Двор от рози и бодли

33.

Може и да отивах на смърт, но нямаше да тръгна неподготвена.

Затегнах ремъка на колчана през гърдите си и прокарах пръсти по перата на стрелите, които надничаха над рамото ми. Разбира се, сред тях нямаше ясенови. Трябваше да се справя с онова, което намеря разпръснато из имението. Мога да взема още неща, но всяко допълнително оръжие ще ми тежи излишно, а и бездруго не знаех как да използвам повечето. Така че взех пълния колчан, два кинжала на кръста и лъка, преметнат през рамо. Беше по-добре от нищо, дори и ако трябва да се изправя срещу елфи, родени да убиват.

Алис ме поведе през прихналата гора и хълмовете, като от време на време спираше, за да се ослуша и да промени посоката, в която вървяхме. Не исках да знам какво чува или подушва, не и при тази дълбока тишина, обгърнала хълмовете. Остани с Великия господар, ми каза сюриелът. Останù с него, влюбù се в него и всичко ще се оправи. Ако бях останала, ако бях признала какво чувствам... Нищо от това сега нямаше да се случи.

Нощта постепенно започна да обгръща света. Краката ме заболяха от стръмните склонове на хълмовете, по които се катерехме, но Алис продължаваше напред, без дори да се обърне да види дали я следвам. Започнах да се чудя дали не трябваше да взема повече храна, а не само за един ден, когато тя внезапно спря в долчинката между два хълма. Въздухът беше студен, много по-студен от този на върха на хълма и аз потръпнах, когато зърнах тесния отвор на една пещера пред себе си. Нямаше начин това да е входът, не и ако се вярва на онзи стенопис, където В недрата на Планината бе в центъра на Притиан. На седмици път оттук.

– Всички мрачни, зловещи пътища водят В недрата на Планината – каза Алис толкова тихо, че гласът ù прозвуча като шумолене на сухи листа. Тя посочи пещерата. – Това е древен, пряк път. Едно време е бил свещен, но вече не е.

Значи тази пещера е имал предвид Люсиен, когато нареди на Атора да не я приближава. Опитах се да овладея треперенето си. Обичах Тамлин и бих отишла накрай света, за да оправя всичко, за да го спася, но щом Амаранта е по-страшна и от Атора... Щом Аторът не е най-опасният от слугите ù... Щом Тамлин се страхува от нея...

– Предполагам, че в момента съжаляваш за прибързаното си решение.

Аз изопнах рамене.

– Ще го освободя.

– Ще е късмет, ако реши да те убие бързо. Късмет ще е, ако изобщо я видиш.

Явно бях пребледняла, защото тя стисна устни и ме потупа по рамото.

– Ето няколко правила, които трябва да запомниш, момиче – каза тя и двете се взряхме в пещерата. От недрата ù лъхаше смрад, която тровеше свежия вечерен въздух. – Не пий от виното, не е като онова, което пихме на слънцестоенето, и ще ти причини повече вреда, отколкото полза. Не сключвай сделки с никого, освен ако от това не зависи животът ти, а и дори тогава хубаво помисли дали си заслужава. И най-вече: не вярвай на никого, дори на твоя Тамлин. Сетивата ти са най-големите ти врагове – ще чакат сгоден случай да те предадат.

Надмогнах внезапното желание да докосна кинжалите и кимнах за благодарност.

– Имаш ли план?

– Не – признах аз.

– Не очаквай стоманата да ти помогне – каза тя и хвърли поглед към оръжията ми.

– Не очаквам – казах аз и прехапах устни.

– Има още една част от проклятието. Част, която не можем да ти кажем. В момента костите ми стенат, защото дори споменавам, че я има. Част, за която сама... сама ще трябва да се сетиш... част, която тя... тя... – Алис преглътна шумно. – Която явно не иска да знаеш, щом не мога да я изрека – изговори тя без дъх. – Затова дръж... дръж си ушите наострени, момиче. Вслушвай се в това, каквото чуваш.

Докоснах ръката ù.

– Ще слушам. Благодаря ти, че ме доведе дотук.

За това, че изгуби ценни часове, и то при положение че торбата с храна – за нея, за момчетата, говори достатъчно ясно накъде е тръгнала.

Алис нададе подобния си на грак смях.

– Рядко се случва някой да ти благодари, че си го завел до лобното му място.

Ако мисля твърде дълго за опасностите, ще изгубя смелостта си, със или без Тамлин. Думите на Алис не ми помагаха в момента.

– Въпреки всичко ти желая късмет – добави Алис.

– Щом се събереш с племенниците си, ако се налага да бягате – казах аз, – минете стената. Идете в дома на семейството ми.

Казах ù къде се намира.

– Питай за Неста, най-голямата ми сестра. Тя знае коя си, всичко знае. Ще ви подслони.

Неста наистина ще го направи, сега вече го знаех, нищо, че Алис и племенниците ù сигурно ще я ужасят. Ще им осигури безопасност. Алис ме потупа по ръката.

– Останù жива – рече тя.

Погледнах я за последен път, после вдигнах очи към вечерното небе, което потъмняваше над нас, и към зелените хълмове. Цветът на очите на Тамлин.

Влязох в пещерата.

* * *

Единствените звуци бяха учестеното ми дишане и скриптенето на стъпките ми по камъните. Напредвах крачка по крачка, препъвайки се в мрака. Движех се близо до стената и не след дълго ръката ми изтръпна от студените, влажни камъни, които докосвах, за да следя пътя си. Правех малки крачки в очакване на някоя невидима яма, в която ще срещна съдбата си.

След известно време, което ми се стори цяла вечност, в мрака се появи ивица жълта светлина. После дойдоха гласовете.

Съскащи, цвилещи, мелодични и гърлени – какофония, която взриви тишината като фойерверк. Притиснах се до стената на пещерата, но гласовете просто отминаха и заглъх­наха.

Продължих напред към светлината, постепенно възвръщайки си зрението след пълния мрак, и скоро открих източника ù – една тясна цепнатина в скалата. Цепнатината водеше към осветен от огнени пламъци, грубо изсечен проход в скалата. Останах за миг в сенките, а сърцето ми биеше бясно. Цепнатината бе достатъчно широка, за да се провре човек през нея, но ръбовете ù бяха толкова назъбени и остри, че явно не се използваше често. Един поглед към пода на прохода ми разкри липсата на всякакви следи, на знаци, че някой друг го е използвал скоро. Отвъд цепнатината проходът се виждаше ясно, но след известно разстояние завиваше и се скриваше от поглед.

Благодарна бях на Тамлин задето ме дари с елфическо зрение, което ми позволява да виждам отвъд повечето омаи, но си спомних предупреждението на Алис и не се доверих на ушите си, не и след като знаех, че елфите могат да се движат безшумно като котки. Коридорът беше тих като гроб.

И все пак, трябваше да изляза от пещерата... Тамлин е тук вече няколко седмици. Трябва да открия къде го държи Амаранта. И с малко късмет, да не попадна на никого по пътя. Да убивам животни и наги беше едно, но да се налага да убивам други...

Поех си дълбоко дъх няколко пъти и се приготвих. Беше като лова, само дето сега дивечът бяха елфите. Елфи, които ще ме измъчват цяла вечност, докато не започна да ги умолявам да ме убият. Да ме измъчват така, както са измъчвали елфа от Двора на Лятото, чиито криле бяха изтръгнали.

Забраних си да мисля повече за онези окървавени остатъци от криле. Отлепих гръб от стената и се промъкнах през тясната цепнатина, като си глътнах корема, за да успея да се провра. Оръжията ми простъргаха в скалата и аз примижах, когато няколко камъчета се откъртиха и паднаха на земята. Продължавай, не спирай. Забързах по коридора и се скрих в една ниша в отсрещната стена. Не беше кой знае какво укритие.

Плъзнах се напред покрай стената и спрях на завоя. Всичко това беше грешка – само идиот би дошъл тук. Можех да се намирам къде ли не в двора на Амаранта. Алис трябваше да ми даде повече информация. Трябваше да проявя разума да ù я поискам. Или хитростта да измисля друг начин да вляза, какъвто и да е, но не и оттук.

Рискувах и надзърнах зад ъгъла и почти се разплаках от безсилие. Зад ъгъла имаше друг коридор, отново издълбан в белезникавия камък, осветен от две редици факли. Нямаше сенчести ниши, в които да се скрия, а в края на коридора имаше още един завой, който ограничаваше видимостта ми. Бях изцяло на показ. Като гладна сърна, късаща кора на дърво насред сечище.

Но в коридора цареше тишина, дори гласовете, които чух преди малко, бяха изчезнали. Ако чуя нещо, мога да се затичам обратно към входа на пещерата. Засега просто ще проуча, ще събера информация, ще открия къде е Тамлин...

Не. Може би няма да имам друга възможност за действие. Трябва да действам сега. Ако стоя на едно място твърде дълго, ще се разколебая да продължа напред. Приплъзнах крак иззад ъгъла.

Около ръката ми се стегнаха дълги, костеливи пръсти и аз се вцепених.

Едно сиво, дълго, ципесто лице се появи пред мен и дългите му зъби проблеснаха, когато ми се усмихна.

– Здравей – изсъска съществото. – Какво търси нещо като теб тук?

Познавах този глас. Все още идваше в кошмарите ми.

Едва се удържах да не изпищя, когато прилеповите му уши се наостриха и аз осъзнах, че стоя пред Атора.