Договорът „Паганини“

108. Лоялност

Рафаел Гуиди минава през столовата с черна кожена папка в ръка, слага я на масата и я плъзва към Аксел Рисен.

— Кошмарът на Понтус Салман беше, както може би разбра, да трябва да избира между съпругата и сестрата — пояснява той. — Не знам, не съм намирал за необходимо да навлизам в такива подробности преди, но… Как да го кажа? От опит знам, че някои смятат, че могат да избегнат кошмара, като умрат. Не ме разбирай погрешно, като цяло всичко е много приятно и цивилизовано, аз съм много щедър към тези, които са лоялни.

— Заплашваш да нараниш Бевърли.

— Ще можеш да избираш между нея и по-малкия си брат, ако искаш? — казва Рафаел, отпива глътка витамини, потърква едното крайче на устата си и моли Петер да донесе цигулката.

— Казах ли ти, че притежавам само инструменти, на които е свирил Паганини? — пита той. — Единственото, което ме интересува. Говори се, че Паганини е мразел лицето си… и лично аз смятам, че е продал душата си, за да бъде боготворен. Наричал себе си маймуна… но засвирел ли, жените падали в краката му. Наградата си струвала. Свирел ли, свирел, сякаш накрая ще се възпламени.

Аксел поглежда навън през големия панорамен прозорец, където се простира необятната морска шир. През по-малките прозорци към носа различава белия хеликоптер, с който кацна на луксозната яхта.

Мислите му се лутат между неприятния запис и търсенето на възможни пътища за бягство.

Чувства се ужасно изморен, седи неподвижен и слуша Рафаел, който продължава да говори за цигулки, за чистия звук на „Страдивариус“, за твърдостта на дървото и бавнорастящия клен.

Рафаел спира, отново се усмихва безжизнено и произнася:

— Докато си лоялен, можеш да се наслаждаваш на това, което се побира в първото блюдо на везната, ще имаш здрав черен дроб, ще спиш добре и ще си живееш живота при единственото условие да не забравяш договора си с мен.

— Искаш да подпиша и разрешението за износ.

— Това ще стане във всички случаи, но не желая да те принуждавам, не желая да те убивам, само ще загубя, искам да получа…

— Моята лоялност — допълва Аксел.

— Нима ти се струва глупаво? — пита Рафаел. — Замисли се за миг и после прецени хората в живота си, за които знаеш, че са напълно лоялни.

И двамата млъкват. Аксел се взира пред себе си.

— Именно — продумва Рафаел след малко с тъжен поглед.