Договорът „Паганини“

109. Договорът

Аксел отваря кожената папка на масата, която съдържа всички документи, необходими на търговския кораб М/С „Айслус“ да получи разрешение да напусне пристанището в Гьотеборг с големия товар боеприпаси.

Единственото, което липсва, е неговият подпис.

Синът на Рафаел Гуиди, Петер, влиза в стаята с мрачно, пребледняло лице. Носи много красива червено-кафява цигулка с извит резонатор. Аксел веднага забелязва, че е „Амати“, истински запазено „Амати“.

— Мисля си, че споменах, че определена музика ще бъде подходяща за това, което ще направим сега — казва Рафаел меко. — Тази цигулка беше на майка му… а много преди това на нея е свирил Николо Паганини.

— Направена е през 1657 година — казва Петер, изважда ключовете и мобилния телефон от джоба си и ги слага на масата, преди да нагласи цигулката на рамото си.

Момчето допира лъка до струните. Аксел познава увертюрата към най-известната творба на Паганини „Каприз 24“, смятана за едно от най-трудните за изпълнение произведения в света. Момчето свири, сякаш плува под вода. Твърде бавно.

— Договорът е изгоден — тихо казва Рафаел.

Навън е все още светло, големият панорамен прозорец хвърля сива пронизваща светлина в салона.

Аксел си мисли за Бевърли, как бе се вмъкнала в леглото му в психиатричната клиника и бе прошепнала: „Имаш ореол от светлина около себе си, видях го още от коридора“.

— Приключи ли да обмисляш? — пита Рафаел.

Аксел няма сили да срещне безизразния поглед на Рафаел, поглежда встрани и взима писалката, която стои пред него. Чува ударите на собственото си сърце и се опитва да прикрие забързаното си дишане.

Този път няма да нарисува човече, което казва „здравей“, ще напише името си и ще се моли на Бог Рафаел Гуиди да е доволен и да му позволи да се върне в Швеция.

Писалката трепери в ръката на Аксел. Той спира треперенето, като слага другата си ръка отгоре, поема си дъх и внимателно плъзва върха на писеца по празния ред.

— Чакай — спира го Рафаел. — Преди да подпишеш каквото и да било, искам да зная дали ще бъдеш лоялен.

Аксел вдига очи и среща погледа му.

— Ако наистина си готов да понесеш кошмара, в случай че нарушиш договора, трябва да го покажеш, като целунеш ръката ми.

— Какво? — шепне Аксел.

— Ще сключим ли договор?

— Да — отвръща Аксел.

— Целуни ръката ми — казва Рафаел с променен глас, сякаш играе идиот в стара пиеса.

Синът свири все по-бавно, опитва се да накара пръстите си да го слушат, да променят позициите, но трудно улучва сложните преходи, запъва се и неочаквано спира.

— Продължавай — заповядва Рафаел, без да го поглежда.

— Прекалено сложно е за мен, не звучи добре.

— Петер, несериозно е да се отказваш, преди да си…

— Свири ти — прекъсва го синът му намусено.

Лицето на Рафаел се сковава и изпъва като каменно.

— Прави каквото ти казвам — нарежда той с трудно овладян гняв.

Момчето стои мирно със сведен поглед. Бащата вдига дясната си ръка към ципа на горнището.

— Петер, мисля си, че звучеше прекрасно — казва той вече успокоен.

— Магаренцето е изкривено — намесва се Аксел почти шепнешком.

Петер поглежда цигулката и пита:

— Може ли да се поправи?

— Лесно е да се изравни, мога да го направя, ако искаш — казва Аксел.

— Много време ли ще отнеме? — намесва се Рафаел.

— Не — отговаря Аксел.

Оставя писалката, взима цигулката, обръща я, усеща лекотата й. Никога досега не се бе докосвал до истинска „Амати“, а да не говорим до такава, на която е свирил Паганини.

Телефонът на Рафаел Гуиди иззвънява. Той го взима, става и се отдръпва встрани, слуша някого.

— Не е вярно — казва със странно изражение на лицето.

Учудена усмивка грейва на устните му, трескаво нарежда нещо на бодигардовете. Те излизат от столовата и се забързват нагоре по стълбата заедно с Рафаел.

Петер наблюдава как Аксел разхлабва струните. Инструментът изскърцва. Сухият звук се усилва в резонатора. Внимателно вдига магаренцето и опъва струните над него.

— Добре ли става? — пита Петер шепнешком.

— Да — отговаря Аксел, докато настройва цигулката. — Опитай и ще чуеш.

— Благодаря — продумва Петер и взима инструмента.

Аксел вижда телефона му да звъни на масата и казва:

— Продължавай да свириш, току-що изсвири първата част и навлезе в партията пицикато.

— Ето че ме хваща срам — казва Петер и се обръща.

Аксел се навежда, предпазливо протяга ръка зад себе си, докосва телефона с върха на пръстите и, без да иска, леко го побутва, като го завърта безшумно на масата.

Застанал с гръб към него, Петер вдига цигулката и взима лъка.

Аксел се протяга към телефона, скрива го в ръка и се измества встрани.

Петер допира лъка до струните, но не започва да свири, а се обръща към Аксел.

— Телефонът ми — казва той. — Зад тебе ли е?

Аксел го плъзва отново на масата, преди да се обърне и да го вдигне.

— Може ли да видиш дали съм получил съобщение? — моли Петер.

Аксел поглежда телефона и забелязва, че има пълно покритие, макар че са в открито море. Разбира, че яхтата има сателитна връзка.

— Няма съобщение — казва той и връща телефона на масата.

— Благодаря.

Аксел остава на мястото си, докато Петер продължава да свири „Каприз 24“, бавно и все по-неритмично.

Момчето не е бездарно, много се е упражнявало, но няма възможност да овладее творбата. И все пак звукът на цигулката е толкова прекрасен, че Аксел би се наслаждавал, дори на струните да дрънкаше малко дете. Навежда се към масата и, слушайки, отново се опитва да достигне телефона.

Синът се старае да налучка верния тон, но загубва темпото, спира и започва отначало, докато Аксел се е устремил към телефона. Бавно се протяга встрани, но не успява да го вземе. Петер свири фалшиво, спира и се обръща към Аксел.

— Трудно е — казва той и прави нов опит.

Започва отначало, но отново греши.

— Не става — казва той и сваля цигулката.

— Ако задържиш безименния пръст на ла-струната, е по-лесно да успееш…

— Не можеш ли да ми покажеш?

Аксел поглежда телефона, който лежи на масата. Слънчево зайче проблясва отвън и той поглежда към панорамния прозорец. Морето е странно гладко и празно. Долу от машинното идва безспирен шум, който той долавя едва сега.

Петер оставя цигулката и Аксел я поема, опъва лъка малко повече и започва да свири творбата отначало. Струящата, тъжна увертюра залива стаята. Звукът не е мощен, а прекрасно мек и чист. Музиката на Паганини преследва самата себе си, кръжи все по-бързо и по-високо.

— Господи — шепне Петер.

Внезапно тактът спира дъха в престисимо. Игриво красив и същевременно накъсан от рязката смяна на струните и острите скокове между октавите.

Цялата музика е в главата му, Аксел трябва само да я отприщи. Не всички тонове са перфектни, но пръстите не спират да играят по грифа на цигулката, да се местят от дървото на струните.

Рафаел се провиква от капитанския мостик, нещо тупва върху тавана, така че полилеят изскърцва. Аксел продължава да свири, леещата се светла мелодия блести като слънце над водната шир.

Някой изтрополява по стълбата и Аксел рязко спира, когато вижда Рафаел с потно лице и кървав военен нож в ръката. Прошареният бодигард върви до него с вдигната жълто-зелена белгийска карабина SCAR.