Договорът „Паганини“

10. Удавената

Юна Лина седи в колата на „Флеминггатан“ на път за Каролинския институт в Солна8 и мисли за висящото тяло на Карл Палмкруна, за опънатата примка, за куфарчето на пода.

В съзнанието си се опитва да нарисува два кръга стъпки около мъртвеца.

Случаят не е приключил.

Завива по шосе „Кларастранд“ към Солна. Кара покрай канала с разцъфналите дърветата, наклонени към водата, потопени в гладката, огледална повърхност.

Представя си за пореден път икономката Едит Шварц, всяка подробност, вените на огромните й ръце с торбите, отговора й, че навсякъде има отзивчиви хора.

Катедрата по съдебна медицина се намира между раззеленените дървета и добре поддържаните тревни площи в района на института. Сграда с червени тухли на „Рециус вег“ 5, заобиколена от огромни постройки.

Юна завива на празния паркинг за посетители. Забелязва, че патологът Нилс Олѐн е минал право през бордюра и е паркирал белия си ягуар в средата на китната полянка пред главния вход.

Маха за поздрав на рецепционистката, която му отвръща с вдигнат палец, продължава по коридора, чука на вратата на Нолен и влиза. Както винаги, кабинетът му е лишен от изобилие на ненужни предмети.

Щорите са пуснати, но слънцето се прокрадва през пролуките. Белите места привличат отблясъка, който въпреки това изчезва в сивотата на стоманата.

Нолен носи очила, пилотски модел с бели рамки, и бяло поло под лекарската престилка.

— Глобих за неправилно паркиране един ягуар отвън — казва Юна.

— Добре — не протестира Нолен.

Юна спира по средата и става сериозен; очите му добиват тъмносребрист цвят.

— Как е умрял в действителност?

— Палмкруна ли?

— Да.

Телефонът иззвънява и Нолен пъха в ръцете му протокола от аутопсията.

— Не беше нужно да идваш дотук, за да разбереш — казва той, преди да вдигне слушалката.

Юна сяда срещу него на стола с бяла кожена седалка. Аутопсията на Карл Палмкруна е готова. Полицаят прелиства протокола и хвърля поглед наслуки:

Патологът намества очилата върху тънкия си, наведен нос, приключва разговора и вдига поглед.

— Както виждаш — казва той и се прозява, — няма нищо неочаквано. Причината за смъртта ще попадне под наименованието асфиксия, което ще рече задушаване… макар че при истинско обесване рядко става въпрос за задушаване в обичайния смисъл на думата, а по-скоро за запушване на артериалното снабдяване.

— Мозъкът блокира, защото притокът на кръв, богата на кислород, спира.

Нолен кимва:

— Артериалното налягане, двустранното притискане на сънната артерия, се покачва, разбира се, изключително бързо, загубваш съзнание за секунди…

— Но е бил жив, преди да увисне? — пита Юна.

— Да.

Слабото лице на Нолен е гладко избръснато и унило.

— Можеш ли да прецениш височината?

— Няма фрактури по шийните прешлени или по основата на черепа, така че, предполагам, става въпрос за дециметри.

— Да…

Юна се сеща за куфарчето и следата от обувката на Палмкруна. Отваря отново протокола и търси външното описание, кожата на шията, измерените ъгли.

— Какво мислиш? — пита Нолен.

— Дали съществува вероятност да е удушен със същата примка и после само да е закачен на куката на тавана.

— Не — отвръща Нолен.

— Защо не? — нетърпелив е Юна.

— Защо не? Има само един белег, и то образцов — започва да обяснява патологът. — Когато някой се беси, въжето или примката се врязва в шията и…

— Но извършителят може да го знае — прекъсва го Юна.

— Макар че е почти невъзможен за наподобяване… при обесване белегът от въжето около шията трябва да бъде с формата на връх на стрела, с острието нагоре, точно под възела…

— Защото тежестта на тялото притиска примката…

— Правилно… и по същата причина най-дълбоката част на белега е срещу върха.

— Значи се е обесил — заключава Юна.

— Без съмнение.

Високият кльощав патолог леко прехапва долната си устна.

— Дали някой не го е подтикнал към самоубийство? — пита Юна.

— Не и с насилие, във всеки случай няма признаци за това.

Юна затваря протокола, внимателно барабани по него с две ръце и мисли, че намекът на икономката за другите хора, замесени в смъртта на Палмкруна, е просто объркано дърдорене. И все пак не може да пренебрегне двете различни следи от обувки, открити от Томи Куфоед.

— Значи си сигурен в причината за смъртта? — пита Юна и поглежда Нолен в очите.

— А ти какво всъщност очакваше?

— Това — отвръща Юна забавено и сочи папката с протокола от аутопсията. — Точно това предполагах, но има нещо, което ме кара да се съмнявам.

Нолен отвръща с полуусмивка:

— Вземи протокола и го чети вместо приказка за лека нощ.

— Добре — съгласява се Юна.

— Но си мисля, че трябва да зарежеш Палмкруна… няма да се окаже по-интересно от самоубийство.

Усмивката на Нолен замира, погледът потъва, но очите на Юна са все още зорки и съсредоточени.

— Може би имаш право.

— Да. Искаш ли да чуеш моята версия… Карл Палмкруна вероятно е бил в депресия, защото ноктите му са занемарени и мръсни, зъбите немити от няколко дни, брадясал е.

— Разбирам — кимва Юна.

— Няма проблем да го видиш.

— Не, не е нужно — отказва той и тежко се надига.

Нолен се навежда и съобщава, явно очаквайки с нетърпение настъпването на този момент:

— Тази сутрин получих нещо много по-интересно. Имаш ли няколко минути?

Става от стола и махва на Юна да го последва. Полицаят тръгва след него по коридора. Заблудена светлосиня пеперуда пърха с криле пред тях.

— Младежът напусна ли? — любопитства Юна.

— Кой?

— Този, който работеше тук, с опашката…

— Фрипе? Не, за бога. В отпуск е. „Мегадет“ свириха вчера в „Глубен“9, подгрявани от „Ентумбед“.

Минават през мрачна зала с маса за аутопсии от неръждаема стомана. Смърди на дезинфектанти. Продължават към по-хладен салон, където в отделни камери се съхраняват труповете за изследване от съдебните медици.

Нолен отваря една врата и светва лампата. Тя примигва и пръска светлина в залата с бели плочки по стените и дълга маса за аутопсии с найлоново покритие, двойни мивки и отточни канали.

На масата лежи млада красавица.

Кожата й е почерняла от слънцето, черната дълга коса се вие на едри, блестящи къдрици върху челото и раменете. Изглежда така, сякаш се оглежда наоколо със смесено изражение на колебание и изненада.

С почти дяволити бръчици в ъгълчетата на устните, типични за вечно усмихнатите и весели хора.

Блясъкът в големите тъмни очи обаче е изчезнал. Вече се забелязват кафяво-жълти петънца.

Юна спира и се вглежда в нея. Мисли си, че не е на повече от деветнайсет или двайсет. Наскоро пораснало дете, свикнало да спи при родителите си, превърнало се в ученичка. Сега беше мъртва.

Над гърдите, по кожата върху гръдната кост, слабо се вижда извита линия като устни, боядисани в сиво, с дължина около трийсет сантиметра.

— Каква е тази резка? — сочи полицаят.

— Нямам представа, може би белег от колие или деколте на блуза, ще я погледна по-късно.

Юна наблюдава безжизненото тяло, поема дълбоко въздух и както винаги пред неоспоримия факт на смъртта изпитва тъга като безцветна самота.

Животът е толкова мимолетен.

Ноктите на ръцете и краката й са лакирани в приблизително розово-бежов нюанс.

— Какво й е толкова специалното? — сеща се да попита той.

Нолен го поглежда сериозно. Светлината се отразява в очилата му, когато отново се обръща към тялото.

— Докара я морската полиция. Открили са я на леглото във форпика на голяма яхта, носеща се в архипелага.

— Мъртва?

Патологът среща погледа му и гласът му изведнъж става мелодичен:

— Удавила се е, Юна.

— Удавила се е?

Нолен кимва с трепереща усмивка.

— Удавила се е на борда на плаваща яхта — пояснява той.

— Вероятно някой я е открил във водата и я качил на борда.

— Да, но в такъв случай не бих те занимавал.

— Тогава какво?

— Няма следи от вода по тялото, изпратих дрехите за анализ, но и Националната криминално-техническа лаборатория няма да открие нищо.

Нолен млъква, прелиства набързо предварителния външен оглед и поглежда Юна, за да види дали е събудил любопитството му.

Ченгето не помръдва, лицето му добива съвсем друго изражение. Мъртвото тяло изостря и поглъща вниманието му. Изведнъж нахлузва чифт ръкавици. Патологът изглежда напълно доволен, когато Юна се навежда над момичето и внимателно вдига и разглежда ръцете му.

— Няма да откриеш следи от насилие — почти беззвучно казва Нолен. — Умът ми не го побира.