Двор от рози и бодли

10.

Кръвта във вените ми се вледени, когато някакъв зловещ, изсмукващ студ ни обгърна. Не виждах нищо, само неясно блещукане с крайчеца на окото си, но конят под мен се вцепени. Насилих се да си придам безизразна физиономия. Дори ухаещата на пролет гора сякаш замря, повяхна и замръзна.

Студеното нещо прошушна наблизо, обикаляйки около нас. Нищо не виждах, но го усещах. В дъното на съзнанието ми някакъв древен, глух глас зашепна:

Ще строша костите ти между пръстите си. Ще изпия костния ти мозък. Ще пирувам с плътта ти. Аз съм всичко, от което се боиш. Аз съм всичко, от което се ужасяваш. Погледни ме. Погледни ме.

Опитах се да преглътна, но гърлото ми се беше стегнало. Продължих да се взирам в дърветата, в клоните им, във всичко, освен в студеното нещо, което продължаваше да обикаля около нас.

Погледни ме.

Исках да погледна... трябваше да видя какво е това.

Погледни ме.

Вторачих се в нацепената кора на един бряст в далечината и се опитах да мисля за приятни неща. Като топъл хляб и пълен стомах...

Аз ще напълня стомаха си с теб. Ще те погълна. Погледни ме.

Нощно безоблачно небе, обсипано със звезди, спокойно, бляскаво и безкрайно. Летен изгрев. Освежаващо къпане в горско езерце. Срещите с Айзък, когато се изгубвах за час или два в тялото му, в споделения ни дъх.

Онова нещо беше навсякъде около нас, толкова студено, че зъбите ми затракаха. Погледни ме.

Гледах ли, гледах към бряста, който сякаш непрекъснато се приближаваше, не смеех да мигна. Очите ми се зачервиха от болка, напълниха се със сълзи, които оставих да текат, без да давам знак, че съм забелязала нещото, което обикаля около нас.

Погледни ме.

И точно когато мислех, че наистина ще погледна, когато очите ме заболяха толкова силно от това да не гледам, студът се скри в храстите, оставяйки след себе си диря от смачкани растения. Едва когато Люсиен издиша с облекчение и конете ни разтърсиха глави, си позволих да се отпусна. Дори минзухарите сякаш се надигнаха.

– Какво беше това? – попитах, бършейки сълзите от лицето си.

Люсиен все още беше блед.

– Не ти трябва да знаеш.

– Моля те. Това ли е... сюриел?

Кафявото око на Люсиен потъмня, преди да ми отговори дрезгаво:

– Не. Това беше създание, което няма работа в нашите земи. Наричаме го Боге. Не можеш да го уловиш, не можеш да го убиеш. Дори с любимите ти ясенови стрели.

– Защо не бива да го гледам?

– Защото, ако погледнеш към него, ако дадеш знак, че забелязваш присъствието му, той става истински. И тогава може да те убие.

По гърба ми пробяга ледена тръпка. Ето това е Притиан, такъв, какъвто очаквах да бъде – пълен с чудовища, толкова страховити, че хората до ден-днешен снишават гласове, когато разказват за тях. Тези чудовища са причината, поради която не се поколебах и за миг да убия онзи вълк, щом заподозрях, че може да е елф.

– Чух гласа му в главата си. Каза ми да го погледна.

Люсиен разтърси рамене.

– Е, слава на Котела, че не го направи. Ако трябваше да разчиствам остатъците ти, щеше да ми се провали целият ден.

Усмихна ми се тъжно. Не отвърнах на усмивката.

Все още чувах гласа на Боге да шепти измежду листата, да ме вика.

След около час, който прекарахме в безмълвно яздене между дърветата, се успокоих достатъчно, че да се обърна отново към него:

– Значи си стар.

Той потръпна.

– И носиш меч, и патрулираш границата. Би ли се във войната?

Е... добре де, още съм любопитна как се е сдобил с белега си.

Той присви очи от неудоволствие.

– По дяволите, Фейра, не съм чак толкова стар.

– Но си воин, нали? Би ли могъл да ме убиеш, ако се наложи?

Люсиен изпръхтя развеселено.

– Не съм толкова добър, колкото е Там, но се справям с оръжията – той потупа дръжката на меча. – Искаш ли да те науча как да боравиш с такова оръжие, или вече знаеш, о, велики човешки ловецо? Щом си успяла да се справиш с Андрас, сигурно няма на какво повече да се научиш. Стига да знаеш къде да се прицелиш, нали? – и той се потупа по гърдите.

– Не зная как да използвам меч. Знам само как да ловувам.

– То е същото.

– За мен е различно.

Люсиен млъкна и се замисли.

– Мисля, че вие, човеците, сте такива противни страхлив­ци, че щеше да се подмокриш, да се свиеш на кълбо и да чакаш да дойде смъртта, ако тогава знаеше със сигурност какъв е Андрас.

Беше непоносим. Люсиен въздъхна и ме огледа.

– Винаги ли си толкова сериозна и скучна?

– А ти винаги ли си такъв простак? – заядох се в отговор.

Трябва да умра, наистина заслужавам да умра за тези си думи.

Само че Люсиен ми се ухили.

– Така е много по-добре.

Изглежда, Алис не е сбъркала.

* * *

Каквото и кратко примирие да настъпи между нас следобеда, на вечеря от него не остана и следа.

Тамлин се беше отпуснал на стола си и прокарваше нокът по ръба на бокала си. Ръката му замря в момента, в който влязох в стаята, с Люсиен по петите. Зелените му очи ме приковаха на място.

Ясно. Тази сутрин отказах поканата му с оправданието, че искам да съм сама. Тамлин бавно обърна поглед към Люсиен, чието лице изглеждаше мрачно.

– Ходихме на лов – каза той.

– Чух – каза Тамлин грубо и продължи да гледа ту мен, ту него, докато сядахме на масата. – Забавно ли беше?

Ноктите му потънаха обратно в плътта.

Люсиен не отговори, остави тази част на мен. Страхливец. Прокашлях се.

– Горе-долу – казах.

– Хванахте ли нещо? – всяка негова дума режеше на място.

– Не – Люсиен се прокашля многозначително, сякаш ме насърчаваше да продължа да разказвам.

Аз обаче нямаше какво да кажа. Тамлин се взира в мен известно време, а после започна да яде. Изглежда, и на него не му се говореше толкова с мен.

Тогава Люсиен тихо каза:

– Там.

Тамлин вдигна поглед от чинията си. Зелените му очи бяха повече очи на звяр, отколкото на човек. Настоятелният му поглед означаваше, че държи да чуе какво има да казва Люсиен.

Люсиен преглътна с усилие.

– Боге беше в гората.

Вилицата на Тамлин се огъна в ръката му и той попита с убийствено спокойствие:

– Срещнахте ли го?

Люсиен кимна.

– Мина покрай нас, доста близо. Трябва да се е промъкнал през границата.

Металната вилица направо изстена, когато ноктите на Тамлин изскочиха от пръстите му и окончателно я унищожиха. Той се изправи с мощно, свирепо движение. Опитах се да не потреперя пред сдържаната му ярост, пред удължаващите се зъби, когато каза:

– Къде в гората?

Люсиен му обясни. Тамлин хвърли поглед към мен, след което излезе от стаята и затвори вратата след себе си толкова внимателно и тихо, че се изплаших.

Люсиен издиша шумно и бутна все още наполовина пълната си чиния с храна. Разтри слепоочията си с пръсти.

– Къде отива? – попитах аз, загледана към вратата.

– Да преследва Боге.

– Но ти каза, че той не може да бъде убит, че никой не може да го погледне.

– Там може.

Дъхът ми секна за миг. Грубоватият Върховен елф, който се опитва да ми прави непохватни комплименти, е способен да убие Боге. И въпреки това ми сервира лично онази първа вечер, предложи ми живот вместо смърт. Още тогава знаех, че е смъртоноопасен, че е някакъв воин, но...

– И отиде да търси Боге там, където бяхме днес?

Люсиен сви рамене.

– Ако някъде има следа, по която да тръгне, тя е там.

Нямах представа как някой може да се изправи пред този безсмъртен ужас, с който се срещнах днес, но... проблемът не беше мой.

И само защото Люсиен приключи с вечерята, не означаваше, че аз съм приключила. А и се беше замислил толкова дълбоко, че изобщо не забеляза пиршеството, което си устроих.

После се прибрах в стаята си и тъй като бях будна и нямах какво да правя, се загледах през прозореца към градината, в очакване да се върне Тамлин. Но той не се връщаше.

Наточих ножа, който бях скрила, на един камък, взет от градината. Измина цял час, но Тамлин все още го нямаше.

Луната показа лицето си и превърна градината в плетеница от сребриста светлина и сенки.

Абсурдно. Пълен абсурд – да чакам завръщането му, да видя дали наистина ще оцелее след сблъсъка с Боге. Извърнах се от прозореца с намерението да си легна.

Тогава зърнах някакво движение в градината.

Метнах се към завесите до прозореца, за да не види, че го чакам, и надникнах иззад гънките им.

Не беше Тамлин, но някой се спотайваше до живия плет срещу входа на къщата. И гледаше към мен.

Мъж, прегърбен, и...

Въздухът рязко напусна дробовете ми, когато видях как елфът закуцука напред, само две крачки, преди да попадне в светлината, идваща от прозорците на къщата.

Не беше елф, а човек.

Баща ми.