Двор от рози и бодли

7.

Златокосият Върховен елф и Люсиен още седяха на масата, когато Алис ме върна в трапезарията. Пред тях вече нямаше чинии, но те все още надигаха златните бокали. Истинско злато, не фолио или боя. Стоях насред стаята и си мислех за нашите разнородни прибори. Толкова богатство... такова огромно богатство, а ние нямахме нищо.

Полудив звяр, така ме наричаше Неста. Само че в сравнение с него, с това място, в сравнение с елегантния, небрежен начин, по който държаха бокалите, начина, по който златокосият ме наричаше човеко... в сравнение с Върховните елфи всички ние бяхме полудиви зверове. Нищо че те са тези, които могат да се превъплъщават в създания с козина и зъби.

Погледнах храната, която още стоеше на масата. Умирах от глад, виеше ми се свят и имах чувството, че ще припадна.

Маската на златокосия проблесна с последните лъчи на слънцето.

– Преди да попиташ – храната все още е безопасна за теб.

Той посочи към стола в противоположния край на масата. Нито следа от нокти. Аз не помръднах и той продължи по-остро:

– Тогава какво искаш?

Нищо не казах. Да се наям, да избягам, да спася семейството си...

Люсиен се обади от мястото си в средата на широката страна на масата.

– Казах ти, Тамлин.

Хвърли поглед към приятеля си.

– Уменията ти с жените определено са изгубили силата си през последните десетилетия.

Тамлин. Той изгледа кръвнишки Люсиен и се размърда на стола си. Опитах се да не реагирам на другото, което каза Люсиен. Десетилетия.

Тамлин не изглеждаше кой знае колко по-голям от мен, но елфите бяха безсмъртни. Може да е на стотици години, ако не и хиляди. Устата ми пресъхна, докато оглеждах странните им маскирани лица. Неземни, първични, надменни. Като непоколебими богове или груби царедворци.

– Е – рече Люсиен, без да сваля от мен кафявото си око. – Вече не изглеждаш толкова зле. Което е някакво облекчение, предполагам, след като ще живееш с нас. И все пак туниката не е толкова хубава, колкото роклята.

Вълци, готови да скочат, ето това бяха, точно като приятеля си. Много внимателно, като си подбирах думите и се стараех да дишам спокойно, казах:

– Предпочитам да не обличам рокля.

– И защо не? – попита Люсиен напевно.

Тамлин отговори вместо мен:

– Защото е по-лесно да ни убие, ако е с панталони.

Исках да им изкрещя да ме оставят на мира, но вместо това казах спокойно:

– Сега, след като съм тук, какво... какво смятате да правите с мен?

Люсиен изсумтя, а Тамлин отговори с известно раздразнение:

– Просто седни.

Столът все така ме чакаше в края на масата, отрупана с храна, топла храна, от която се носеха изкусителни аромати. Явно прислугата е донесла нови блюда, докато се къпех. Такава загуба. Свих ръце в юмруци.

– Няма да те ухапем – белите зъби на Люсиен блеснаха по начин, който предполагаше обратното. Гледах да не срещам погледа му, онова странно, живо метално око, което ме проследи, докато вървях към стола, и най-сетне седнах.

Тамлин стана и тръгна към мен – приближаваше се все повече и повече, всяко негово движение беше изпълнено със смъртоносна грация като всемогъщ хищник. Беше ми трудно да остана неподвижна, особено след като той взе една чиния, донесе я до мен и сложи в нея месо и сос.

Аз тихо казах:

– Мога и сама.

Бях готова на всичко, само да се отдалечи от мен.

Тамлин спря, беше толкова близо до мен, че един замах с ноктите, спотайващи се под кожата му, е достатъчен да ми изтръгне гърлото. Затова по кожения ремък нямаше оръжия – за какво са му оръжия на някого, когато самият той е оръжие?

– За хората е чест да им сервира Върховен елф – каза той малко грубо.

Преглътнах мъчително. Той продължи да слага храна в чинията ми, докато тя не се напълни с месо, сос и хляб, след което напълни една чаша със светло, искрящо вино. Въздъх­нах, когато тръгна обратно към мястото си, макар че можеше да ме чуе.

Не исках нищо друго, освен да заровя лице в чинията и да ям, докато масата не опустее, но пъхнах ръце под бедрата си и се втренчих в двамата елфи.

Те също ме гледаха, твърде съсредоточено, за да е случайно. Тамлин се изправи леко и каза:

– Изглеждаш.... по-добре отпреди.

Това комплимент ли беше? Мога да се закълна, че Люсиен кимна окуражително на Тамлин.

– И косата ти е... чиста.

Сигурно от глад халюцинирах, но ми се стори, че това е някакъв жалък опит за ласкателство от негова страна. И все пак се облегнах на стола и заговорих бавно, тихо и внимателно, както бих говорила с кой да е друг хищник:

– Значи сте Върховни елфи? Елфически аристократи?

Люсиен се прокашля и погледна Тамлин.

– Ти отговори.

– Да – каза Тамлин и се намръщи... сякаш се чудеше какво да ми каже. Примири се с: – Такива сме.

Хубаво. Немногословен мъж... елф. Бях убила негов приятел, а сега бях неканен гост в дома му. На негово място и аз няма да искам да разговарям със себе си.

– Какво смяташ да правиш с мен?

Очите на Тамлин не слизаха от лицето ми.

– Нищо. Прави каквото искаш.

– Значи няма да ти бъда робиня? – дръзнах да попитам.

Люсиен се задави с виното си. Но Тамлин не се усмихна.

– Не държа роби.

Не обърнах внимание как топката нерви в гърдите ми се отпусна.

– Тогава какво ще правя цял живот тук? – настоях . – Искаш ли... искаш ли да правя нещо в замяна на подслона? Да работя?

Глупав въпрос, особено ако той самият не е мислил за това, но... но трябваше да знам.

Тамлин се вцепени.

– Какво ще правиш с живота си не е мой проблем.

Люсиен многозначително си прочисти гърлото, а Тамлин го изгледа гневно. След тази размяна на погледи, която не успях да разбера, Тамлин въздъхна и попита:

– Нямаш ли някакви... интереси?

– Не.

Това не беше съвсем вярно, но нямах намерение да му обяснявам за рисуването. Не и при положение, че му е толкова трудно да разговаря с мен нормално.

Люсиен измърмори:

– Колко типично човешко.

Тамлин се обърна към него, но не го укори. Продължи:

– Прави каквото искаш с времето си. Само се пази от неприятности.

– Значи наистина имаш намерение да ме държиш тук завинаги.

Всъщност имах предвид: Значи аз ще живея тук в разкош, докато семейството ми умира от глад?

– Не аз съм измислил правилата – изръмжа Тамлин.

– Семейството ми умира от глад – казах аз. Нямах нищо против да моля, но не и за това. Дадох дума и удържах обещанието си вече толкова дълго време, че без него бях нищо и никой. – Моля те, пусни ме. Трябва да има... трябва да има някаква друга вратичка в Договора, някакъв друг начин да изкупя вината си.

– Да изкупиш вината си ли? – повтори Люсиен. – Направи ли опит поне да се извиниш?

Очевидно опитът за ласкателства беше приключил. Погледнах Люсиен право в единственото му живо око и казах:

– Съжалявам.

Той се облегна в стола си.

– Как го уби? В кървав двубой или просто хладнокръвно го простреля?

Вцепених се.

– Прострелях го с ясенова стрела. После с обикновена, в окото. Той не се опита да се бие. След първия удар просто стоеше и ме гледаше.

– И въпреки това го уби... въпреки че не се е опитал да те нападне. И после го одра – изсъска Люсиен.

– Достатъчно, Люсиен – изръмжа Тамлин на придворния си. – Не желая да слушам подробности.

Той се обърна към мен – древен, безмилостен, непреклонен.

Заговорих преди той да е успял да каже нещо.

– Семейството ми няма да изкара и месец без мен.

Люсиен се изкиска и аз стиснах зъби.

– Знаеш ли какво е да си гладен? – попитах, докато гневът в мен се надигаше и поглъщаше и последните остатъци от здрав разум. – Знаеш ли какво е да не знаеш кога ще ядеш отново?

Челюстта на Тамлин се стегна.

– Семейството ти е живо и е добре. Наистина ли имаш толкова лошо мнение за елфите, та вярваш, че няма да се погрижа за тях, след като съм отнел единственото им средство за препитание?

Изправих гръб.

– Заклеваш ли се?

Дори и да не могат да лъжат, исках да го чуя с ушите си.

Чух нисък, невярващ смях.

– Кълна се във всичко, което съм и което притежавам.

– Защо не ми каза всичко това, когато тръгнахме от колибата?

– А ти щеше ли да ми повярваш? Сега вярваш ли ми? – ноктите на Тамлин се впиха в дървените облегалки на стола.

– Защо трябва да ти вярвам? Вие сте майстори в изопачаването на истината както ви изнася.

– Някои хора биха казали, че не е твърде мъдро да обиждаш Върховен елф в собствения му дом – изръмжа Тамлин. – Че трябва да си благодарна, че те намерих аз, преди някой друг от моя народ да дойде и да изиска заплащане на дълга, че те оставих жива и ти предлагам възможността да живееш в разкош.

Скочих на крака, пратих мъдростта по дяволите и тъкмо щях да сритам стола си, когато невидими ръце ме хванаха за раменете и ме накараха да седна отново.

– Не смей да правиш онова, което мислеше да направиш, каквото и да е то – каза Тамлин.

Замрях, когато миризмата на магия прониза ноздрите ми. Опитах се да се размърдам, да изпитам невидимите въжета. Ръцете ми бяха неподвижни, гърбът ми бе притиснат към дървената облегалка толкова силно, че ме болеше. Поглед­нах ножа, който лежеше до чинията ми. Трябва да посегна първо към него, нищо че усилието ще е напразно.

– Ще те предупредя само веднъж – каза Тамлин малко прекалено меко. – Само веднъж и после всичко зависи от теб, човеко. Не ме интересува дали ще отидеш да живееш някъде другаде из Притиан. Но ако преминеш стената, ако избягаш, вече няма да има кой да се грижи за семейството ти.

Думите му се забиха като кинжали в мен. Ако избягам, ако дори се опитам да избягам... най-вероятно ще обрека семейството си на мъчителна смърт. Ако дръзна и опитам... дори ако успея да се добера до тях, къде ще ги заведа? Няма как да скрия сестрите си на някой кораб, а щом пристигнем някъде, на някое сигурно място... няма да имаме къде да живеем. А той използва благоденствието на семейството ми срещу мен, заплашва оцеляването им, ако наруша правилата...

Отворих уста, но ръмженето му накара чашите да издрънчат:

– Това не е ли честна сделка? А и ако избягаш, може да не извадиш такъв късмет със следващия елф, който ще дойде да те търси.

Ноктите му се прибраха обратно под кожата.

– Храната не е омагьосана, в нея няма отрова и ако припаднеш, вината ще е само твоя. Така че ще останеш на масата и ще ядеш, Фейра. А Люсиен ще се постарае да се държи любезно – той му хвърли многозначителен поглед. Люсиен сви рамене.

Невидимите въжета се разхлабиха и аз присвих очи от болка, когато ръцете ми се удариха в масата. Магията, която държеше краката и торса ми, продължи да действа. Един поглед към горящите зелени очи на Тамлин ми каза всичко, което трябваше да знам: негова гостенка или не, нямаше да стана от тази маса, докато не хапна нещо. Ще мисля за внезапната промяна в плановете ми за бягство по-късно. Сега... Засега... огледах сребърната вилица до чинията и внимателно я взех в ръка.

Все още ме гледаха, следяха всяко мое движение, потреп­ването на ноздрите ми, когато се наведох да помириша храната в чинията си. Не усетих металното зловоние на магия. А и... елфите не могат да лъжат. Значи е прав за храната. Забодох с вилицата парче пилешко и отхапах от него.

Едва се удържах да не изпъшкам от удоволствие. От години не бях вкусвала нещо по-великолепно. Дори ястията, които ядяхме преди баща ми да се разори, бяха боклук, в сравнение с тези гозби. Опразних чинията си в мълчание, под съсредоточените погледи на двамата Върховни елфи, които като че ли брояха всяка моя хапка, но когато протегнах ръка да си сложа второ парче шоколадова торта, храната изчезна. Просто... изчезна, сякаш никога не е съществувала. Не остана и трошичка.

Преглътнах мъчително и оставих вилицата, за да не видят колко трепери ръката ми.

– Още една хапка и щеше да си изповръщаш червата – каза Тамлин и отпи голяма глътка от бокала си, а Люсиен отново се изкиска.

Невидимите въжета, които ме държаха, се разхлабиха. Безмълвно позволение да изляза оттук.

– Благодаря за вечерята – казах аз. За нищо друго не се сетих.

– Няма ли да останеш за още една чаша вино? – предложи Люсиен със злобна усмивка.

Опрях ръце на облегалките на стола и се надигнах.

– Изморена съм. Бих искала да си легна.

– От няколко десетилетия не съм виждал смъртни – рече Люсиен, – но вие, хората, никога не се променяте, затова не мисля, че ще сбъркам, ако попитам защо намираш компанията ни толкова неприятна, при положение че мъжете в родното ти място едва ли са кой знае какво.

От другия край на масата Тамлин отправи дълъг, предупредителен поглед на посланика си. Люсиен не му обърна внимание.

– Вие сте Върховни елфи – казах. – Аз искам да попитам защо си правите труда да ме каните тук... или да вечеряте с мен.

Глупачка. Досега десет пъти заслужих да ме убият.

Люсиен отговори:

– Вярно. Но ми направù удоволствието да ми разясниш това. Ти си смъртна жена и при все това си готова да сториш всичко друго, но не и да останеш в тази стая повече, отколкото е необходимо. Като изключим това – той размаха ръка към изкуственото си око и белега, – със сигурност не сме чак толкова противна гледка.

Типична елфическа суета и наглост. Поне за това легендите се оказаха прави.

– Освен ако си нямаш някого у дома. Или пред вратата на коптора ти не те чака цяла опашка кандидат-женихи, в сравнение с които ние сме долни червеи.

Снизхождението в гласа му беше толкова силно, че с удоволствие казах:

– Имаше един мъж в селото, с когото бях близка.

Преди този Договор да ме откъсне от него, преди да стане ясно, че на вас ви е позволено да правите с нас каквото поискате, а ние не можем да отвърнем на удара.

Тамлин и Люсиен размениха погледи, но Тамлин беше този, който попита:

– Влюбена ли си в този мъж?

– Не – казах аз възможно най-безгрижно. Не беше лъжа, но дори и да имах подобни чувства към Айзък, отговорът ми щеше да е същият. Достатъчно лошо е, че Върховните елфи знаят, че имам семейство. Няма нужда да добавям и Айзък към списъка им.

Двамата отново размениха многозначителни погледи.

– А... влюбена ли си в някой друг мъж? – попита Тамлин през зъби.

Избухнах в смях, в който се прокрадна лека истерия.

– Не.

Погледнах ги. Глупости. Нима тези смъртноопасни, безсмъртни същества си нямаха по-добро занимание от това?

– Наистина ли точно това ви интересува? Дали ви намирам за по-привлекателни от човешките мъже и дали си имам някого у дома? Защо изобщо си правите труда да питате, щом, така или иначе, съм заточена тук до края на живота си?

Нажежена светкавица от гняв проряза сетивата ми.

– Искахме да научим повече за теб, понеже ще останеш тук доста време – каза Тамлин. Устните му бяха стиснати в тънка черта. – Само че гордостта на Люсиен понякога пречи на възпитанието му.

Той въздъхна, сякаш готов да ме остави да си ида, и добави:

– Иди да си починеш. И двамата сме заети през повечето дни, така че ако имаш нужда от нещо, питай прислугата. Те ще ти помогнат.

– Защо? – попитах аз. – Защо си толкова щедър?

Погледът, който ми хвърли Люсиен, подсказваше, че и той няма представа, предвид факта, че убих техен приятел, но Тамлин ме изгледа продължително.

– Така или иначе, убивам твърде често – каза накрая и сви широките си рамене. – А ти си достатъчно незначителна и няма да окажеш влияние на начина ни на живот. Освен ако не решиш да започнеш да ни избиваш.

По бузите и шията ми плъзна топлина. Незначителна... да, за тях бях незначителна, за безкрайния им живот, за свръхестествените им сили. Толкова незначителна, колкото бяха рисунките ми в колибата.

– Ами... – започнах аз, без да чувствам особена благодарност. – Благодаря ти.

Той кимна бегло и ме подкани с жест да изляза. Позволяваше ми да си тръгна. Както и подобаваше на толкова нисше същество като мен. Люсиен подпря брадичката си с юмрук и ми отправи лениво подобие на усмивка.

Достатъчно. Изправих се на крака и тръгнах заднешком към вратата. Да им обърна гръб е все едно да обърна гръб на вълк, без да зная дали ще се отърва жива, или не. Те не продумаха, докато не излязох в коридора.

След секунда из къщата отекна подобният на лай смях на Люсиен, последван от рязко, остро изръмжаване, което го накара да млъкне.

Макар че ме пощадиха, тази нощ спах неспокойно, с чувството, че ключалката на вратата на спалнята ми е сложена там само за красота.

* * *

Преди да пукне зората, вече бях напълно будна, но останах в леглото да се взирам в тавана и да гледам как светлината започва да се процежда през завесите, наслаждавайки се на мекотата на постелята. Докато живеех в колибата, по това време вече бях станала и излязла, макар сестрите ми да мърмореха всяка сутрин, че ги събуждам толкова рано. Ако сега си бях вкъщи, щях вече да навлизам в гората, за да не изгубя и секунда безценна слънчева светлина, да слушам сънливото чуруликане на малкото останали през зимата птици. А тук всичко тънеше в тишина – и спалнята, и къщата, а леглото, в което лежах, ми се струваше огромно и празно. Бях свикнала с топлината от телата на сестрите ми.

Неста сигурно се радва на допълнителното място в леглото. Вероятно с удоволствие си представя, че съм в корема на някой елф и може би използва информацията, за да предизвика съчувствието на съселяните ни. И да ги направи по-щедри. А може би Тамлин им е оставил достатъчно пари или храна, или каквото разбира под думите „грижа се“, за да оцелеят през зимата. Дали селяните ще се обърнат срещу семейството ми, защото не искат да живеят с хора, свързани с Притиан, дали няма да ги прогонят.

Зарових лице във възглавницата и се завих презглава. Ако Тамлин наистина се е погрижил за тях, ако тази грижа секне в момента, в който премина стената, връщането ми ще предизвика по-скоро разочарование, отколкото радост.

„Косата ти е... чиста.“ Що за жалък комплимент? Предполагам, че щом ме е поканил да живея тук, щом е пощадил живота ми, значи не е толкова... зъл. Може би просто се опитва да заглади нещата след много, ама много грубото начало на нашите отношения. Може би... може би има начин да го убедя да намери някаква вратичка, да накара магията на Договора да ме подмине... Или пък да се опитам да убедя някой друг...

Скачах от мисъл на мисъл, опитвах се да си изясня нещата, когато някой отключи вратата и...

Последва писък и глух удар и когато скочих от леглото, видях Алис на пода. Опънатото въже, което направих от една завеса, висеше свободно на пода. Беше нещо като капан, за да се спре първият влязъл в стаята ми и да го удари през лицето. Това беше най-доброто, за което се сетих при наличните средства.

– Извинявай, извинявай – изтърсих аз и се втурнах да ù помогна, но Алис вече се изправяше, и ми изсъска, приглаждайки престилката си. Погледна самоделното въже, увиснало от лампата.

– Какво, в името на бездънния Котел...

– Не предполагах, че някой ще влезе толкова рано, мислех да го сваля...

Алис ме огледа от глава до пети.

– Мислиш си, че като ме перне въже през лицето, не мога да ти изпотроша костите?

Кръвта ми замръзна във вените.

– Мислиш, че това ще подейства срещу когото и да е от нас?

Щях да продължа да се извинявам, ако не беше подигравката в думите ù. Затова просто скръстих ръце.

– Използвах го като аларма, за да имам време да избягам. Не беше капан.

Тя изглеждаше готова да ми се изплюе в лицето, но само присви кафявите си очи.

– Не можеш да ни надбягаш, момиче.

– Знам – казах аз, докато сърцето ми забавяше ритъма си. – Но поне няма да се изправя пред смъртта неподготвена.

От Алис се изтръгна някакво подобие на смях.

– Господарят ми даде дума, че можеш да живееш тук – да живееш, не да умреш. Ние ще му се подчиним – тя огледа парчето въже. – Трябва ли да съсипваш прекрасните завеси?

Не исках... Опитах се да запазя сериозното си изражение, но на устните ми се прокрадна нещо като усмивка. Алис тръгна към остатъците от завесите и ги дръпна, разкривайки все още обагреното в нежнорозово небе, с пръски бледо оранжево и виолетово от изгряващото слънце.

– Извинявай – повторих.

Алис цъкна с език.

– Поне имаш желание да се бориш, момиче. Това ти го признавам.

Отворих уста да кажа нещо, но друга прислужница с птича маска влезе в стаята, носейки поднос със закуска. Пожела ми добро утро, остави подноса на една масичка край прозореца и изчезна в банята. Звукът на течаща вода изпълни стаята.

Седнах пред масичката и огледах овесената каша, яйцата и бекона. Бекон. Отново храна като тази, която ядяхме отвъд стената. Не знам защо очаквах нещо по-различно. Алис ми наля чаша от нещо, което изгледаше и миришеше като чай.

– Какво е това място? – попитах тихо. – Къде е?

– Това е сигурно място. Повече не ти трябва да знаеш – отвърна Алис и постави чайника на подноса. – Поне тази къща е сигурна. Ако тръгнеш да се разхождаш из имението, трябва да внимаваш.

Хубаво... щом не иска да отговори на този въпрос, ще опитам пак.

– За какви елфи трябва да внимавам?

– За всякакви – каза Алис. – Защитата, която ти предлага господарят, си има своите граници. Всички други ще искат да те хванат и да те убият просто защото си човек, без значение какво си сторила на Андрас.

Още един безполезен отговор. Заех се със закуската, а тя влезе в банята. Когато приключих с яденето и с къпането, отказах предложените от Алис дрехи и отново облякох туника, този път в толкова тъмновиолетово, че изглеждаше почти черна. Исках да разбера името на този цвят, но и така го запомних. Обух кафявите ботуши, с които бях и предишната вечер, седнах пред мраморната тоалетка, за да сплете Алис косите ми, и се отдръпнах, стресната от отражението ми.

Не изглеждаше приятно, макар че като цяло не беше грозно. Носът ми е сравнително прав, единствената черта, освен очите, която съм наследила от майка ми. Още си спомням как сбръчкваше нос, когато се преструваше на развеселена от някоя безвкусна шега на безобразно богатите си приятели.

Меката уста съм взела от баща ми, макар тя да се губеше на фона на твърде острите ми скули и хлътналите бузи. Не понасях да гледам леко дръпнатите си очи. Знаех, че от огледалото в мен ще се вгледа Неста или майка ми. Понякога се чудех затова ли сестра ми обижда външността ми. Далеч не бях грозна, но... в мен имаше твърде много черти от хората, които мразехме и обичахме едновременно, и Неста не можеше да го понесе. И аз не го понасях.

Предполагам обаче, че на Тамлин, Върховен елф, привикнал на неземна, безупречна красота, наистина ще му е трудно да ми направи комплимент за вида ми.

Алис привърши с плитката ми и аз скочих от столчето, преди да успее да вплете в косите ми няколко от цветчетата, които донесе в една кошница. Сигурно щях да стана красавица, каквото означава и името ми, ако не бяхме толкова бедни, но това никога не ме е интересувало особено. В гората красотата няма никакво значение.

Когато попитах Алис какво да правя сега – какво ще правя с остатъка от смъртния си живот, тя сви рамене и ми предложи да се разходя в градината. Идеше ми да се изсмея на безгрижието, с което го каза, но се сдържах. Ще е глупаво да настройвам срещу себе си потенциални съюзници. Съмнявам се, че е любимка на Тамлин и не ми се иска да я разпитвам, но... Е, една разходка ще ми даде възможност да се огледам наоколо и да видя дали няма някой друг, който да се застъпи за мен пред Тамлин.

Коридорите бяха тихи и пусти, което си е странно за такова голямо имение. Снощи споменаха за другите, но не видях и не чух никакви други елфи. Из въздуха се носеше лек бриз, ухаещ на... люляк – сетих се, защото в градинката на Илейн имаше люляк, съпътстван от нежното чуруликане на овесарки. Още няколко месеца няма да чуя това чуруликане у дома, докато не дойде пролетта, ако изобщо го чуя.

Почти стигнах до парадното стълбище, когато забелязах картините.

Вчера не успях истински да се огледам, но сега, в празната къща, където нямаше кой да ме види... проблясък на цвят в изпълнения със сенки тъмен коридор ме накара да се закова на място, изобилие от цветове и структури ме привлякоха към една позлатена рамка.

Никога... никога не бях виждала нещо подобно.

Просто натюрморт, каза си част от мен. И наистина беше натюрморт – зелена стъклена ваза с букет цветя, натикани в тясното ù гърло, цветчета и листа с всякакви форми, размери и цветове – рози, лалета, грамофончета, златник, божури, жълтурчета...

Какъв ли талант трябва да имаш, за да ги нарисуваш толкова реалистично, дори повече от реалистично... Просто една ваза с цветя на тъмен фон, но в същото време нещо повече от това. Цветята сякаш грееха със собствена светлина, сякаш се опълчваха на сенките, събрани около тях. Какво майсторство е нужно дори само да се изобрази стъклената ваза, задържала тази светлина, пречупила я през водата в себе си, сякаш съдът, застанал върху каменния пиедестал, наистина е важен... Забележително.

Мога да прекарам часове наред пред картината, а останалите творби в коридора ще ми стигнат за целия ден, но... градината. Плановете.

И все пак, докато вървях надолу по стълбите, не можех да не призная, че това място е много по-... цивилизовано, отколкото си мислех. Дори мирно и спокойно, бих добавила.

Ако Върховните елфи наистина са по-добри, отколкото ги представят човешките легенди и слухове, може би няма да ми е прекалено трудно да убедя Алис колко страдам тук. Ако успея да спечеля Алис и я убедя, че Договорът е отсъдил погрешно и не бива да се изисква такава жертва от мен, тя може би ще се опита да направи нещо по въпроса и да ме измъкне и...

– Ей, ти – каза някой и аз подскочих. Между отворените стъклени врати към градината се виждаше силуета на едра мъжка фигура.

Тамлин. Пак беше облечен във воинските си дрехи, които стояха като излети по него, разкривайки атлетичните му форми, а в кожения ремък сега бяха втъкнати три ножа – всеки от тях достатъчно голям, че да ме изкорми също толкова лесно, колкото някой от ноктите му. Русата му коса беше завързана отзад и разкриваше заострените му уши, както и странната, прелестна маска.

– Къде отиваш? – попита той рязко, така че въпросът прозвуча почти като заповед.

Ей, ти. Чудех се дали изобщо си спомня името ми.

Отне ми секунда да принудя краката си да се изправят от приклекналата поза, в която се озовах.

– Добро утро – казах твърдо. Пак беше по-добре от Ей, ти. – Каза, че мога да прекарвам времето си, както искам. Не знаех, че съм под домашен арест.

Челюстта му се стегна.

– Разбира се, че не си под домашен арест.

Макар че ми отговори рязко, враждебно, не можех да пренебрегна чисто мъжката привлекателност на тази силна челюст, на топлата му загоряла кожа. Сигурно ще е хубав, ако някога си свали маската.

Когато осъзна, че не се готвя да му отговоря, той оголи зъби в нещо, което предположих, че е опит за усмивка, и каза:

– Искаш ли да те разведа наоколо?

– Не, благодаря – успях да изрека. Болезнено ясно съзнавах колко непохватно е всяко мое движение, опитвайки се да го избягвам.

Той се изпречи на пътя ми, достатъчно близо, че да отстъпя крачка назад.

– Цяла сутрин стоя вътре. Имам нужда от малко чист въздух.

А ти си достатъчно незначителна, за да не ме притесняваш.

– Няма нужда – казах с надеждата да отклоня поканата. – Вече прояви... достатъчно щедрост.

Последва полуусмивка, не особено приятна, защото явно не е свикнал да му отказват каквото и да е.

– Имаш ли някакъв проблем с мен?

– Не – промълвих аз и излязох през вратата.

Той изръмжа глухо.

– Няма да те убия, Фейра. Не нарушавам обещанията си.

Почти се препънах по стъпалата, водещи към градината, когато се обърнах да го погледна. Той стоеше на най-горното стъпало, солиден и древен като бледите камъни, от които е построено имението.

– Да ме убиеш – не, но да ме нараниш? Това някаква друга вратичка в Договора ли е? Която Люсиен... или някой друг тук може да използва срещу мен?

– Всички имат заповед да не те докосват.

– И все пак съм затворена в имението ти, защото наруших правило, за чието съществуване не знаех. Какво изобщо правеше приятелят ти в гората в онзи ден? Мислех, че Договорът забранява на вашия народ да навлиза в нашите земи.

Той ме гледаше втренчено. Май бях отишла твърде далеч, задавах твърде много въпроси. Може би се досещаше защо питам.

– Договорът – тихо започна той – не ни забранява нищо, освен да ви поробваме. Стената е просто неудобство. Ако пожелаем, можем да я разрушим и да изколим всички ви.

Кръвта ми се смрази във вените. Аз бях принудена да живея в Притиан, но семейството ми... Бързо попитах:

– А желаете ли да я разрушите?

Той ме огледа отгоре до долу, сякаш преценяваше дали си струвам усилието да ми отговори. Накрая каза:

– Аз лично нямам никакъв интерес към земите на смъртните, но не мога да говоря от името на сънародниците си.

Все още не беше отговорил на въпроса ми.

– Тогава какво правеше приятелят ти в гората?

Тамлин замря. Такава неземна, първична грация имаше в него, дори и в начина, по който дишаше.

– В земите ни... върлува болест. Из цял Притиан. Вече почти петдесет години. Затова къщата и имението са толкова празни – повечето... си отидоха – той говореше бавно, внимателно, сякаш му е трудно да сподели това на една смъртна. – Заразата се разпространява бавно, но влияе на магията ни... зле. И моите собствени сили са увредени. Тези маски – той почука с пръст по своята – са резултат от внезапен прилив на магия, който се появи по време на един маскен бал преди четиридесет и девет години. Не можем да ги свалим.

Премигнах. Принудени да носят маски почти петдесет години. Аз сигурно ще полудея и ще смъкна кожата от лицето си.

– Когато си с облика на звяр, нямаш маска, нито пък приятелят ти имаше.

– Болестта може да е жестока, нали?!

Живей като звяр или живей с маска.

– Каква... що за болест е това?

– Не е точно зараза, не се предава като чума или грип. Засяга единствено магията на всички жители на Притиан. Андрас премина стената в онзи ден, защото го изпратих да търси лек.

– Болестта може ли да навреди на хората?

– Да – отвърна той. – Има... вероятност да засегне смъртните и цялата ви територия. Повече не знам. Болестта се движи бавно и засега твоят народ е в безопасност. От десетилетия не е имало инциденти, магията, изглежда, поддържа едно и също състояние, макар и да е отслабнала.

Фактът, че споделя с мен толкова много, беше знак как вижда бъдещето ми – никога няма да ме пусне да си ида у дома, никога няма да срещна друг смъртен, на когото неволно да разкажа тази тайна.

– Една жена-наемник ми каза, че според нея елфите обмислят да ни нападнат. Има ли нещо общо с тази болест?

Долових намек за усмивка, изглеждаше изненадан.

– Не зная. Често ли разговаряш с наемници?

Аз вирнах брадичка.

– Разговарям с всеки, който може да ми каже нещо полезно.

Той изпъна рамене и единствено обещанието му, че няма да ме убие, ми попречи да се свия уплашено. После размърда раменете си, сякаш се отърсваше от раздразнението.

– Капанът в стаята ти за мен ли беше предназначен?

Поех си рязко въздух.

– Ще ме виниш ли, ако е бил за теб?

– Може и да приемам образа на животно, но не съм дивак, Фейра.

Значи помни името ми, все пак. Погледнах многозначително към ръцете му, към острите като бръсначи, дълги, извити нокти, които се подаваха изпод загорялата му кожа. Той забеляза погледа ми и скри ръце зад гърба си. После рязко каза:

– Ще се видим на вечеря.

Това не беше молба, но аз въпреки това му кимнах и поех между живите плетове, без да ме интересува къде точно отивам. Достатъчно беше, че се отдалечавам от него.

Болест по земите им, която засяга магическите им способности и ги намалява... Магическа болест, която някой ден може да стигне до човешките земи. След толкова много векове без магия... ще бъдем напълно беззащитни пред болестта и пред онова, което може да причини на човечеството.

Зачудих се дали някой от Върховните елфи ще си направи труда да предупреди моя народ.

Не ми отне дълго време да се досетя за отговора.