Договорът „Паганини“

3. Самотна яхта в залива Юнгфрюфйерден

Носът пори като с нож гладката повърхност с равномерно бръмчене. Направо летят напред. Огромни вълни се устремяват към брега. Моторната яхта не спира да подскача по набраздената вода, наоколо хвърчат пръски. Пенелопе завърта руля към залива, двигателите ръмжат. Носът се надига и бялата пяна се пръска зад кърмата.

— „Ти си луда, Мадикен“2 — крещи Виула и сваля шнолата от косата си, както правеше като дете, за да развали прическата си.

Бьорн се събужда, когато акостират при „Госьо“. Хапват сладолед и пийват кафе. На Виула й се иска да поиграе миниголф на малкото игрище. Става следобед, преди да продължат.

Целият фиорд се вижда от левия борд като спиращ дъха необятен каменен под.

Наумили са си да стигнат до Кастшер, дълъг, безлюден остров, стеснен по средата. Заливът му от южната страна е потънал в зеленина; ще хвърлят котва там, ще се къпят, ще си приготвят скара, ще пренощуват.

— Слизам да си полегна малко — прозява се Виула.

— Добре — усмихва се Пенелопе.

Виула тръгва по стълбата, Пенелопе поглежда напред. Намалява скоростта и не сваля очи от електронния ехолот, който предупреждава за рифове с приближаването на Кастшер. Изведнъж става доста плитко, от четирийсет на пет метра.

Бьорн влиза в кабината и я целува по врата.

— Да започвам ли да готвя? — пита той.

— Виула има нужда от едночасова дрямка.

— Все едно слушам майка ти — казва той, като се опитва да не звучи грубо. — Успя ли вече да се обади?

— Да.

— За да провери дали Виула е с нас, нали?

— Да.

— Скарахте ли се?

Тя поклаща глава.

— Какво има? Тъжна ли си?

— Не, просто мама…

— Какво?

Пенелопе бърше, усмихвайки се, сълзите по бузите си.

— Не съм поканена на Еньовден.

Бьорн я прегръща.

— Трябва да не й обръщаш внимание.

— Старая се.

Бавно, бавно Пенелопе маневрира яхтата към най-вътрешната част на залива. Моторите меко боботят. Вече са толкова близо до брега, че се усеща миризмата на окъпаната в топлина растителност.

Хвърлят котва, приплъзват се до скалите. Бьорн скача с въжето на стръмния склон и го затяга около един пън.

Всичко е покрито с мъх. Остава неподвижен, загледан в Пенелопе. Птиците потрепват в короните на дърветата от тракането на подемника.

Пенелопе нахлузва спортен клин и бели маратонки, скача на сушата и го хваща за ръката. Той я прегръща.

— Да се поразходим наоколо?

— Не трябваше ли да ме убедиш за нещо? — поспира се тя.

— Предимствата на Общото право върху земята3.

Тя кимва с усмивка, той погалва косата й и оставя пръста си да се снижи към белязаната буза и гъстите черни вежди.

— Как може да си толкова красива?

Нежно я целува и двамата се запътват към ниската гора.

В средата на острова откриват полянка, обрасла в гъсти буренаци. Пеперуди и дребни пчели кръжат над цветята. Слънцето напича, водата блести между дърветата в северната част. Спират, колебаят се, усмихват се един на друг и набират кураж.

— Ами ако дойде някой? — сепва се Пенелопе.

— Сам-сами сме.

— Сигурен ли си?

— Колко острова има в Стокхолмския архипелаг? Трийсет хиляди? Май са повече.

Пенелопе сваля горнището на банския, изхлузва маратонките и долнището заедно с клина. Застава гола на тревата. Първоначалното смущение отстъпва почти веднага място на чиста радост. Докосването на морския полъх до кожата е доста възбуждащо. Възбуждаща е и топлината, която все още струи от земята.

Бьорн не сваля очи от нея, мърмори, че не е сексист, но трябва да я погледа още малко. Тя е висока, с мускулести и все пак леко закръглени ръце. Тънката талия и силните бедра напомнят за игрива, антична богиня.

Бьорн чувства, че ръцете му треперят, когато съблича тениската и дългите до коленете бански на цветя. Той е по-млад от нея, тялото му е момчешко, почти неокосмено, с вече загорели от слънцето рамене.

— Сега искам аз да те погледам — казва тя.

Лицето му пламва, тръгва към нея с широка усмивка.

— Нима ми е забранено?

Бьорн поклаща глава и заравя лице в шията и косата й.

Целуват се, стоят притиснати един до друг и не спират да се целуват. Пенелопе усеща топлия му език в устата си и изтръпва от щастие. Прогонва широката усмивка, за да не спират. Дишат все по-ускорено. Знае как свършва Бьорн, как бие сърцето му. Лягат на тревата, възбудени, гушват се между буренаците. Той опитва с уста да стигне гърдите й, кафявите зърна, целува корема и разтваря бедрата й. Когато я поглежда, му се струва, че телата им греят с особена светлина на залязващото слънце. Изведнъж всичко става съвършено интимно и деликатно. Вече е влажна и набъбнала, докосва я с език, съвсем нежно и бавно, тя трябва да отмести главата му след миг. Събира бедрата си, усмихва се и поруменява под очите. Шепне му да се приближи, придърпва го, помага му с ръка и го оставя да се плъзне в нея. Той диша тежко в ухото й; тя е устремила поглед в розовеещото небе.

Изправя се гола на топлата трева, протяга се, прави няколко крачки и поглежда към дърветата.

— Какво има? — пита Бьорн с плътен глас.

Гледа го, седнал гол на тревата, как й се усмихва.

— Раменете ти са изгорели.

— Така е всяко лято.

Внимателно опипва червената кожа.

— Да се връщаме — гладна съм.

— Трябва да поплувам малко.

Тя облича отново банските и клина, обува маратонките и застава с горнището в ръка. Плъзва поглед към голите му гърди, мускулестите ръце, татуировката на рамото, изгорелите рамене и светлия, игрив поглед.

— Следващия път ти си отдолу — усмихва се тя.

— Следващия път — развеселен повтаря той. — Знаех си, че ще ти хареса.

Тя не спира да се смее и да маха, протестирайки с ръка. Той ляга усмихнат по гръб, загледан в небето. Чува го да си подсвирква, когато тръгва през гората към тесния, стръмен бряг, където е закотвена яхтата.

Спира и облича горнището, преди да се спусне надолу.

Стъпила на борда, Пенелопе се чуди дали Виула още спи. Мисли си да сложи тенджерата с пресни картофи и няколко стръка копър, после да се измие и преоблече. Странно, че кърмата е мокра, като след дъжд. Виула сигурно е мила кой знае защо. Нещо не е наред. Пенелопе не може да го изрече с думи, но е настръхнала от напрежение. Става съвсем тихо, когато песента на птиците изведнъж секва. Чуват се само лекото плискане на водата към корпуса и приглушеното скърцане на въжето около пъна. Тя долавя собствените си движения. Слиза по стълбата към кърмата, вижда, че вратата на отделението за гости е отворена. Лампата свети, но Виула не е вътре. Усеща, че ръката й трепери, когато почуква на вратата на тясната тоалетна. Отваря я, надниква и се връща на палубата. В далечината вижда, че Бьорн се е запътил към водата. Започва да ръкомаха, но той не я забелязва.

Отваря стъклената врата към салона, минава покрай сините дивани, тиковата маса и руля.

— Виула? — плахо повиква тя.

Слиза към кухненския ъгъл, взима една тенджера, но я оставя на котлона, сърцето й се разтуптява. Подава глава в голямата баня и продължава към форпика, където спят с Бьорн. Открехва, взира се в мрачната каюта, първоначално й се струва, че вижда своя огледален образ.

Виула не помръдва на ръба на леглото с ръка, отпусната на розовата възглавница от „Мюрурна“4.

— Какво правиш тук?

Пенелопе чува въпроса към сестра си: какво прави в спалнята, въпреки че вече е предусетила бедата. Лицето на Виула е мътно бяло и безжизнено, косата е мокра и разпиляна.

Пенелопе се приближава, обгръща сестра си с ръце, тихо простенва и започва да крещи:

— Виула? Какво има? Виула?

Напразно, вече е разбрала какво се е случило, сестра й лежи бездиханна, кожата не излъчва телесна топлина, нищо не е останало от нея, капчицата живец е пресъхнала. Стене с непознат глас и се препъва, отстъпвайки, раздира дрехи, блъска с рамо касата на вратата, обръща се и се затичва по стълбата.

На палубата си поема дъх, кашля и се оглежда наоколо, скована от страх. На стотина метра на брега вижда непознат мъж с черни дрехи. По някакъв начин го свързва със случката. Знае, че е онзи под сянката на моста в гумената военна лодка, същият, който се бе обърнал гърбом, когато го подминаха. Разбира, че облеченият в черно е умъртвил Виула и че все още не е приключил.

Той стои на брега и маха на Бьорн, който се е отдалечил на двайсетина метра, вика му нещо и разперва ръце. Бьорн го чува и спира, тъпче на място във водата и търси с поглед сушата.

Секундите почти замират. Пенелопе се втурва към руля, рови в кутията за инструменти, намира един нож и се затичва към кърмата.

Вижда как Бьорн бавно замахва във водата, вижда кръговете наоколо, учуденото му лице, обърнато към човека на брега. Непознатият го приканва към себе си. Той се усмихва колебливо и се отправя натам.

— Бьорн — провиква се Пенелопе с всичка сила. — Плувай насам!

Мъжът на брега се обръща към нея и се затичва към яхтата. Пенелопе прерязва въжето, подхлъзва се на мократа дървена палуба, става, спъва се, залитайки към руля, и дава газ. Без да се оглежда, вдига котвата и включва на задна скорост.

Бьорн сигурно я е чул, защото се е обърнал и плува към яхтата. Пенелопе се насочва към него, като едновременно следи облечения в черно, който е сменил посоката и тича нагоре по склона към другата страна на острова. Без да се замисля, разбира, че е спрял черната гумена лодка в северния залив.

Знае, че няма никаква възможност да го избегне. Моторът изревава, докато тя обръща огромната яхта към Бьорн. Вика му, приближава се, намалява скоростта и му подава една кука. Водата е студена. Той изглежда уплашен и изтощен. Главата му току се скрива под повърхността. Ранява го с острието на куката, челото му започва да кърви.

— Трябва да се хванеш! — крещи тя.

Черната лодка заобикаля острова. Ясно чува бръмченето. Бьорн прави гримаса от болка. Възможно най-бързо го изтегля към платформата за къпане. Той се хваща за ръба. Пенелопе изпуска куката и я гледа как потъва във водата.

— Виула е мъртва — вика с отчаяние и паника в гласа.

Щом Бьорн се вкопчва в стълбата, тя се спуска към руля и дава газ.

Той се прехвърля през перилата и се провиква да кара към Урнес.

Звукът от виещите мотори на бързата гумена лодка се приближава зад тях.

Яхтата обръща под малък ъгъл, нещо издумква под корпуса.

— Убил е Виула — крещи Пенелопе.

— Пази се от брега — предупреждава Бьорн, тракайки със зъби.

Гумената лодка е заобиколила Стура Кастшер и с бясна скорост препуска в откритата водна шир.

По лицето на Бьорн се стича кръв.

С пълен напред приближават големия остров. Бьорн се обръща и вижда преследвача на около триста метра.

— Към мостика!

Прави завой, изгубва равновесие и изключва мотора, когато носът достига кея, проскърцвайки. Яхтата търка стена в подгизнала дървена стълба. Вълните се разбиват в скалите и водата се дръпва обратно. Накланят се на една страна, стълбата става на парчета. Водата прескача перилата. Изоставят моторната яхта и хукват към брега. Зад гърбовете си чуват как корпусът на яхтата скърца, олюлявайки се към мостика, носен от вълните. Втурват се към вътрешността, докато бръмченето бързо ги застига. Пенелопе се подхлъзва, помага си с ръце и запъхтяно се изкачва по стръмния бряг към дърветата. Моторът на гумената лодка притихва под тях. Тя знае, че преднината им е незначителна. С Бьорн хукват навътре в гората; мислите се лутат в паника, погледите търсят скривалище.