Двор от рози и бодли

12.

Без да успея да се отърся изцяло от ужаса на съня, тръгнах из тъмните, тихи коридори на имението. Всички, Люсиен, слугите отдавна спяха. Аз обаче трябваше да правя нещо, каквото и да е, след този кошмар. Дори и само за да не заспя отново. С лист хартия в едната ръка и писалка в другата, започнах да отбелязвам откъде минавам, да чертая прозорците и вратите, като от време на време изписвах с Х някой възможен изход.

Само за това ми стигаха способностите и всеки грамотен човек би сметнал скиците ми за неразгадаеми. Но... не можех нито да пиша, нито да чета, освен няколко букви, затова самоделната ми карта беше все пак по-добре от нищо. Ако ще живея тук, беше жизненоважно да знам къде са най-добрите скривалища и къде е най-бързият изход навън, в случай че в имението стане опасно за мен. Не можех да се отърва от този свой инстинкт.

Беше прекалено тъмно, за да се насладя на някоя от картините по стените, а не смеех да запаля свещ. През последните три дни все попадах на прислужници, когато се осмелявах да сляза и разгледам картините, а онази част от мен, която говореше с гласа на Неста, ми се подиграваше, че невежа като мен може да оцени елфическото изкуство. Е, някой друг път тогава, помислих си. Ще избера друг ден, някой спокоен час, когато наоколо няма никого, и ще дойда да ги разгледам. Вече имах достатъчно време... цял живот пред себе си. Може би... може би някой ден ще реша какво да правя с него.

Промъкнах се надолу по главното стълбище към фоайето, чиито бели и черни плочи искряха на лунната светлина. Стигнах до него, стъпвайки безшумно с боси крака по студения мрамор, и се ослушах. Нищо и никой.

Сложих малката си карта на масичката във фоайето и нарисувах няколко хикса, за да обознача вратите, прозорците и мраморното стълбище. Мислех да опозная къщата така, че да мога да се оправям из нея дори с вързани очи.

Лек ветрец извести за пристигането му и аз се обърнах от масичката към дългия коридор, в дъното на който стъклените врати зееха отворени.

Бях забравила колко огромен е в тази си форма. Извитите рога и вълчата муцуна, мечешкото тяло, което се движеше с котешка грация. Зелените му очи, светещи в мрака, се заковаха в мен. Вратите зад него се затвориха и чаткането на ноктите по мрамора изпълни въздуха. Стоях неподвижна, без да смея да помръдна и с мускулче.

Накуцваше. Стъпките му оставяха тъмни петна на лунната светлина.

Той продължи да върви към мен, изсмуквайки целия въздух от преддверието. Беше толкова едър, че широкото фоайе сякаш се смали, стана като тясна клетка. Дращене на нокти, тежко дишане, капеща кръв.

Докато вървеше, променяше формата си и аз стиснах очи, когато дойде ослепителната светкавица. Когато очите ми отново привикнаха към тъмнината, той стоеше пред мен.

Стоеше, но... не съвсем. Нямаше и следа от кожения ремък или от ножовете му. Дрехите му бяха на парцали – дълги и разкъсани така жестоко, че беше истинско чудо как не е бил изкормен. Гладката кожа под парцалите обаче беше непокътната.

– Уби ли Боге? – прошепнах. Нямах сили да говоря по-силно.

– Да.

Отговорът му беше глух и празен. Сякаш не си спомняше как да говори учтиво и не го беше грижа. Все едно тази част присъстваше чак в края на дълъг списък с приоритети.

– Ранен си – казах още по-тихо.

Наистина, едната му ръка бе окървавена и кръвта продължаваше да капе по пода. Той хвърли празен поглед на ръката си, все едно полага огромно усилие дори да си спомни, че има ръка и тя е ранена. Каква ли сила и воля са му коствали да убие Боге, да се изправи пред такова чудовище? Що за мрачни дълбини, изпълнени с безсмъртна сила и чудовищна мощ, притежава, за да извърши това?

Той погледна към картата, оставена на масичката, и каза с глас, лишен от всякакви емоции:

– Какво е това?

Аз грабнах картата.

– Реших да... да опозная къщата.

Кап-кап-кап.

Отворих уста да му напомня за ръката отново, но той каза:

– Не можеш да пишеш, нали?

Не отговорих. Не знаех какво да кажа. Невежа, незначителна смъртна.

– Нищо чудно, че си станала толкова умела в други неща.

Предположих, че толкова е потънал в мисли за сблъсъка си с Боге, че без да забележи, ми е направил комплимент.

Още една едра капка кръв падна на мраморния под.

– Има ли къде да ти почистим раната?

Той вдигна глава и отново ме погледна. Неподвижен, мълчалив и изморен. После каза:

– Има малка лечебница.

Казах си, че това е най-полезното нещо, което научих тази нощ. Последвах го към лечебницата, заобикаляйки петната кръв, и се замислих за онова, което ми каза Люсиен, за самотата му, за товара, който носи. Замислих се за онова, което Тамлин спомена – че отговорността за тези земи е била отредена другиму и... ми стана мъчно за него.

* * *

Лечебницата беше добре оборудвана с лекарства и превързочни материали. По-скоро склад с работна маса, отколкото лечебница за болни елфи. Предположих, че повече не им е и нужно, след като притежават способността да се самолекуват с безсмъртните си сили. Но тази рана... раната му не се затваряше сама.

Тамлин се отпусна тежко в единия ъгъл на масата, хванал ранената си ръка за китката, и загледа как вадя каквото ми е нужно от шкафчетата. Когато събрах всичко, което ми трябваше, се опитах да не се поколебая и да го докосна, въпреки ужаса, който предизвикваше в мен тази мисъл. Не позволих на този ужас да ме завладее и взех ръката му в своите. Топлината, която излъчваше кожата му, беше като адски огън под хладните ми пръсти.

Почистих окървавената, мръсна ръка внимателно, предпазливо, напрегната в очакване на ноктите. Само че ноктите си останаха скрити под кожата му, а той не продума, докато превързвах раната. Колкото и да е странно, раната всъщност представляваше няколко дълбоки прореза, но никой от тях не изискваше шевове.

Завързах бинта и отстъпих, после взех купата с кървава вода, за да я излея в дълбоката мивка в дъното на стаята. Очите му ме изгаряха, докато не приключих с почистването, и стаята отново стана прекалено тясна и гореща. Убил е Боге и се е отървал без сериозна рана. Щом Тамлин е толкова силен, то Великите господари на Притиан трябва да са почти богове. Всеки човешки инстинкт в тялото ми пламна при тази мисъл.

Стигнах до отворената врата и едва се сдържах да не хук­на към стаята си, когато той попита:

– Не можеш да пишеш, но си се научила да ловуваш, за да оцелееш. Как?

Замрях с ръка върху дръжката на вратата.

– Така става, когато отговаряш за повече животи от своя собствен, нали? Правиш каквото трябва.

– Значи имаме поне нещо общо.

Той все така седеше на масата, поддържайки тънката линия между тук и сега и мястото, без значение къде точно в съзнанието му, където битката му с Боге още продължава. Срещнах погледа му, все така див и блестящ.

– Не си онова, което очаквах... от човек – каза той.

Не отговорих. А той не каза довиждане, когато излязох.

* * *

На следващата сутрин, докато слизах по парадното стълбище, се опитвах да не мисля твърде много за измитите мраморни плочи, по които вече нямаше и следа от кръвта на Тамлин. Опитвах се да не мисля прекалено за срещата ни снощи.

Когато открих, че фоайето е празно, почти се усмихнах – усетих вълнение насред огромната празнота, която ме преследваше. Може би сега, когато наоколо царù тишина, най-сетне ще успея да разгледам картините по стените, да си дам достатъчно време да ги изуча, да им се възхитя.

Сърцето ми препусна от вълнение при тази мисъл, насочвайки се към една зала, чиито стени бяха покрити с картини, когато от трапезарията долетяха приглушени гласове.

Спрях. Гласовете звучаха тихо и напрегнато, затова се приближих безшумно до отворената врата на трапезарията. Това беше страхлив, жалък ход, но това, което гласовете казваха, бързо ме освободи от всякакво чувство за вина.

– Просто искам да знам какво си мислиш, че правиш.

Това беше Люсиен – познатата злоба и гняв прозираха от всяка дума.

– А ти какво правиш? – отсече Тамлин. През пролуката между ръба на вратата и касата видях и двамата, застанали един срещу друг, ядосани. Ноктите на здравата ръка на Тамлин блестяха на утринната светлина.

– Аз ли? – Люсиен сложи ръка на гърдите си. – В името на Котела, Там, няма време вече, а ти се цупиш и сърдиш. Дори не се опитваш да се преструваш.

Веждите ми се повдигнаха. Тамлин се извърна за момент, но после пак се обърна и оголи зъби.

– Беше грешка от самото начало. Не мога да го приема, не и след всичко, което баща ми причини на техния народ, на земите им. Няма да стана като него, няма да последвам примера му. Затова стой настрана.

– Да стоя настрана? Да стоя настрана, докато ти подписваш присъдите ни и проваляш всичко? Останах с теб заради надеждата, не за да те гледам как допускаш грешки. За елф с каменно сърце, твоето е доста меко напоследък. Боге навлезе в земите ни, Тамлин, Боге! Границите между дворовете изчезнаха и сега дори нашите гори изобилстват от боклуци като пуките. Нима смяташ да се пренесеш да живееш в гората, за да избиваш всички вредители, които се промъкнат на твоя територия?

– Дръж си езика зад зъбите! – каза Тамлин.

Люсиен пристъпи към него и също оголи зъби. Усетих удар като от сгъстен въздух в корема и ми замириса на магия. Но не виждах магията, само я усещах.

– Не ме предизвиквай, Люсиен – гласът на Тамлин бе станал плашещо тих и косъмчетата по тила ми настръхнаха, когато от устата му излезе ниско, животинско ръмжене. – Нима мислиш, че не знам какво става в земите ми? Мислиш, че не знам какво мога да загубя и какво съм загубил вече?

Болестта. Може би са я ограничили, но, изглежда, все още причинява опустошения. Все още е заплаха за тях и вероятно такава, за която наистина не искат да знам или поради липса на доверие, или защото... защото за тях бях никоя и нищо. Приведох се напред, но един от пръстите ми се отплесна и тихо тупна по вратата. Човек не би чул шума, но двамата Върховни елфи моментално обърнаха глави към мен.

Пристъпих прага и се изкашлях. Сърцето ми туптеше силно, докато измислях оправдания, но после вдигнах поглед към Люсиен и се насилих да се усмихна. Очите му се разшириха и аз се зачудих дали е заради усмивката ми, или защото изглеждах наистина виновна.

– Ще ходиш ли да яздиш? – попитах неловко и посочих с палец зад себе си. Не планирах да ходя да яздя с него, но... това звучеше като добро оправдание.

Кафявото око на Люсиен блесна, но остана безизразно, въпреки усмивката, която ми отправи. Това бе лицето на посланика на Тамлин – обигран и пресметлив, какъвто не съм го виждала досега.

– Днес съм зает – учтиво отговори той. Посочи с брадичка към Тамлин. – Той ще дойде с теб.

Тамлин хвърли на приятеля си презрителен поглед, без да си направи труда да го скрие. По кожения му ремък бяха наредени повече ножове от досега и изящните им метални дръжки проблеснаха, когато се обърна към мен, изопнал рамене.

– Когато решиш да тръгнем, просто кажù.

Ноктите на здравата му ръка се прибраха под кожата.

Не. Казах го почти на глас и отправих умолителен поглед към Люсиен. Да не би тази покана да има нещо общо с разговора, който подслушах? Люсиен само ме потупа по рамото и мина покрай мен.

– Може би утре, човеко.

Останала насаме с Тамлин, аз преглътнах мъчително.

Той стоеше и чакаше.

– Не искам да ходя на лов – казах накрая тихо. Истина беше. – Мразя лова.

Той наклони глава на една страна.

– Тогава какво ти се прави?

* * *

Тамлин ме поведе по коридорите. От един отворен прозорец нахлу лек бриз, който донесе аромата на рози и погали лицето ми.

– Ходиш на лов – продума Тамлин след малко, – но всъщност не се интересуваш от лова.

Хвърли ми кос поглед.

– Нищо чудно, че никога не хващаш нищо.

Нито следа от студения, далечен воин от предишната нощ или гневния елф-аристократ отпреди няколко минути. Просто Тамлин.

Само че ще е глупаво да сваля гарда, когато съм около него, да си мисля, че поведението му наистина означава нещо, особено когато нещо очевидно не е наред в земите му. Беше убил Боге и това го превръщаше в най-опасното създание, което някога съм срещала. Не бях съвсем сигурна какво да мисля за него, затова казах малко нервно:

– Как е ръката ти?

Той сви и разпусна пръстите на превързаната си ръка и огледа белия бинт, толкова ярък и чист на фона на загорялата му, целуната от слънцето кожа.

– Не ти благодарих.

– Няма нужда.

Той обаче поклати глава, а косата му улови лъчите на утринното слънце и заблестя, сякаш изтъкана от същите тези лъчи.

– Ухапването на Боге забавя зарастването на раните. Достатъчно дълго, че да може да убие някой от нас. Благодарен съм ти.

Аз свих рамене, а той добави:

– Откъде знаеш как се превързват рани? Дори и с превръзката, мога да използвам ръката си.

– С проби и грешки. Когато се наранявах, трябваше да мога да ползвам лъка на следващия ден.

Той замълча, докато завивахме към поредния, окъпан в слънце мраморен коридор и аз се осмелих да го погледна. Открих, че и той ме изучава с очи, стиснал устни.

– Някой някога грижил ли се е за теб? – попита тихо.

– Не – казах дръзко. Отдавна спрях да се самосъжалявам.

– И да ловуваш ли се научи по същия начин? С проби и грешки?

– Шпионирах ловците, когато не ме виждаха, и после се упражнявах, докато не уцеля нещо. Когато пропусках целта, оставахме гладни. Затова първото, което научих, беше как да улучвам целта си.

– Любопитен съм – каза той нехайно. Кехлибарените точици в очите му пламтяха. Като че ли не всички следи от воина звяр бяха изчезнали. – Смяташ ли някога да използваш ножа, който открадна от масата ми?

Аз се вцепених.

– Откъде знаеш?

Можех да се закълна, че веждите му се вдигнаха под маската.

– Обучен съм да забелязвам такива неща. Освен това подуших страха ти.

– Мислех, че никой не е забелязал – промърморих.

Устните му се извиха в усмивка, по-искрена от всички фалшиви усмивки и комплименти, които ми е отправял досега.

– Със или без Договор, ако искаш да имаш и най-малък шанс да избягаш от елф, ще се наложи да мислиш по-творчески от това да задигнеш кухненски нож. Но пък при тази склонност към подслушване, може някой ден да научиш нещо полезно.

Ушите ми пламнаха от срам.

– Аз... аз не... Съжалявам – измънках. Но не можех да не се върна към това, което чух. Нямаше смисъл да се преструвам, че не съм подслушвала.

– Люсиен каза, че няма много време. Какво има предвид? Да не би и други чудовища като Боге да са тръгнали насам заради болестта?

Тамлин се скова и огледа коридора, по който вървяхме, отбелязвайки всяка подробност, всеки звук и аромат. После сви рамене с прекалено нехайство, за да е истинско.

– Аз съм безсмъртен. Нямам друго, освен време, Фейра.

Произнесе името ми с такава... нежност. Сякаш не е създание, способно да убива чудовища, изтъкани от кошмари. Отворих уста да настоявам за по-ясен отговор, но той ме прекъсна.

– Силата, която покосява земите и магическите ни способности, също ще свърши някой ден, ако Котелът се смили над нас. Но да, щом Боге стигна до земите ни, бих казал, че е логично да очакваме и други като него, особено след като пуките са станали толкова смели.

Щом границите между дворовете са изчезнали, както чух да казва Люсиен... Щом всичко в Притиан е различно, както каза Тамлин, заради тази болест... Ами никак не ми се искаше да се озова насред някаква брутална война или революция.

Тамлин продължи напред и отвори двойните врати в дъното на коридора. Мощните мускули по гърба му се размърдаха под дрехите. Изглеждаше като изваян от мускули и камък, от сила, по-древна от дърветата, които се извисяваха в гората, и от скалите, изникнали от покритата с мъх земя. Не, в него нямаше почти нищо, което да ме накара да забравя какъв е и на какво е способен. И преди всичко – за какво е обучен.

– Както пожела – каза той. – Кабинетът.

Видях какво имаше отвъд вратите и стомахът ми се сви.