Договорът „Паганини“

88. Посетителят

Юна Лина, Сага Бауер и Пенелопе Фернандес пътуват с брониран минибус през Стокхолм, отдалечавайки се от дипломатическото градче по „Страндвеген“ покрай блестящата вода.

— Видях лицето му — казва Пенелопе безизразно. — Знаех, че никога няма да се откаже, че ще ме преследва докрай… — Млъква и се втренчва пред себе си. — И накрая ще ме убие.

— Да — отвръща Сага.

Пенелопе притваря очи, замаяна от мекото возене на буса. Подминават странния монумент в памет на Раул Валенберг38. Прилича на пенещи се вълни или ивритски надпис, развяващ се над земята.

— Кой беше той? — пита Пенелопе. — Този, който ме преследваше?

— Професионален убиец — отвръща Юна. — Наричат го „разрешител на проблеми“ или „гроб“.

— Нито Европол, нито Интерпол имат нещо за него — казва Сага.

— Професионален убиец — бавно повтаря Пенелопе. — Значи изпратен от някого?

— Да — отговаря Сага. — Без съмнение, но няма да открием връзката с този, който го е наел.

— Рафаел Гуиди? — тихо пита Пенелопе. — Той ли е? Или Агате ал Хайи?

— Смятаме, че е Рафаел Гуиди — казва Сага. — Защото всъщност за Агате ал Хайи е без значение дали ти ще свидетелстваш и ще твърдиш, че тя се опитва да купи боеприпаси…

— Не е тайна, че тя се занимава с това — казва Юна.

— Значи Рафаел Гуиди е изпратил убиеца, но… какво иска? Знаете ли? До снимката ли опира всичко?

— Рафаел Гуиди вероятно смята, че ти си фотографът, мисли си, че си свидетел, че си видяла и чула неща, които могат да го разкрият.

— Все още ли вярва в това?

— Вероятно.

— Значи ще изпрати нов убиец?

— Опасяваме се, че е така — отвръща Сага.

— Колко дълго ще ме охранява полицията, ще получа ли нова самоличност?

— Ще обсъдим това, но…

— Ще ме преследват, докато вече не мога да тичам — казва Пенелопе.

Подминават „НК“39 и виждат трима младежи на седяща стачка пред елегантния главен вход.

— Няма да се откаже — сериозно потвърждава Юна. — Затова трябва да разкрием цялата афера и ако успеем, тогава няма да има защо да те преследва.

— Няма да се доберем до Рафаел Гуиди, съзнаваме го — казва Сага. — Но можем да разбутаме нещата в Швеция, а за това няма как да не научи…

— Какво?

— Ще започнем със спиране на сделката — обяснява Сага. — Защото търговският кораб няма да напусне пристанището в Гьотеборг без разрешението за износ на Аксел Рисен.

— И защо няма да го подпише?

— Никога няма да го направи — отвръща Юна. — Защото знае за това толкова, колкото и ние.

— Ще спрем сделката и ще арестуваме Понтус Салман и всички останали, които са замесени — допълва Сага.

В буса настъпва тишина.

— Трябва да се обадя на мама — казва Пенелопе.

— Вземи телефона ми — предлага Сага.

Пенелопе го поема, изглежда се колебае, но после набира номера и чака.

— Здравей, мамо, аз съм, Пени. Мъжът, който…

— Пени, звъни се на вратата, трябва да…

— Мамо, чакай — прекъсва я Пенелопе уплашена. — Кой звъни?

— Не знам.

— Чакаш ли някого?

— Не, но…

— Не отваряй — прекъсва я пак Пенелопе.

Майка й казва нещо и оставя телефона. Пенелопе чува стъпките й и повторното позвъняване. Вратата се отваря, чуват се гласове. Пенелопе не знае какво да прави. Гледа Сага и Юна, които я наблюдават внимателно. Нещо пращи в слушалката, бучи странно и после отново се чува гласът на майката.

— Там ли си, Пени?

— Да.

— Някаква жена те търси — казва майката.

— Мен?

Пенелопе облизва устни.

— Окей, мамо. Дай й телефона.

Нещо пращи, после чува женски глас да произнася името й:

— Пенелопе?

— Да — отвръща тя.

— Трябва да се срещнем.

— С кого разговарям? — пита Пенелопе.

— Аз ти изпратих една снимка.

— Не съм получавала никаква снимка — отрича Пенелопе.

— Не се познаваме, но всъщност аз ти изпратих снимката.

Пенелопе мълчи.

— Трябва да те срещна днес, възможно най-бързо — продължава непознатата с тревожен глас. — Изпратих ти снимка с четирима души в една ложа, направих я тайно на 13 ноември 2009 година. Единият от четиримата е мъжът ми: Понтус Салман.