Договорът „Паганини“

66. Без Пенелопе

Клаудия Фернандес слиза от автобуса до „Даларьо Странд Хотел“. Върви покрай пристанището, чува звуците от хеликоптер и на сирени да заглъхват в далечината. Търсенето не може да е приключило. Трябва да продължат. Няколко полицейски лодки се отдалечават. Оглежда се наоколо. Няма спрял ферибот, няма коли на кея.

— Пенелопе — изкрещява Клаудия. — Пенелопе!

Съзнава как изглежда, как странно се държи, но без Пенелопе нищо няма значение.

Върви покрай водата. Тревата е суха и кафява, навсякъде са нахвърляни боклуци. Чайки пищят в далечината. Тя се затичва, но не издържа дълго и отново тръгва бавно. Безлюдни швейцарски вили са накацали по склона. Спира се до бяла табела с надпис „Частен имот“. Продължава покрай нея по бетонния мост и поглежда към големите скали. „Безлюдно е“, мисли си и се обръща към пристанището. Към нея се приближава мъж, който идва по чакъления път. Маха й. Тъмна фигура с развяващо се яке. Тя примигва на слънчевата светлина. Мъжът вика нещо. Клаудия го поглежда объркано. Той се забързва с големи крачки към нея и ето че тя вижда приветливото му лице.

— Клудия Фернандес — вика той.

— Аз съм — казва тя и се спира.

— Казвам се Йон Бенгтсон — представя се той, когато стига до нея. — Изпрати ме Юна Лина. Каза, че навярно сте дошли тук.

— Защо? — пита тя с тих глас.

— Дъщеря ви е жива.

Клаудия гледа мъжа, който повтаря думите.

— Пенелопе е жива — казва той и й се усмихва.