Договорът „Паганини“

94. Шумолящият бял найлон

Аксел Рисен не знае колко дълго е останал на прозореца, загледан подир Роберт и Бевърли. Мислите му се лутат само в миналото. Насила се измъква от спомените си и се отправя към стереото, слага на първата страна плочата на Дейвид Боуи „The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars“ и надува звука.

Отива до барчето и изважда една от най-скъпите бутилки от колекцията си уиски. „Макалън“ от първата военна 1939 година. Напълва половин чаша и сяда на дивана. Със сведен поглед слуша музиката, младия глас и лекото пиано и чувства аромата на дъбова бъчва, тежки бурета и тъмни мазета, слама и цитруси.

Отпива и силният алкохол изгаря устните и изпълва устата му.

Запазвайки вкуса си, напитката е преживяла поколения: смени на правителства, войни и примирия.

Сега си мисли, че може би е добре, че всичко това се случи, може би Бевърли в крайна сметка ще получи помощта, от която се нуждае. Изведнъж изпитва желание да звънне на брат си и да му каже, че го обича, но след това присвива устни от жалката си мисъл. Няма да се раздели с живота си, просто ще се изправи срещу задаващото се насреща му и ще се опита да се задържи на крака.

Взима уискито в спалнята си и се заглежда в неоправеното легло. Чува вибрациите на телефона в сакото, което виси на облегалката на стола, когато скърцащи стъпки в салона го карат да се обърне.

— Бевърли — казва той учуден.

Лицето й е прашно, държи глухарче в ръка.

— Не исках да говоря с полицията…

— Къде е Роберт?

— Прибрах се на стоп — казва тя. — Не беше опасно, мина добре…

— Защо постъпваш така? Трябваше…

— Не се сърди, не съм направила нищо нередно, просто имах нужда да ти разкажа нещо много важно за теб…

Телефонът отново иззвънява в сакото му.

— Чакай, Бевърли, трябва да отговоря…

Бърка в джобовете си, намира го и бързо отговаря:

— Аксел Рисен.

Чува се отдалечен глас:

— Ало?

— Ало — повтаря Аксел.

— Обажда се Рафаел Гуиди — казва гласът на мрачен, груб английски. — Моля за извинение за пращящата връзка, но се намирам в открито море.

— Не се притеснявай — любезно отговаря Аксел, докато Бевърли се настанява в леглото.

— Ще говоря направо — започва Рафаел Гуиди. — Обаждам се, за да разбера дали вече си успял да подпишеш разрешението за износ за Кения. Разчитах корабът вече да е напуснал пристанището.

Аксел държи телефона на ухото, излиза в салона, но не чува нищо друго, освен собственото си дишане. Мисли за снимката с Рафаел Гуиди, Карл Палмкруна, Агате ал Хайи и Понтус Салман. Как Палмкруна държи чашата шампанско и се смее с оголени зъби.

— Там ли си? — пита Рафаел Гуиди по пращящата телефонна линия.

— Няма да подпиша разрешението за износ — кратко отвръща Аксел и го побиват тръпки.

— Може би мога да те накарам да промениш решението си — казва Рафаел. — Помисли си дали мога да ти предложа нещо, което би…

— Не и нещо, което бих искал.

— Тук мисля, че грешиш, когато сключвам договор…

Аксел прекъсва разговора и настава тишина. Връща обратно телефона в джоба на сакото, изпълнен с неприязън, породена от някакво предчувствие. Отправя се към вратата на коридора, която извежда към стълбата. Когато поглежда навън през прозореца, вижда в парка движението на някаква прозрачна сянка сред храстите до къщата. Обръща се към другия прозорец, но не различава нищо. На долния етаж се разнася звън, сякаш се пръсва малко прозорче. Аксел си мисли, че е абсурдно, но въпреки това разбира какво се случва. Сърцето му бие силно, тялото се изпълва с адреналин, сетивата му се изострят до краен предел. Отива направо при Бевърли в спалнята. Чудесна слънчева светлина струи през пролуката между завесите, пресича стаята и огрява краката на Бевърли. Тя се е съблякла и е легнала в разхвърляното легло с тънкия роман на Дюренмат.

— Аксел — казва тя. — Дойдох, за да ти разкажа нещо хубаво…

— Само не се плаши — прекъсва я той съсредоточено. — Но трябва да се скриеш под леглото. Направи го веднага и остани да лежиш там най-малко час.

Тя реагира мигновено и без да пита, пропълзява под леглото. Аксел чува бързи стъпки нагоре по стълбите. Поне двама са, мисли си. На фотьойла лежат дънките и тениската на Бевърли. Забързва се и хвърля дрехите под леглото. Сърцето ще изскочи от гърдите му, оглежда се наоколо, не знае какво да прави. Мислите се роят в главата му. Взима телефона от сакото си и отива в салона. Зад себе си чува стъпки по коридора в посока към библиотеката.

С треперещи ръце отключва телефона, като в същото време чува подът да скърца под нечии забързани леки стъпки. Няма време да звъни. Опитва се да стигне до прозореца към улицата, за да извика за помощ, но някой го хваща за дясната китка и притиска нещо студено до врата му. Не разбира, че това е електрошокова палка. 69 000 волта преминават през тялото му. Долавя електрическо пращене, но усеща само серия силни удари, като че някой удря гърлото му с желязна тръба. Не осъзнава, че крещи, защото мозъкът му изключва и всичко наоколо изчезва. Похитителите вече са залепили с тиксо устата му, когато съзнанието на пресекулки се възвръща. Лежи на пода и се тресе от спазми, краката и ръцете му треперят. Изгореното място на шията му причинява неистова болка. Няма възможност да се брани, мускулите му са парализирани. С безцеремонна грубост двамата мъже заключват ръцете и глезените и го увиват в бял найлон. Тихо шумолене, струва му се, че ще се задуши, но въздухът не свършва. Облепят го с тиксо и го вдигат. Опитва се да се размърда, но е безполезно, загубил е контрол върху мускулите си. Двамата го понасят необезпокоявани надолу по стълбата, навън през вратата към чакащия микробус.