Двор от рози и бодли

19.

На следващата сутрин пристигнаха боите и материалите ми, откъдето и да ги беше намерил Тамлин или прислужниците. Но преди да ми позволи да ги видя, Тамлин ме поведе по коридор след коридор, докато стигнахме едно крило на сградата, в което още не съм била дори по време на нощните ми разходки. Знаех къде ме води, без да се налага да ми казва. Мраморните подове блестяха толкова ярко, че сигурно бяха излъскани преди минути, а през отворените прозорци нахлуваше ветрец с аромат на рози. Всичко това... всичко това е направил за мен. Сякаш ако имаше паяжини и прах, щях да забележа.

Той спря пред двойка дървени врати и се усмихна леко, което бе достатъчно, за да изтърся:

– Защо правиш нещо... нещо толкова мило?

Усмивката потрепна.

– Отдавна в къщата не е живял някой, способен да оцени картините вътре. Харесва ми, че отново ще радват някого.

Особено щом всяка останала част от живота му е белязана с толкова много кръв и смърт.

Той отвори вратите и аз спрях да дишам.

Подът от светло дърво блестеше на чистата, ярка светлина, нахлуваща от прозорците. Стаята беше празна, с изключение на няколко големи кресла и скамейки, където можеш да седнеш и да гледаш... да гледаш...

Изобщо не усетих кога съм тръгнала по дългата галерия, с една ръка притисната към шията ми, загледана в картините.

Толкова много, толкова различни и все пак подредени така, че да се допълват плавно и неусетно... Толкова различни гледни точки, късчета от света и толкова много гледни точки. Пейзажи, потрети, натюрморти... Всяка от тези картини разказваше история, всяка бе отделно изживяване, глас, който викаше или шепнеше, или пееше за различен момент и различно чувство, всяка от тях бе възглас в бездната на времето, че те са там, че съществуват. Някои бяха рисувани през очи, подобни на моите, от художници, виждащи цветове и форми, които можех да разбера. Други разкриваха цветове, за които не съм и подозирала – те ми показваха света, пречупен през съвсем различна от моята гледна точка. Портал към съзнанието на същество, толкова различно от мен, и все пак... и все пак, докато гледах някоя от тези творби, аз можех да я разбера, да я почувствам, да я изживея.

– Не съм и подозирал – каза Тамлин иззад гърба ми, – че хората са способни на...

Той млъкна, когато се обърнах, а ръката ми се спусна от шията към гърдите, където сърцето ми биеше бясно, изпълнено със смесица от непоносима радост, скръб и изумително преклонение – преклонение пред великолепното изкуство пред очите ми.

Той стоеше до вратата, наклонил глава по онзи животински начин и все още неспособен да довърши изречението си.

Прокарах пръсти по мокрите си бузи.

– Това е...

Прекрасно, великолепно, надхвърля всичко, на което е способно въображението ми – нищо от това не можеше да изрази как се чувствам. Задържах ръката си върху сърцето.

– Благодаря ти – казах. Само това успях да измисля, за да му покажа какво означават тези картини... какво означава за мен това, че ме е допуснал тук.

– Идвай винаги, когато поискаш.

Аз му се усмихнах, неспособна да удържа радостта, изпълнила сърцето ми. Неговата усмивка в отговор беше неуверена, но искрена и след нея той ме остави да се възхищавам на галерията сама.

Останах там часове наред. Останах, докато се опих от картините, докато ми се зави свят от глад, затова излязох в търсене на нещо за ядене.

След обяда Алис ми показа една празна стая на първия етаж, с маса, върху която бяха натрупани платна с различни размери, четки, чиито дървени дръжки блестяха на съвършената следобедна светлина, и бои – толкова много бои, освен основните четири цвята, които се надявах да получа, че дъхът ми секна.

Когато Алис излезе, в стаята се възцарù тишина и очакване... Моята стая.

И започнах да рисувам.

* * *

Изминаха няколко седмици. Рисувах и рисувах, най-често ужасно зле.

Не позволявах никой да види творбите ми, независимо колко настояваше Тамлин и колко подигравателно се подсмихваше Люсиен на изцапаните ми с боя дрехи. Нито веднъж не усетих, че образите, които създавам, се доближават дори до онези, които горяха в съзнанието ми. Нерядко рисувах от зори до здрач, понякога в стаята, понякога в градината. Дните започнаха да се сливат. От време на време си взимах почивка и опознавах земите на Пролетта, водена от Тамлин. След тези почивки се връщах, пълна с нови идеи, които ме изкарваха от леглото с настъпването на следващия ден, за да скицирам сцените или цветовете така, както съм ги видяла.

Но имаше и дни, в които Тамлин заминаваше, за да се изправи пред поредната заплаха за земите му и тогава дори рисуването не можеше да ме разсее, докато не се върне, покрит с кръв, която не е негова, понякога в облика си на звяр, понякога като Велик господар. Никога не ми разказваше в подробности какво е правил, а и аз не питах. Достатъчно ми беше, че се е върнал невредим.

В земите около самото имение нямаше и следа от създания като нагите или Боге, но аз стоях далеч от западната гора, макар често да я рисувах по спомени. И въпреки че сънищата ми все още изобилстваха със сцени от убийствата, на които станах свидетел, онези, които причиних, разкъсващата ме бледа жена и сянката, която наблюдаваше, но аз така и не успявах да видя ясно, лека-полека спрях да се страхувам. Остани с Великия господар. С него си на сигурно място. Така и правех.

Дворът на Пролетта беше земя на полегати зелени хълмове, пищни гори и прозрачни, бездънни езера. Магията не просто изобилстваше из хълмовете и долините, тя извираше от тях. Колкото и да се опитвах да нарисувам това, така и не улавях усещането, което предизвикваше в мен. Затова от време на време си позволявах да рисувам Великия господар, който яздеше до мен, когато се отправяхме на обиколка из земите му в спокойните, лениви дни. Великият господар, с когото разговарях с удоволствие и същевременно можех да прекарам часове в мълчание, без то да ни пречи.

Сигурно присъствието на магията замъгляваше мислите ми, защото не се бях сещала за семейството си, докато една сутрин не излязох пред външния жив плет, в търсене на ново място за рисуване. От юг долиташе ветрец, който ми разроши косата – свеж и топъл. Пролетта скоро щеше да пукне в човешкия свят.

Кога мина толкова време? Семейството ми – омаяно, нахранено, в безопасност, все още не знаеше къде съм. Смъртният свят... той продължаваше напред без мен, сякаш никога не съм съществувала. Един кратък, жалък шепот, това бе моят живот там, изчезнал, без да остави следа у никого, когото познавах или съм обичала.

Не рисувах и не излязох на разходка с Тамлин този ден. Прекарах го седнала пред едно празно платно, без нито един цвят в съзнанието си.

Никой у дома вече не си спомняше за мен, за тях бях умряла. А Тамлин ме остави да забравя тях. Може би боите и платната целяха да ме разсеят, да ме накарат да спра да се оплаквам, да му досаждам с приказки, че искам да ги видя. А може би целяха да ме разсеят от онова, в което болестта превръщаше Притиан. Вече не задавах въпроси, точно както ми нареди сюриелът – като глупав, безполезен, покорен човек.

Единствено инатът ми помогна да изкарам вечерята. Тамлин и Люсиен забелязаха, че съм в лошо настроение и не се опитаха да ме включат в разговора си. Това никак не помогна на растящия ми гняв, затова когато се нахраних, излязох в обляната от лунни лъчи градина и започнах да блуждая между живите плетове и цветните лехи.

Не ме интересуваше къде отивам. След малко се озовах в розовата градина и спрях. Лунната светлина превръщаше алените цветове в тъмновиолетови и посребряваше белите.

– Баща ми е направил тази градина за майка ми – каза Тамлин зад мен. Не се обърнах. Забих нокти в дланите си, когато той застана до мен. – Подарък за съчетанието им.

Взирах се в розовите цветове, без да продумам. Цветята, които нарисувах по масата у дома, сигурно вече са се олющили или изчезнали напълно. А може и Неста да ги е изстъргала.

Ноктите ми пронизваха кожата на дланите. Независимо че Тамлин се е погрижил за тях, нищо, че е омаял спомените им, аз бях... заличена от живота им. Забравена. Позволих му да ме заличи. Той ми предложи бои и място, където да рисувам. Показа ми езера със звездна светлина и лунни дъги, и риби, които могат да ходят. Спаси ми живота като някакъв варварски рицар от легенда и аз погълнах всичко това като елфическо вино. С нищо не бях по-добра от онези заблудени Деца на благословените.

Маската му изглеждаше бронзова в мрака, а изумрудите проблясваха.

– Изглеждаш... разтревожена.

Закрачих към най-близкия розов храст и откъснах един цвят. Бодлите на розата се забиха в пръстите ми. Не обърнах внимание на болката и топлата кръв, която потече от раните. Никога нямаше да успея да нарисувам всичко това както трябва. Никога нямаше да предам образите, които виждах, като художниците, чиито творби висяха по стените на галерията. Никога нямаше да успея да нарисувам градинката на Илейн пред колибата така, както я помнех, дори след като собственото ми семейство вече не помнеше мен.

Той не ме укори, задето съм откъснала една от розите на родителите му. Родители, които, също като моите, вече ги няма, но те сигурно са се обичали и са обичали и него, и то много повече, отколкото моите са ме обичали. Били са семейство, което вероятно би се жертвало да заемат неговото място, ако някой дойде да го отведе.

Пръстите ме боляха и пареха, но не пуснах розата, когато казах тихо:

– Не знам защо се чувствам толкова жестоко засрамена от това, че ги напуснах. Не знам защо имам чувството, че да рисувам, е егоистично, ужасно. Не би трябвало... не би трябвало да се чувствам така, нали? Знам, че не бива, но не мога да го превъзмогна.

Розата висеше безжизнено в ръката ми.

– През всички тези години, всичко, което правех за тях... А те дори не се опитаха да те спрат, когато дойде да ме вземеш.

Ето това беше огромната ми болка, болката, която ме прерязваше на две, ако мислех за нея твърде дълго.

– Не знам защо очаквах от тях да... защо повярвах в илюзията на пуката онази нощ. Не знам защо продължавам да мисля за всичко това. И защо ме боли.

Той продължи да мълчи, затова добавих:

– В сравнение с теб... с отговорностите ти и с отслабената магия, моето самосъжаление е абсурдно.

– Щом те наранява – каза той нежно, думите сякаш проникнаха дълбоко в мен и ме погалиха, – не мисля, че е абсурдно.

– Защо? – равнодушен въпрос, след който захвърлих розата в храстите.

Той взе ръцете ми в своите. Силните му мазолести пръсти нежно обгърнаха моите и поднесоха едната ми окървавена ръка към устните му. Целуна дланта. Сякаш това бе някакъв отговор.

Устните му бяха гладки, дъхът топъл и коленете ми омекнаха, когато той вдигна и другата ми ръка и я целуна. Целуна я внимателно, по начин, който запали огън в цялата ми същност, между краката ми.

Когато свали ръката ми, по устните му останаха следи от кръвта ми. Погледнах ръцете си, които все още бяха в неговите, и видях, че раните са изчезнали. Вдигнах очи отново към лицето му, към скъпоценната му маска, към белотата на кожата му и червенината на кръвта по устните му. Той каза:

– Не се чувствай виновна за нито един миг, запълнен с нещо, което ти доставя удоволствие.

Той пристъпи към мен и пусна едната ми ръка, за да сложи розата, която бях откъснала, зад ухото ми. Не знаех как се е озовала в ръката му и как са изчезнали бодлите ù.

Не можах да се въздържа и отново попитах:

– Защо... защо правиш всичко това?

Той се наведе към мен, беше толкова близо, че се наложи да отметна глава, за да продължа да го гледам в очите.

– Защото човешките ти радости ме пленяват – начинът, по който изживяваш всичко в рамките на смъртния си живот толкова диво и силно, наведнъж... омайващо е. Всичко това ме привлича, макар да знам, че не бива, и се опитвам да устоя.

Защото бях смъртна и щях да остарея и... не си довърших мисълта, тъй като той се наведе още повече към мен. Бавно, сякаш ми даваше време да се отдръпна, ако искам, той докосна с устни бузата ми. Нежна, топла, трогателно внимателна целувка. След миг се изправи. Не бях помръднала от момента, в който устата му докосна кожата ми.

– Един ден... един ден ще имаш отговорите на всичките си въпроси – каза той тихо, пусна ръката ми и отстъпи назад. – Но този момент още не е дошъл. Моментът, в който ще е безопасно.

Не виждах очите му в тъмнината, но от тона, с който говореше, знаех, че са пълни с горчивина.

Той си тръгна и аз жадно си поех въздух. Не разбрах, че дори съм спряла да дишам.

Осъзнах, че копнея за топлината му, за близостта му едва когато той си тръгна.

* * *

Изпитвах смазващ срам от всичко, което бях признала, от начина, по който... по който се промени всичко между нас, затова на следващия ден след закуска незабелязано се измъкнах от къщата и поех към гората, за да глътна малко чист въздух и да се любувам на светлината и цветовете. Носех си лъка и стрелите, както и красивия ловджийски нож, подарък от Люсиен. По-добре беше да съм въоръжена, отколкото някой да ме хване неподготвена.

Разхождах се между дърветата и храсталаците около час, преди да усетя нечие присъствие зад себе си – някой се приближаваше към мен, а животните се разбягваха пред него. Усмихнах се на себе си и двайсет минути по-късно се бях настанила в короната на висок бряст, замряла в очакване.

Храстите зашумоляха, сякаш през тях мина повей на вятъра, но аз знаех какво да очаквам, познавах знаците.

Последва свистене и яростен рев, който отекна из гората и разпръсна птичките.

Слязох от дървото и пристъпих на малката полянка. Скръстих ръце и погледнах Великия господар на Двора на Пролет­та, увиснал надолу с главата от капана, който бях направила.

Дори и в тази си поза, той успя да ми се усмихне лениво.

– Жестоко човече.

– Това получаваш, когато следиш хората.

Той се засмя, а аз се приближих още повече и се осмелих да прокарам пръст по коприненомеката му златиста коса, увиснала току пред лицето ми, и да се насладя на всички нюанси в нея, нюанси на жълто, кафяво и пшеничено. Сърцето ми заби по-силно и си помислих, че той сигурно го чува. Той обаче наклони глава към мен в мълчалива покана и аз прокарах пръсти през косата му – нежно, леко. Той измърка и звукът отекна в пръстите ми, ръцете, краката и корема ми. Замислих се как ли ще усетя звука, ако тялото му се притис­не в моето, кожа до кожа. Отстъпих назад.

Той се сви напред с грациозно движение и замахна с дълъг нокът към пълзящата лоза, която използвах за примка. Поех си дъх да извикам, но преди да успея да го направя, той се преметна и стъпи на земята. Невъзможно ми е да забравя дори за миг какъв е и на какво е способен. Той пристъпи към мен, все така развеселен.

– Днес по-добре ли се чувстваш?

Смутолевих нещо нечленоразделно.

– Добре – рече той. Или не го беше грижа какво съм казала, или се преструваше, че е така. – За всеки случай исках да ти дам това.

Извади три листа хартия от туниката си и ми ги подаде. Аз си прехапах бузата отвътре и се втренчих в листовете. На тях имаше... няколко текста от по пет реда. Стихове. Общо бяха осем и аз започнах да се потя, вторачена в думи, които не можех да разчета. Щеше да ми отнеме цял ден да разбера какво означават.

– Преди да хукнеш да бягаш или да се развикаш... – каза той и надникна към стиховете над рамото ми. Ако имах смелостта, щях да облегна глава на гърдите му. Дъхът му топлеше шията ми, ухото ми.

Той прочисти гърлото си и зачете първия стих.

Имаше нявга дама потайна

с дух вироглав и малко необичайна.

Приятели нямаше и за показ,

а на мъжете, които се редяха за нея на опашка,

все отговаряше с отказ.

Веждите ми се бяха вдигнали толкова високо, че сигурно почти допираха косата. Обърнах се и премигнах. Диханията ни се смесиха, докато той довършваше стиха.

Без да изчака реакцията ми, Тамлин взе листовете от ръцете ми и отстъпи крачка назад, за да прочете втория стих, който беше далеч по-неприличен от първия. Докато стигне до третия, лицето ми беше пламнало. Тамлин направи пауза, преди да прочете четвъртия и след това ми подаде листовете.

– Последната дума на всеки втори и четвърти ред – каза той и посочи с глава към листовете в ръцете ми.

Необичайна. Опашка. Погледнах втория стих. Клане. Пожарище.

– Това са... – започнах аз.

– Списъкът ти с думи беше прекалено хубав, за да пропусна възможността да си поиграя с него. И изобщо не ставаше за любовни стихове.

Вдигнах вежда в безмълвен въпрос и той обясни:

– Едно време, когато живеех с войската на баща ми на границата, си организирахме състезания за най-мръсно стихче. По принцип не обичам да губя, затова се постарах да стана добър в съчиняването им.

Не знаех как е запомнил дългия списък с думи, който направих, и не исках да знам. Когато се увери, че няма да извадя стрела и да го пронижа, Тамлин отново взе листовете и ми прочете петия стих, най-неприличния от всички.

Когато приключи, аз отметнах глава назад и избухнах в смях, смях като слънчев лъч, който разбива вековен лед.

* * *

Още се усмихвах, когато излязохме от гората и поехме към хълмовете по пътя за имението.

– Ти каза... снощи в розовата градина... – прехапах устни за миг. – Каза, че баща ти е засадил градината в чест на съчетанието му с майка ти, а не сватбата.

– Върховните елфи най-често се женят – каза той, а златистата му кожа леко поруменя. – Но ако са благословени, откриват другаря си. Душа равностойна на тяхната във всяко едно отношение. Някои се женят и без зова на душата, но ако откриеш другаря си, този зов е толкова силен, че в сравнение с него обикновената женитба е... нищожна.

Не ми стигна смелост да попитам дали има елфи, които усещат такъв зов към смъртни, но ми стигна за друг въпрос:

– Къде са родителите ти? Какво е станало с тях?

В челюстта му трепна мускулче и аз съжалих, че съм попитала, заради болката, трепнала в очите му.

– Баща ми... – ноктите му се показаха над кожата, но не изцяло. Определено бях задала неправилния въпрос – позволих си твърде много, сякаш имах право да го разпитвам за лични неща. – Баща ми беше също толкова лош, като на Люсиен. Даже по-лош. Двамата ми по-големи братя бяха като него. Имаха роби, и тримата, а братята ми... Бях млад, когато Договорът беше подписан, но още помня какво правеха братята ми... – гласът му заглъхна. – Това ми остави белег, достатъчно сериозен, та когато те видях, видях къщата ти, не можах... не исках да постъпя като тях. Не пожелах да нараня теб или семейството ти или да ви подложа на обичайните приумици на елфите.

Роби. Тук е имало роби. Не исках да знам. Никога не съм търсила следи от робство тук, все пак са минали петстотин години. Но дори и след толкова време аз бях просто вид движима собственост за повечето елфи тук, за този свят. Ето защо ми предложи вратичката в Договора, правото да живея където искам в Притиан.

– Благодаря ти – казах.

Той сви рамене, сякаш това ще омаловажи благородството му, ще облекчи тежестта на вината, която все още носи.

– А майка ти? – продължих да питам.

Тамлин въздъхна.

– Майка ми... тя обичаше баща ми много силно. Прекалено силно, но душите им бяха съчетани и... Дори когато ясно виждаше какъв тиранин е той, не казваше и дума срещу него. Никога не съм очаквал или искал да наследя титлата му. Братята ми нямаше да ме оставят да доживея до двуцифрена възраст, ако бяха заподозрели, че я искам. Така че в момента, в който пораснах достатъчно, се присъединих към войската на баща ми и започнах да се обучавам, за да мога един ден да му служа – на него или на този от братята ми, който наследеше титлата.

Той сви и разпусна пръсти, сякаш си представяше ноктите, скрити под плътта.

– Твърде рано осъзнах, че да се бия и да убивам са единствените две неща, които мога да върша добре.

– Съмнявам се – промълвих.

Той ми се усмихна колебливо.

– О, свиря страхотно на цигулка, но синовете на Великите господари не стават пътуващи музиканти. Така че се обучавах и после се бих за баща ми срещу когото ми кажеше да се бия, а кроежите оставих на братята ми. Само че силите ми не спираха да нарастват и нямаше как да го скрия... не и от себеподобните си – той поклати глава. – За щастие или нещастие... всички бяха избити от Великия господар на вражески двор. Аз оцелях, Котелът ми прати късмет, кой знае защо. За майка си скърбях. За останалите...

Отново сви рамене, някак напрегнато.

– Моите братя не биха се опитали да ме спасят от съдба като твоята.

Аз вдигнах поглед към него. Какъв брутален, жесток свят – семейства, чиито членове се избиват взаимно за власт, за отмъщение, от злоба и за повече контрол. Може би неговата доброта и щедрост са ответната реакция на всичко това. Може би, когато ме е видял, е открил, че все едно гледа отражението си в огледало.

– Съжалявам за майка ти – казах аз. Не можех да му дам нищо друго, нищо от това, което той вече ми даде. Той се усмихна. – Значи така си станал Велик господар?

– Повечето Велики господари от раждането си се обучават на маниерите и правилата на дворцовите войни. Когато титлата се падна на мен, преходът беше... труден. Много от придворните на баща ми избягаха в други дворове, вместо да служат на воин-звяр, който само им ръмжи.

Полудив звяр, така ме нарече веднъж Неста. Едва се сдържах да не го хвана за ръката, да го погаля и да му кажа, че разбирам как се чувства. Вместо това казах само:

– Значи са идиоти. Ти си опазил земите си от болестта в момент, в който другите като че ли не се справят толкова добре. Идиоти – повторих.

През погледа на Тамлин обаче премина сянка, а раменете му сякаш се превиха почти незабележимо. Преди да успея да го попитам какво има, излязохме от последната горичка и пред нас се ширнаха хълмовете. В далечината по много от тях се виждаха маскирани елфи, които, изглежда, редяха дърва за клади.

– Какво е това?

– Подготвят празничните огньове за Каланмаи. След два дни е.

– За кое?

– Огнената нощ.

Поклатих глава неразбиращо.

– Не отбелязваме празници в човешкото царство. Не и след като вашият... вашият народ е напуснал земите. На някои места са забранени. Даже не помним имената на боговете ви. Какво се празнува на Кала... в Огнената нощ?

Той се потърка по врата.

– Просто една пролетна церемония. Палим огньове и... магията, която създаваме, възражда земята за още една година.

– Как създавате магията?

– Има ритуал. Но е... много елфически – той стисна зъби и продължи да върви, по-далеч от незапалените огньове. – Сигурно ще забележиш повече елфи от обичайното наоколо – и от този двор, и от други територии. В тази нощ им е позволено да ходят където поискат.

– Мислех, че болестта е пропъдила много от тях.

– Така е... но въпреки това ще дойдат доста. Просто... просто стой настрана от тях. В къщата ще бъдеш в безопасност, но ако налетиш на непознати, преди да запалим огньовете по залез слънце след два дни, не им обръщай внимание.

– Аз не съм ли поканена на церемонията?

– Не. Не си – той свиваше и разпускаше пръстите си, отново и отново, сякаш се опитваше да задържи ноктите си скрити.

Въпреки усилието да си придам безгрижен вид, сърцето ми се сви.

Остатъка от пътя извървяхме в напрегнато мълчание – нещо, което не ни се е случвало от седмици. В момента, в който влязохме в градината, Тамлин се вцепени. Не заради мен или заради неловкия ни разговор. Всичко наоколо беше притихнало по онзи смразяващ кръвта начин, който подсказваше, че наблизо има зло създание. Тамлин оголи зъби и изръмжа, а после обърна поглед към мен.

– Скрий се и каквото и да чуеш, не се показвай.

После изчезна.

Останах на чакълената пътека и се заоглеждах като пълен идиот. Ако наистина наблизо има опасен елф, не бива да стоя на открито. Сигурно трябваше да се засрамя, че не му предлагам помощта си, но... той е Велик господар. Само ще му се пречкам.

Тъкмо приклекнах зад един жив плет, когато до ушите ми достигнаха гласовете на Тамлин и... Люсиен. Приближаваха. Изругах наум и замръзнах. Може би ще успея да се промъкна през градината и да стигна до конюшнята. Ако става нещо нередно, там ще намеря не само убежище, но и кон, за да избягам. Тъкмо се канех да хукна към високата трева, която бележеше края на градината и началото на полята, когато ръмженето на Тамлин проряза въздуха от другата страна на плета, зад който се криех.

Обърнах се и ги видях през гъсталака на храстите. Скрий се, беше казал той. Ако мръднех сега, със сигурност ще ме забележат.

– Знам кой ден е – каза Тамлин, но не на Люсиен. Двамата сякаш бяха застанали пред... нищо. Пред някой, който не беше там. Някой невидим. Щях да си помисля, че си правят шега с мен, ако не чух да им отговаря един нисък, безплътен глас.

– Поведението ти предизвиква голям интерес в двора – каза гласът, дълбок и съскащ. Аз потръпнах, въпреки че денят беше топъл. – Тя започва да се чуди – чуди се защо още не си се отказал. И защо четири наги са били намерени убити тук преди известно време.

– Тамлин не е като другите глупаци – сопна се Люсиен и изпъна рамене, сякаш стана по-висок и заприлича повече отвсякога на воин. Нищо чудно, че стаята му е пълна с оръжия. – Ако е очаквала преклонени глави, значи е по-голяма идиотка, отколкото мислех.

Гласът засъска и кръвта ми се смръзна.

– Как смееш да говориш така за онази, която държи съдбата ти в ръцете си? С една дума, може да унищожи цялото това жалко имение. Не беше доволна, когато чу, че си пратил воините си – сега гласът сякаш се обръщаше към Тамлин. – Но тъй като от това не излезе нищо, тя предпочете да го забрави.

Последва дълбоко ръмжене от страна на Великия господар, но думите, които излязоха от устата му след това, звучаха спокойно.

– Кажи ù, че ми омръзна да разчиствам боклука, който хвърля по границите ми.

Безплътният глас се изкиска. Прозвуча като сипещ се пясък.

– Тя ти ги праща като дарове и за да ти напомни какво ще стане, ако те хване в нарушение на условията на...

– Нищо не е нарушил – изръмжа Люсиен. – А сега се махай. Достатъчно боклуци като теб са се струпали по границите ни. Не е нужно да омърсяваш и къщата, в която живеем. В тази връзка, стой далече от пещерата. Тя не е обществен път за нечестивци като теб да го ползват, когато им скимне.

Тамлин изръмжа в съгласие.

Невидимото създание отново се засмя – ужасен, кошмарен звук.

– Макар да имаш сърце от камък, Тамлин – каза гласът и Тамлин се скова, – изглежда, че е изпълнено със страх.

Сега гласът звучеше напевно.

– Не се тревожете, Велики господарю – изплю титлата подигравателно. – Всичко ще се оправи съвсем скоро.

– Да гориш в Ада! – каза Люсиен вместо Тамлин и създанието отново се изсмя, преди да се чуе плясък на ципести криле. В лицето ме лъхна смрад и после всичко утихна.

Двамата мъже на пътеката постояха мълчаливо известно време. Аз затворих очи и задишах дълбоко, но в следващия момент две огромни ръце ме хванаха за раменете и аз изписках.

– Отиде си – каза Тамлин и ме пусна. Едва не се строполих на земята.

– Какво чу? – поиска да знае Люсиен. Заобиколи плета и скръсти ръце. Аз погледнах Тамлин, чието лице беше побеляло от гняв, гняв срещу онова създание, и реших да обърна очи към Люсиен.

– Нищо... По-точно нищо не разбрах – казах аз, съвсем искрено. Наистина нищо не разбрах. Не можех да спра да треперя. Нещо в този глас изсмука топлината от тялото ми. – Кой... какво беше това?

Тамлин започна да се разхожда напред-назад по пътеката, а чакълът скърцаше под ботушите му.

– В Притиан живеят елфи, вдъхновили легендите, които карат вас, човеците, да се страхувате толкова от нас. Някои, като този, са въплъщение на тези легенди.

В съскането на онзи глас чух писъците на стотици жертви, молбите на млади девойки, чиито кореми са били разпорвани на елфически олтари. Гласът спомена и нещо за друг двор. Дали онази тя е убила родителите му? Велика господарка вместо Велик господар. Предвид жестокостта, която Върховните елфи са склонни да проявяват към членовете на семействата си, срещу враговете си сигурно бяха чудовищно брутални. И ако назряваше война между дворовете, ако болестта вече е отслабила силите на Тамлин...

– Ако Аторът я види... – започна Люсиен и се огледа.

– Не я видя – каза Тамлин.

– Сигурен ли си, че...

– Не я видя – изрева Тамлин през рамо, после ме погледна, все така блед от ярост, със стиснати устни. – Ще се видим на вечеря.

Разбрах, че присъствието ми е нежелано, а и копнеех да се озова зад заключената врата на спалнята ми, затова тръгнах бавно към къщата, замислена за онази тя, която караше и Тамлин, и Люсиен да се чувстват толкова нервни, и използваше онова нещо като вестител.

Пролетният бриз ми прошепна, че не искам да знам.