклаща глава:

— Всъщност не съм свирил от трийсет и четири години — казва той със странна интонация.

— Вярваш ли му? — пита Юна момичето.

Тя кимва и отвръща загадъчно:

— Не виждате ли светлината?

— Бевърли — тихо казва Аксел.

Тя се разсмива и изчезва между дърветата.

— Трябва да говоря с вас — казва Юна на Аксел.

— Извинявам се за изчезването си — казва Аксел и започва отново да настройва цигулката. — Но изникна нещо спешно.

— Не се безпокойте, аз се върнах.

Юна забелязва, че Аксел наблюдава момичето, което събира плевели в тревата.

— Има ли ваза вътре? — пита тя.

— В кухнята — отговаря той.

Тя отнася вътре малкия букет от разцъфнали глухарчета, бели топки от семена.

— Любимото й цвете — пояснява Аксел и се заслушва в „сол“-струната, завърта ключа и оставя цигулката на мозаечната маса.

— Бих искал да погледнете това — казва Юна и изважда снимката от найлоновата папка.

Сядат на масата. Аксел изважда очила от джоба на ризата си и внимателно разглежда снимката.

— Кога е направена? — въпросът му не закъснява.

— Не знаем, вероятно през пролетта на 2008 година — отвръща Юна.

— Да — казва Аксел и изведнъж се отпуска.

— Познавате ли ги? — спокойно пита Юна.

— Естествено — казва Аксел. — Палмкруна, Понтус Салман, Рафаел Гуиди и… Агате ал Хайи.

— Дошъл съм обаче да помоля да погледнете музикантите отзад.

Аксел поглежда учудено Юна и отново разглежда снимката.

— Струнен квартет „Токио“… добри са — равнодушно преценява той.

— Да, но се питам… мислих си дали е възможно специалист да определи по снимката какво свири квартетът.

— Интересен въпрос.

— Възможно ли е изобщо квалифицирано предположение? Кай Самюелсон отрече, а когато брат ви Роберт я погледна, каза, че това е напълно невъзможно.

Юна се навежда напред, очите му се изпълват с нежност и топлота под широката сянка:

— Брат ви е сигурен, че ако вие не успеете, никой друг няма да успее.

Усмивка заиграва изведнъж в ъгълчетата на устните на Аксел:

— Той ли го каза?

— Да — отговаря Юна. — Но не разбрах какво имаше предвид…

— Нито пък аз — засмива се Аксел.

— Искам все пак да погледнете снимката с лупа.

— Смятате, че в такъв случай може да се определи кога се е провела срещата на снимката — отбелязва Аксел сериозно.

Юна кимва, изважда лупата от чантата си и му я подава.

— Сега трябва да виждате пръстите им — казва полицаят.

Седи, без да продумва, гледа как Аксел разглежда снимката и не спира да мисли, че ако тя е направена преди обвинението срещу президента на Судан Омар ал Башир през юли 2009 година, то усещането му го е подвело. Но ако е направена след заповедта за арест, значи е бил прав, става въпрос за престъпна дейност.

— Разбира се, че виждам пръстите — бавно проговаря Аксел.

— Можете ли да отгатнете кои тонове свирят? — пита Юна предпазливо.

Аксел въздъхва, връща снимката и лупата и неочаквано изпява четири тона. Доста ниски, но съвсем ясни. Млъква за миг, взима цигулката от масата и изсвирва два високи, вибриращи тона.

Юна Лина се надига.

— Шегувате ли се?

Аксел Рисен среща погледа му.

— Мартин Бийвър свири три пъти подчертано „до“, Кикуей — два пъти подчертано „до“. Казухиде Изомура прави пауза, а Клайв — четиритонно пицикато. Изпях това: голямо „ми“, голямо „ла“, малко „ла“ и веднъж подчертано „до“.

Юна записва и после пита:

— Колко точно е гадаенето ви?

— Това не е гадаене — отвръща Аксел.

— Смятате ли, че тази комбинация от тонове съществува в много произведения? Имам предвид… възможно ли е чрез тези тонове да се изберат творбите, които струнен квартет „Токио“ би могъл да изпълнява на снимката?

— Тази комбинация се среща само на едно място — отговаря Аксел.

— Откъде знаете?

Аксел се обръща към прозореца. Големите, трептящи листа се отразяват в стъклото.

— Продължавайте, моля ви — казва Юна.

— Със сигурност не съм чувал всичко, което свирят…

Аксел свива извинително рамене.

— Но имахте предвид, че можете да откриете точно тези тонове в конкретно произведение? — повтаря въпроса си Юна.

— Точно тази комбинация съществува само на едно място, доколкото ми е известно — пояснява Аксел. — В такт 156, първа част от втори струнен квартет на Бела Барток.

Отново взима цигулката и я слага на рамото си.

— Tranquillo… музиката просто притихва прекрасно като приспивна песен. Чуйте първата цигулка — казва той и започва да свири.

Пръстите се движат плавно, тоновете трептят светли и нежни. Спира да свири само след четири такта.

— Двете цигулки се следват една друга, същите тонове, но в различни октави — обяснява той. — Прекалено красиво е, но срещу акордите на виолончелото в ла-мажор цигулките правят едновременно дисонанси… макар и да не се възприемат точно така, защото са един вид преходни тонове, които…

Прекъсва самия себе си, млъква и оставя цигулката.

Юна го гледа.

— Съвсем сигурен ли сте, че музикантите на снимката свирят втори струнен квартет на Барток? — пита той тихо.

— Да.

Юна прекосява верандата, спира до люляковите гроздове и си мисли, че това, което току-що е чул, е напълно достатъчно, за да определи времето на срещата.

Усмихва се на себе си, скрива усмивката си с ръце, обръща се, взима една червена ябълка от купата на масата и среща учудения поглед на Аксел.

— Потвърждавате ли го? — пита той отново. — Наистина ли сте сигурен?

Аксел кимва и Юна му подава ябълката, извинява се, взима телефона от джоба на сакото си и се обажда на Аня.

— Аня, времето ме притиска…

— Нали щяхме да ходим на сауна през уикенда — прекъсва го тя.

— Нуждая се от помощ.

— Знам — подсмихва се тя.

Юна се опитва да потисне напрежението в гласа си:

— Не можеш ли да провериш репертоара на струнен квартет „Токио“ през последните десет години?

— Вече го направих.

— А да видиш какво са свирили в „Алте Опер“ във Франкфурт през същия период?

— Да, всъщност били са там всяка година, понякога няколко пъти.

— Някога свирили ли са втори струнен квартет на Бела Барток?

След малко тя отговаря:

— Да, един-единствен път, опус седемнайсет.

— Опус седемнайсет — повтаря Юна и среща погледа на Аксел, който кимва в отговор.

— Какво? — пита Аня.

— Кога? Кога са свирили втори струнен квартет на Барток?

— На 13 ноември 2009 година.

— Сигурна ли си? — пита Юна.

„Лицата на снимката са се срещнали четири месеца след издадената заповед за арест на суданския президент, мисли си той. Понтус Салман е излъгал за времето. Срещнали са се през ноември 2009 година. Ето я причината за случилото се. Някои са мъртви, още може би ще умрат.“

Юна протяга ръка и докосва виолетовите цветове на люляка, от съседния двор се носи аромат от грил, мисли си, че трябва да намери Сага Бауер и да й разкаже за напредъка.

— Това ли е всичко? — пита Аня в слушалката.

— Да.

— Може ли да чуя краткото изречение?

— Да, извинявай… Kiitokseksi saat pusun, за благодарност получаваш целувка — казва Юна и прекъсва разговора.

„Понтус Салман ни е излъгал, минава през ума му за сетен път. Имало е пълно оръжейно ембарго, когато се е срещнал с Палмкруна, Рафаел и Агате ал Хайи. Всички сделки от този род са били забранени без всякакви изключения или отстъпки.

Но Агате ал Хайи е искала да купи боеприпаси, а останалите да спечелят пари. Без да зачитат човешки права или международни закони.

С леден глас Понтус Салман излъга за времето на срещата. Вярвал е, че няколко неочаквани признания, натъпкани в съзнанието ни, ще скрият лъжата; че като се разпознае на снимката, ще останем доволни и просто ще приемем лъжата за датата.“

Юна вижда пред себе си Салман, който говори с безизразно лице, сиво блед и с дълбоки бръчки. Беше самата невинност, когато разпозна себе си и си спомни кога са се срещнали.

„Това е контрабанда на оръжие, бучи в главата му. Всичко се свежда до контрабанда на оръжие, снимката, изнудването и убийствата.“

Пред очите му е как Сага Бауер се изправя след казаното от Салман, а отпечатъкът от петте й пръста остава върху бюрото като мъглив спомен.

През юли 2009 година Международният наказателен съд в Хага издава заповед за арест на суданския президент Омар ал Башир за директна намеса в изтребването на три племенни групи в Дарфур, след което всички предстоящи доставки на боеприпаси от останалия свят са спрени. Суданската армия запазва оръжията си, картечниците и автоматите, но скоро боеприпасите се изчерпват. Първа ще усети прекратеното снабдяване, без съмнение, милицията в Дарфур. Но Карл Палмкруна, Понтус Салман, Рафаел Гуиди и Агате ал Хайи застават над международните закони. Срещат се през ноември, въпреки че намесата на президента в геноцида е оповестена публично преди месеци.

— Какво научихте? — пита Аксел и става.

— Какво ли? — разсеяно повтаря Юна.

— Определихте ли времето?

— Да — отсича Юна.

Аксел търси погледа му.

— Нещо не е наред ли? — пита домакинът.

— Трябва да тръгвам — промърморва Юна.

— Нима са се срещнали след заповедта за арест на Ал Башир? Не може да са го направили. Трябва да знам, ако е било така!

Юна го поглежда в очите: толкова спокойни и ясни…