Двор от рози и бодли

42.

Поредното празненство, макар че за мен сигурно ще е последно. Елфите около мен пиеха, танцуваха или си говореха, смееха се и пееха неприлични песни. Не се долавяше и полъх от напрегнато очакване какво ще се случи утре, за начина, по който мога да променя живота им, света им. Явно и те мислят, че ще умра.

Стоях до стената, забравена от тълпите наоколо, и чаках Рисанд да ме извика да пия вино и после да танцувам или да върша каквото и друго пожелае. Бях в обичайното си облекло, изрисувана от шията надолу с онова синьочерно мастило. Днешната ми рокля беше с цвета на залязващото слънце. Розовият цвят изглеждаше твърде ярък и женствен върху шарките, изрисувани по тялото ми. Твърде жизнерадостен за това, което ми предстои утре.

Рисанд се бавеше, макар че причината беше очевидна – пищната жена-елф, кацнала в скута му, галеща косата му с дългите си зеленикави пръсти. Скоро ще се отегчи от нея.

Не си направих труда да търся с поглед Амаранта. По-доб­ре е да се преструвам, че я няма. Люсиен никога не разговаряше с мен по време на тези сбирки, а Тамлин... През последните дни ми стана трудно да го гледам в очите.

Просто исках всичко да свърши. Исках виното да ме пренесе във времето отвъд тази нощ и да дойде моментът, в който ще се реши съдбата ми. Толкова се бях съсредоточила в чакането Рисанд да ми заповяда да отида при него, че не забелязах как някой застана до мен, докато топлината, излъчвана от тялото му, не започна да се просмуква в моето.

Вцепених се, когато подуших онзи аромат на земя и дъжд, и не посмях да се обърна към Тамлин. Стояхме един до друг, вперили погледи в тълпата, неподвижни и незабележими като статуи.

Пръстите му докоснаха моите и през тялото ми премина пламък, който ме изгори така силно, че очите ми се напълниха със сълзи. Исках, как само исках да не докосва татуираната ми ръка, да не се налага пръстите му да галят контурите на проклетите рисунки.

Но въпреки това изцяло се потопих в момента – животът ми отново стана прекрасен в онези няколко секунди, когато се докоснаха ръцете ни.

Макар в мен да бушуваха емоции, лицето ми си остана хладна маска. Пръстите му пуснаха моите и той се отдалечи също така бързо, както се появи – спокойно и бавно мина през тълпата. Едва когато погледна през рамо и съвсем леко кимна, аз разбрах.

Сърцето ми биеше по-бързо, отколкото по време на изпитанията ми, и аз се постарах да придобия възможно най-отегчено изражение, преди да се отблъсна от стената и безгрижно да го последвам. Не тръгнах по неговите стъпки, но се насочих към малката врата, полускрита зад един гоблен, до която застана той. Разполагах с минути, преди Рисанд да започне да ме търси, но един миг насаме с Тамлин ми беше достатъчен.

Едва дишах при мисълта за приближаващата се все повече и повече врата, за подиума с трона на Амаранта, който подминах, за групичката кискащи се елфи, която оставих зад гърба си... Тамлин се вмъкна през вратата като светкавица и аз забавих крачка, сякаш просто се разхождах из залата. Напоследък никой не ми обръщаше внимание, докато не се превърнех в пияната играчка на Рисанд. Някак прекалено бързо се озовах пред вратата, която се отвори безшумно, за да ме пропусне вътре.

Обгърна ме мрак. Успях да видя единствено проблясък от зелено и златисто, преди топлината от тялото на Тамлин да спре дъха ми и устните ни се срещнаха.

Не успявах да го целуна достатъчно дълбоко, да го прегърна достатъчно силно, не ми стигаха ръцете да го обхвана целия. Думите бяха излишни.

Разкъсах ризата му, исках да докосна кожата му за последен път. Прехапах устни, за да не простена, когато той обгърна едната ми гърда с ръка. Не исках да е нежен, защото онова, което изпитвах към него, изобщо не беше нежно. Това, което изпитвах, беше диво, грубо, изгарящо – какъвто беше и той в момента.

Откъсна устните си от моите и ме ухапа по шията, ухапа ме така, както го направи в Огнената нощ. Стиснах зъби, за да заглуша още един стон, с който да издам присъствието ни тук. Може би го докосвах за последен път, може би за последен път бяхме заедно. Нямаше да губя и секунда.

Пръстите ми се вкопчиха в токата на колана му, а устата му отново намери моята. Езиците ни танцуваха – не валс или менует, а боен танц, танц на смъртта, под съпровода на тъпани от кости и пищящи цигулки.

Исках го, тук.

Обгърнах кръста му с крак, имах нужда да се доближа още повече до него. Той притисна тялото си към мен, блъсна ме в ледената стена. Успях да разкопчея колана със замах, а Тамлин изръмжа желанието си в ухото ми – нисък, настоятелен звук, от който пред очите ми изригнаха светкавици от червено и бяло. И двамата знаехме какво ще донесе утрешният ден.

Захвърлих колана и ръцете ми се насочиха към панталона му. Някой се прокашля.

– Срамота – измърка Рисанд и ние рязко вдигнахме глави. Стоеше едва видим в светлината, която се процеждаше под прага на вратата. Но стоеше зад нас, някак по-навътре в коридора, а не до вратата. Не е дошъл от тронната зала. Предвид способностите си, сигурно е минал през стената.

– Направо срамота.

Той тръгна към нас. Тамлин не ме пускаше.

– Погледни какво си направил с играчката ми.

Запъхтени, и двамата мълчахме. Леден въздух облъхна кожата ми и премина по голите ми гърди.

– Амаранта много ще се разстрои, ако разбере, че любимият ù воин се натиска с човечето – продължи Рисанд и скръсти ръце. – Чудя се как ли ще те накаже. А може да остане вярна на навиците си и да накаже Люсиен. Остава му едно око за вадене, все пак. Може и него да сложи в пръстен.

Съвсем бавно Тамлин махна ръцете ми от тялото си и от­стъпи назад.

– Радвам се да видя, че можеш да мислиш трезво – каза Рисанд и Тамлин настръхна. – А сега бъди добър Велик господар, сложи си колана и си оправи дрехите, преди да се върнеш в залата.

Тамлин ме погледна и за мой ужас направи каквото му каза Рисанд. Без да откъсва поглед от лицето ми, моят Велик господар оправи туниката си, взе си колана и го закопча на кръста си. Боята по ръцете и дрехите му, боя от мен, изчезна.

– Забавлявай се – изгука Рисанд и посочи вратата.

Зелените очи на Тамлин проблеснаха, все така приковани в моите. Той каза тихо:

– Обичам те.

После, без да погледне Рисанд, той излезе.

Светлината, която нахлу през отворената врата, ме заслепи за секунда. Той не се обърна да ме погледне, вратата просто се затвори след него и в помещението отново се възцари мрак.

Рис се засмя.

– Ако толкова отчаяно си се нуждаела от това, трябваше да ми кажеш.

– Прасе – сопнах се аз и прикрих гърдите си с роклята.

С няколко бързи крачки той прекоси разстоянието между нас и прикова ръцете ми към стената. Костите ми простенаха. Мога да се закълна, че полувидими нокти се забиха в каменната стена от двете страни на главата ми.

– Възнамеряваш ли да се оставиш на милостта ми, или си наистина безкрайно глупава? – В гласа му се преливаха чувственост и унищожителен гняв.

– Не съм твоя робиня.

– Ти си глупачка, Фейра. Имаш ли представа какво щеше да стане, ако Амаранта ви беше открила тук? Тамлин може и да отказва да ù стане любовник, но тя го държи близо до себе си с надеждата, че рано или късно ще го пречупи, ще го подчини, както обича да прави с всички ни.

Аз мълчах.

– И двамата сте глупаци – измърмори той. Дишаше бързо, учестено. – Нима си мислехте, че никой няма да забележи отсъствието ви? Трябва да благодарите на Котела, че прелестните братя на Люсиен не ви наблюдаваха.

– Теб какво те е грижа? – излаях аз, а той така силно стис­на китките ми, че ако стиснеше още съвсем малко, щеше да счупи костите ми.

– Какво ме е грижа ли? – прошепна той и лицето му се изкриви от гняв. Крилете – онези огромни, ципести криле, се разпериха зад гърба му, изваяни от сенките зад него. – Какво ме е грижа?

Преди да продължи, той рязко завъртя глава към вратата и после се обърна към мен. Крилете изчезнаха така светкавично, както се появиха, и в следващия момент устата му смаза моята. Езикът му разтвори устните ми и насила проникна в устата ми, там, където все още усещах вкуса на Тамлин. Блъсках го и се извивах, но той не ме пускаше. Езикът му се плъзгаше по небцето ми, по зъбите, завладяваше устата ми, завладяваше ме цялата...

Вратата се отвори широко и стройната фигура на Амаранта се очерта в мрака. Тамлин стоеше до нея, очите му бяха леко разширени, а раменете изопнати, когато зърна устните на Рис върху моите.

Амаранта се разсмя, а лицето на Тамлин изведнъж се превърна в каменна маска, лишена от всякакво чувство, лишена от всякаква прилика с онзи Тамлин, в чиито прегръдки бях допреди малко.

Рис безгрижно пусна ръцете ми и с едно последвано близ­ване по долната устна освободи устата ми. Зад Амаранта се появи цяла тълпа Върховни елфи, които се присъединиха към смеха ù. Рисанд им отправи ленива, самодоволна усмивка и се поклони. Но в очите на кралицата блесна нещо, докато го гледаше. Курвата на Амаранта, така го наричаха.

– Знаех си, че е въпрос на време – каза тя и сложи ръка върху рамото на Тамлин. Другата си ръка вдигна така, че окото на Юриан да гледа, докато казваше – Всички вие, човеците, сте еднакви.

Не продумах, макар че умирах от срам, исках да обясня всичко. Тамлин трябва да усети истината.

Само че бях лишена от възможността да разбера дали това е така, тъй като Амаранта цъкна с език и се обърна, а антуражът ù я последва.

– Типичен човешки боклук с непостоянно, първично сърце – измърмори тя на себе си като доволна котка.

Рисанд ме сграбчи за ръката и тръгна след тях обратно към тронната зала. Едва когато излязохме в осветената зала, забелязах размазаните петна боя – по гърдите и корема си. По ръцете на Рисанд мистериозно се появиха петна от същата боя.

– За днес вече ми омръзна – каза той и ме побутна към изхода. – Връщай се в килията си.

Зад него Амаранта и придворните ù разцъфнаха в усмивки, които станаха още по-широки при вида на размазаната боя. Огледах се за Тамлин, но той вървеше към обичайното си място на втория трон върху подиума, с гръб към мен. Сякаш не може да понесе гледката.

Запрепъвах се към килията си и не спах почти цяла нощ – не спирах да си припомням изражението на Тамлин, когато видя Рисанд да ме целува.

* * *

Не знаех колко е часът, но след известно време чух стъпки вътре в килията. Подскочих и седнах, а Рис се появи иззад една сянка.

Все още усещах топлината на устните му върху своите, гладкото плъзгане на езика му из вътрешността на устата ми, макар да я бях измила три пъти, с вода от кофата, която стоеше в килията.

Най-горните копчета на туниката му бяха разкопчани. Той прокара пръсти през синкаво-черната си коса и после мълчаливо подпря гръб на стената срещу мен и се плъзна надолу, докато седна на пода.

– Какво искаш? – попитах аз.

– Миг спокойствие и тишина – сряза ме той и потърка слепоочията си с пръсти.

Замълчах за секунда.

– От какво?

Той продължи да масажира бледата си кожа, размачквайки ъгълчетата на очите си – нагоре и надолу, навътре и навън.

– От тази бъркотия.

Аз се надигнах от сламената постелка. Никога не е говорил толкова открито.

– Тази проклета кучка изпива всичките ми сили – продължи той, отпусна ръце и опря глава на стената. – Ти ме мразиш. Представи си как ще се чувстваш, ако те бях накарал да ме обслужваш в спалнята. Аз съм Велик господар на Двора на Нощта, не нейна държанка.

Значи слуховете са верни. Представях си съвсем ясно колко силно ще го мразя и какво ще ми причини подобен вид робство.

– Защо ми разказваш това?

Арогантността и самодоволството изчезнаха.

– Защото съм изморен и самотен, а ти си единствената личност, с която мога да разговарям, без да се излагам на риск.

Той се засмя гърлено.

– Какъв абсурд – един Велик господар на Притиан и една...

– Ако ще ме обиждаш, по-добре си тръгвай.

– Но пък толкова ме бива в това – той се усмихна. Изгледах кръвнишки и той въздъхна. – Един погрешен ход утре, Фейра, и всички сме обречени.

Мисълта предизвика мигновено такъв ужас, че дъхът ми секна.

– Ако се провалиш – добави той, повече на себе си, отколкото на мен, – Амаранта ще управлява вечно.

– Щом веднъж е успяла да отнеме силата на Тамлин, кой може да гарантира, че няма да го направи отново?

Това беше въпросът, който досега не се осмелявах да изрека на глас.

– Втори път той няма да се излъже толкова лесно – каза той, втренчен в тавана. – Най-голямото ù оръжие е фактът, че държи силите ни на едно място. Но не може да стигне до тях, не изцяло. Въпреки че може да ни контролира чрез тях. Затова не мога да унищожа съзнанието ù, затова все още не е умряла. В момента, в който развалиш проклятието ù над Тамлин, той така ще се разгневи, че никаква сила на света няма да го удържи да не я размаже по стените.

През тялото ми премина ледена тръпка.

– Защо мислиш, че правя това? – той размаха ръка към мен.

– Защото си чудовище.

Той се засмя.

– Вярно е, но освен това съм прагматичен. Яростта на Тамлин е най-доброто оръжие, с което разполагаме срещу нея. Да те види как сключваш опасна сделка с Амаранта беше едно, но когато видя моята татуировка на ръката ти... О, ако беше родена с моите способности, щеше да усетиш как гневът просто се излива от него.

Не исках да се замислям особено за способностите му.

– И каква е гаранцията, че няма и теб да размаже по стените?

– Може би ще се опита, но имам чувството, че първо ще убие Амаранта. За това е цялата работа в края на краищата – дори за онова, което правя с теб, е виновна тя. И така, утре той ще я убие и аз ще бъда свободен преди Тамлин да успее да се сбие с мен, което иначе ще превърне някога свещената ни планина в купчина чакъл.

Той зачовърка ноктите си.

– Имам и още няколко карти, които мога да изиграя утре.

Вдигнах вежди в безмълвен въпрос.

– Фейра, в името на Котела. Всяка вечер те карам да се напиеш, но задавала ли си си въпроса защо не те докосвам никъде другаде, освен по ръцете и по талията?

До тази вечер, до тази проклета целувка. Изскърцах със зъби, но въпреки растящия ми гняв, картината внезапно ми се изясни.

– Това е единственото, което да му покаже, че съм невинен – каза той. – Единственото, което ще накара Тамлин да помисли, преди да влезе в схватка с мен, в която мнозина невинни елфи ще загубят живота си. Това е единственият начин да го убедя, че през цялото време съм бил на твоя страна. Повярвай ми, нищо не би ми харесало повече от това да ти се насладя, но има и по-важни неща от завличането на човешка жена в леглото ми.

Въпреки че знаех, попитах:

– Какви например?

– Например земите ми – каза той и в очите му се появи далечен, замечтан израз, който не съм виждала досега. – Например остатъкът от народа ми, поробен от тиранична кралица, която може да ги избие, когато ù скимне. Не се съмнявам, че и Тамлин е споделял подобни тревоги с теб.

Не беше... не съвсем. Не успя заради проклятието.

– Защо Амаранта е взела теб на прицел? – осмелих се да попитам. – Защо те е превърнала в своя курва?

– Като изключим очевидното? – той посочи перфектното си лице. Аз не се усмихнах и той въздъхна. – Баща ми уби бащата на Тамлин... и братята му.

Вцепених се. Тамлин никога не го е споменавал. Дори не ми каза, че със смъртта им е свързан Дворът на Нощта.

– Дълга история, която не ми се разказва, но да кажем, че след като завзе земите ни, Амаранта реши, че ще изпита особено удоволствие да накаже сина на убиеца на близкия ù приятел. Реши, че ме мрази достатъчно силно заради постъпките на баща ми, та да ме накара да страдам.

Можех да му протегна ръка, да му се извиня... но мислите ми бяха застинали. Онова, което му е причинила Амаранта...

– И така – продължи той с нотка на умора в гласа. – Ето ни тук, оставили съдбата на безсмъртния ни свят в ръцете на един неграмотен човек.

Той се засмя горчиво, наведе глава, подпря чело на едната си длан и затвори очи.

– Каква бъркотия.

Част от мен търсеше думи, с които да го нарани в този момент на уязвимост, но друга част си припомняше всичко, което каза, всичко, което направи. Как главата му се извърна към вратата, преди да започне да ме целува. Знаел е, че Амаранта идва. Може би ме е целунал, за да предизвика ревност­та ù, а може би...

Ако не беше ме целунал, ако не беше ни хванал с Тамлин, щях да се върна в тронната зала покрита с размазани петна боя. Всички, и най-вече Амаранта, щяха да разберат какво съм правила. Нямаше да им отнеме кой знае колко време да разберат и с кого съм била. Не ми се мисли какво щеше да е наказанието за това.

Независимо от причините или начините, които използваше, Рисанд ми помагаше да остана жива. Беше го направил и преди да дойда В недрата на Планината.

– Казах ти твърде много – рече той и се изправи на крака. – Може би трябваше първо да те напия. Ако си умна, ще намериш начин да използваш казаното срещу мен. А ако имаш склонност към жестокост, ще отидеш право при Амаранта да ù разкриеш истината за нейната курва. Може би ще ти върне Тамлин от благодарност.

Той пъхна ръце в джобовете на черния си панталон, но преди да се разсее в сенките, нещо в позата му ме накара да заговоря:

– Когато излекува ръката ми... Не беше нужно да се пазариш. Можеше да настояваш за всяка седмица от годината.

Свъсих вежди, а той се обърна, полуразмит в мрака.

– Всяка седмица и аз пак щях да кажа „Да“.

Не беше въпрос, но аз чаках отговора му.

На чувствените му устни се появи полувинчата усмивка.

– Зная – каза той и се стопи в мрака.