Юна си мислеше, че ще успее да стигне навреме за срещата на отдел „Убийства“ в един часа.
Щеше само да обядва с Диса в парка „Русендал“ на остров Юргорден. Пристигна прекалено рано и зачака на припек, съзерцавайки мъглата над малкото лозе. И ето че Диса се задава с платнена чанта на рамо. Слабото й лице с интелигентни черти е осеяно с летни лунички, а косата й, която винаги носи сплетена на две сплъстени плитки, сега се стеле по раменете. Нагиздила се е с рокля на малки цветчета и летни сандали с високи платформи.
Прегръщат се стеснително.
— Здравей — поздравява Юна. — Прекрасна си.
— И ти — отвръща Диса.
Взимат си храна от бюфета и сядат на една от външните маси. Юна забелязва лакираните й нокти, които обикновено са изрязани и почернели от пръст. Диса е главен археолог. От ръцете й погледът му се зарейва към овощната градина.
Диса започва да се храни и да говори с пълна уста:
— Кралица Кристина получила леопард — подарък от херцога на Курландия. Гледала го е тук на „Юргорден“.
— Не знаех — казва тихо Юна.
— Четох в дворцовите архиви, че Камарата на приходите платила 40 сребърни далера, за да подпомогне погребението на слугиня, разкъсана от животното.
Обляга се назад и посяга към чашата, като иронично му подмята:
— Стига си бърборил, Юна Лина.
— Извинявай — отвръща Юна. — Аз…
Млъква и чувства как целият изведнъж се отпуска.
— Какво?
— Скъпа, доразкажи за леопарда.
— Нещо си доста оклюмал.
— Мислех за мама… вчера се навърши година от смъртта й. Занесох бял ирис на гроба й.
— Много ми е мъчно за Ритва.
Диса оставя приборите и млъква за миг.
— Знаеш ли какво каза на последната ни среща? Взе ръката ми и каза, че трябва да те прелъстя и да забременея.
— Не се учудвам — смее се Юна.
Слънцето огрява чашата и играе в Дисините неповторими, тъмни очи.
— Отговорих й, че според мен няма да стане, и тогава тя каза, че трябва да те напусна и никога да не поглеждам назад, никога да не се връщам.
Юна кима, без да знае какво да каже.
— Би останал сам-самичък — продължава Диса. — Голям самотен финландец.
Гали пръстите й.
— Не искам.
— Какво?
— Да бъда голям самотен финландец — казва той нежно. — Искам да бъда с теб.
— А аз искам да те ръфна, и то доста силно. Можеш ли да ми обясниш защо? Нещо започва да гъделичка зъбите ми винаги когато те видя — смее се Диса.
Юна протяга ръка, за да я докосне. Знае, че закъснява за срещата с Карлос Елиасон и отдел „Убийства“, но все още стои срещу нея, говори нещо и си мисли за лапландската булчинска корона в Северния музей. Трябва да я види.
В очакване на Юна Лина Карлос Елиасон съобщава на останалите от отдела за млада жена, намерена мъртва на яхта в стокхолмския архипелаг. В протокола Бени Рубен е записал, че случаят не е спешен и трябва да се изчака становището на морската полиция.
Юна позакъсня и малко след като се включи в срещата, позвъня Йон Бенгтсон от „Опазване на обществения ред“. Познаваха се отдавна, играеха флорбол повече от десет години. Беше симпатичен мъж, но диагнозата за рак на простатата бе прогонила всичките му приятели. Макар и напълно излекуван, като повечето хора, усетили превъзходството на смъртта, бе останал уязвим и скептичен.
Юна стоеше в коридора пред залата и слушаше бавните думи на Бенгтсон. В гласа му се долавяше силна умора, типична след силен стрес. Съобщаваше как току-що е открил генералния директор на Инспектората за стратегически продукти обесен в дома му.
— Самоубийство? — пита Юна.
— Не.
— Убийство?
— Не можеш ли просто да дойдеш тук? Изглежда ми съмнително. Тялото се олюлява над пода, Юна.
… Тъкмо беше констатирал с Натан Полок и Томи Куфоед, че става въпрос за самоубийство, и някой позвъни на вратата на жилището на Палмкруна. В тъмнината на междуетажната площадка стоеше висока жена с торби с храна в големите си ръце.
— Свалихте ли го? — пита тя.
— Да сме го свалили? — повтаря Юна.
— Директор Палмкруна — отговаря непознатата конкретно.
— Какво имате предвид с това „свалихте ли го“?
— Извинете, аз съм икономката, мислех, че…
Ситуацията я притеснява и тя започва да слиза по стълбите, но рязко се спира, когато Юна отговаря на първия й въпрос.
— Още виси.
— Да — мънка тя и обръща към него напълно равнодушното си лице.
— Видяхте ли го да виси по-рано днес?
— Не — отговаря тя.
— Какво ви накара да попитате дали сме го свалили? Случило ли се е нещо? Нима сте видели нещо особено?
— Примката на полилея в малкия салон.
— Видели сте примката?
— Без съмнение.
— Но не сте се опасявали, че ще я използва?
— Смъртта не е кошмар — отвръща жената със сдържана усмивка.
— Какво казахте?
Непознатата не отговаря, само клати глава.
— Как си представяте, че е умрял?
— Примката е затегнала шията — казва тя тихо.
— А как е попаднала там?
— Не знам… може би някой я е сложил — озадачена е икономката.
— Как така някой я е сложил?
Очите й се забелват и Юна си мисли, че ще припадне, преди да опре ръка в стената и отново да срещне погледа му.
— Отзивчиви хора бол — отговаря тя с отпаднал глас.