Договорът „Паганини“

49. Неясното лице

Юна Лина и Сага Бауер пътуват към главния офис на „Силенция Дифенс“, за да разговарят с Понтус Салман. Със себе си носят снимката, обработена от криминалистите на Националната полиция. Карат на юг по път №73, който криволичи като губеща се следа надолу към Нюнесхамн.

Преди два часа Юна бе разглеждал ясната снимка на четирима души в една ложа: спокойното лице на Рафаел, плешивото му теме, безгрижната усмивка на Палмкруна, очилата със стоманена рамка, добре поддържания, момчешки вид на Понтус Салман и Агате ал Хайи с бръчки по бузите и интелигентен, тежък поглед.

— Сетих се нещо — бавно бе казал Юна, срещайки погледа на Сага. — Дали не бихме могли да влошим качеството на снимката и да преработим образа така, че Понтус Салман повече да не се вижда…

Бе млъкнал и продължил да разсъждава на ум.

— Какво ще постигнем с това? — бе попитала Сага.

— Той не знае, че имаме ясен оригинал, нали?

— Откъде да знае, по-скоро ще допусне, че сме направили всичко възможно, за да подобрим фокуса, отколкото обратното.

— Точно така, направили сме всичко, за да можем да идентифицираме четиримата на снимката, но сме успели само с трима, защото четвъртият е леко обърнат, с доста неясно лице.

— Имаш предвид, че ще му дадем възможност да излъже — избързала бе Сага. — Да излъже, като каже, че не е бил там, че не се е срещал с Палмкруна, Агате ал Хайи и Рафаел.

— Защото ако отрече, че е бил там, значи самата среща е подозрителна.

— Ако започне да лъже, ще се хване в капана.

Веднага след Ханден завиват по шосето за Юрдбру21 и навлизат в индустриален район, обграден от тиха гора.

Главният офис на „Силенция Дифенс“ е матовосива безлична бетонна сграда.

Юна разглежда огромната фасада, погледът му бавно се плъзга по черните прозорци с тъмни стъкла и той отново се замисля за снимката с четиримата в ложата, отприщила поредица от насилие, оставила след себе си убито момиче и почернена майка. Може Пенелопе Фернандес и Бьорн Алмскуг също да са мъртви заради снимката. Слиза от колата и потръпва при мисълта, че Понтус Салман, едно от лицата на загадъчната фотография, се намира в тази сграда.

Снимката е копирана и оригиналът е изпратен в Националната криминално-техническа лаборатория в Линшьопинг. Томи Куфоед бе обработил едно копие, така че да изглежда старо и захабено. Единият от ъглите липсва, а на другите се виждат остатъци от тиксо. Куфоед е замъглил лицето и едната ръка на Понтус Салман, който, изглежда, е в движение, когато е направена снимката.

„Салман ще повярва, че той — точно той — е имал късмета да бъде размазан, неузнаваем на снимката“, мисли си Юна. Нищо не може да го свърже със срещата с Рафаел Гуиди, Карл Палмкруна и Агате ал Хайи. За да не бъде свързван с тази среща, трябва само да отрече, че е той. Не е престъпление да не се разпознаеш на неясна снимка и да не си спомняш, че си се виждал с някои хора.

Юна се запътва към входа.

„Но ако отрече, знаем, че лъже, че иска да скрие нещо.“

Тягостно топло и задушно е.

Сага и Юна влизат през лъскавите, тежки врати.

„А започне ли Салман да лъже, мисли си Юна, трябва да го насърчим да продължи, да се оплете в лъжи, докато няма накъде да мърда.“

Влизат в просторна, хладна приемна.

„Когато Понтус Салман погледне снимката и отрече, че може да идентифицира образите, ще изразим съжаление, че не може да ни помогне, продължава Юна размишленията си. На тръгване ще се поспрем и ще го помолим да я погледне за последен път с лупа. Криминалистът е оставил да се вижда един пръстен с монограм на увисналата ръка. Ще попитаме Понтус дали не разпознава дрехите, обувките или пръстена на малкия пръст. Естествено, ще трябва да отрече и това, така че очевидните му лъжи ще ни дадат основание да го откараме на разпит в полицията, да го попритиснем малко.“

Зад гишето свети червена емблема с името на компанията и приличащо на змия лого, изпълнено с руни.

— „Бори се, докато имаш оръжие“ — казва Юна.

— Руни ли четеш? — скептично пита Сага.

Юна посочва табелката с превода и се обръща към рецепцията. Зад гишето седи блед мъж с тънки сухи устни.

— Понтус Салман — отсича Юна.

— Имате ли уговорена среща?

— В два часа — казва Сага.

Рецепционистът поглежда бележките си, разгръща и чете нещо.

— Да, ето — казва той тихо и вдига поглед. — Понтус Салман е оставил съобщение за отказ.

— Не сме го получили — казва Сага. — Нужна ни е помощта му за…

— Наистина съжалявам.

— Обадете му се и му кажете, че е станало недоразумение — упорства Сага.

— Търся го, но едва ли… защото има среща.

— На четвъртия етаж — изстрелва Юна.

— На петия — автоматично отговаря рецепционистът.

Сага сяда в един от фотьойлите. Слънцето прониква през големите стъкла и лумва като огън в косите й. Юна изчаква, докато служителят постави слушалката на ухото си и изпише някакъв номер в компютъра. След няколко сигнала той поклаща извинително глава.

— Затворете — внезапно казва полицаят. — Ще го изненадаме.

— Ще го изненадате? — повтаря рецепционистът учудено.

— Не е нужно да му казвате, че идваме — казва той усмихнат.

Облак от червени петна прелита по бузите на младия служител. Сага става от фотьойла и тръгва след Юна.

— Почакайте — старае се да го спре мъжът. — Ще се опитам да…

Но те продължават по коридора, влизат в чакащия асансьор и натискат бутона за петия етаж. Вратите се затварят и асансьорът потегля безшумно нагоре.

Понтус Салман е излязъл да ги посрещне. Той е около четирийсетте, с поувехнало лице, което личи в самото му изражение.

— Добре дошли — казва приглушено.

— Благодаря — отвръща Юна.

Домакинът открито ги оглежда.

— Инспектор и принцеса от приказките — констатира той.

Докато го следват по дългия коридор, Юна още веднъж преговаря мислено капана, уговорения начин за представяне на снимката с изтритото лице.

Чувства студени тръпки по гърба си, като че Виула Фернандес току-що е отворила очи във фризера на моргата и го гледа с очакване.

Стъклата на прозорците в коридора са тъмни и създават усещането за безвремие. Кабинетът е много голям, с бюро от бряст и светлосиви фотьойли около черна стъклена маса.

Сядат във фотьойлите. Понтус Салман се усмихва отегчено, сключва ръце в остър ъгъл и пита:

— За какво става дума?

— Знаете ли, че Карл Палмкруна от Инспектората за стратегически продукти е мъртъв? — пита Сага.

Салман кимва няколко пъти.

— Самоубийство, доколкото чух.

— Разследването не е приключило — любезно пояснява Сага. — Изследваме снимка, която открихме, крайно необходимо е да идентифицираме лицата около Палмкруна.

— Три от тях са ясни, но четвъртото е зле фокусирано — добавя Юна.

— Искаме да накарате персонала си да погледне снимката, някой може да го разпознае. Едната ръка например е на фокус.

— Разбирам — казва Салман и издава напред устните си.

— Сигурно някой, съдейки по обстановката, ще се досети кой може да бъде — продължава Сага. — Във всеки случай опитът си струва.

— Срещнахме се с „Патриа“ и „Сааб Бофорс Динамикс“ — намесва се Юна. — Но никой не разпозна лицето.

Унилото лице на директора не издава никакви емоции. Юна си мисли дали не взима лекарства, за да се чувства спокоен и самоуверен. Има нещо безжизнено в погледа му, липса на връзка между изражение и чувство, създаващо впечатление за пълна отчужденост.

— Струва ви се важно — казва Салман и кръстосва крака.

— Да — отвръща Сага.

— Може ли да видя тази забележителна снимка? — пита той със спокойния си, безличен глас.

— Освен Палмкруна, идентифицирахме търговеца на оръжие Рафаел Гуиди — пояснява Юна. — И Агате ал Хайи, която е военен съветник на президента Ал Башир… но никой не разпозна четвъртия.

Юна изважда папката и подава найлоновия джоб със снимката. Сага посочва неясното лице в края на ложата. Юна вижда как будният й поглед се концентрира, за да улови всяко нервно потрепване, всяка тръпка на Салман, когато започне да лъже.

Директорът облизва устни, леко пребледнява, после се усмихва, почуква по снимката и казва:

— Та това съм аз!

— Вие?

— Да — смее се така, че детинските му предни зъби се оголват.

— Но…

— Срещнахме се във Франкфурт — продължава той с доволна усмивка. — Слушахме чудесен… Вече не си спомням какво свириха, Бетховен, струва ми се…

Юна се опитва да разбере това внезапно признание.

— Напълно ли сте сигурен?

— Да — отвръща Салман.

— Тогава загадката е решена — казва Сага с топлина в гласа, която по никакъв начин не разкрива разочарованието им.

— Може би трябва да потърся работа в разузнаването — шегува се Салман.

— За какво беше срещата? — пита Юна. — Уместен ли е подобен въпрос?

— Абсолютно — смее се Салман и гледа инспектора в очите, — снимката е направена през пролетта на 2008 година. Обсъждахме изпращане на боеприпаси в Судан. Агате ал Хайи преговаряше от името на правителството си. Районът се нуждаеше от стабилизиране след примирието през 2005 година. Преговорите бяха доста напреднали, но всичко се провали след случилото се през лятото на 2009 година. Бяхме потресени, нали разбирате… А след това, естествено, нямахме никакъв контакт със Судан.

Юна поглежда Сага защото няма и най-малка представа какво се е случило през лятото на 2009 година. Лицето й е напълно равнодушно и той решава да не пита.

— Колко срещи имахте? — продължава Юна.

— Само тази — отвръща Салман. — Затова на някого може да му се стори странно, че директорът на Инспектората за стратегически продукти е вдигнал чаша шампанско.

— Смятате ли? — пита Сага.

— Нямаше повод за празнуване… но може да е бил жаден — усмихва се Салман.