Двор от рози и бодли

39.

От този момент нататък, всяка сутрин и всяка вечер в килията ми се носеше прясна, топла храна. Изяждах я за минути и въпреки това проклинах Рисанд. Докато стоях в килията, нямаше какво да правя, освен да размишлявам върху гатанката на Амаранта – което най-често свършваше с опустошително главоболие. Повтарях си я отново и отново, но без полза.

Минаваха дни, в които не виждах нито Люсиен, нито Тамлин, а Рисанд така и не се появи да ми се подиграва. Бях сама, напълно сама, заключена в тишината на килията, макар писъците из подземието да продължаваха ден и нощ. Когато вече не можех да ги издържам, поглеждах окото, татуирано на дланта ми. Чудех се дали го е направил, за да ми напомня за Юриан – жесток, дребнав шамар в лицето, намек, че скоро ще му принадлежа така, както древният воин принадлежи на Амаранта.

От време на време говорех на окото и после се проклинах каква съм глупачка. Проклинах и Рисанд. И мога да се закълна, че докато заспивах една нощ, то премигна.

Ако броях правилно колко пъти са ми носили храна досега, бяха изминали четири дни от последния ми разговор с Рисанд в спалнята му, когато два женски Върховни елфа дойдоха в килията ми.

Появиха се от цепнатините между вратата и стената, оформиха се от струйки мрак, точно като Рисанд. Но докато той накрая приемаше съвсем плътна форма, тези двете си останаха фигури, прилични на сенки, с едва загатнати черти и форми, освен разветите им дълги роби. Не продумаха, когато се приближиха към мен. Не се опитах да се боря – нямаше с какво, а и нямаше къде да избягам. Ръцете, които стиснаха моите, бяха хладни, но плътни, сякаш сенките са само покритие, втора кожа.

Сигурно ги е изпратил Рисанд, трябва да са негови прислужници от Двора на Нощта. Имах чувството, че са неми, защото не отвориха уста, само се притиснаха към мен от двете ми страни и така пристъпихме, физически пристъпихме през затворената врата, все едно не съществуваше. Сякаш и аз се превърнах в сянка. Коленете ми омекнаха от усещането – имах чувството, че по гърба и ръцете ми се разхождат паяци, докато вървяхме по коридорите на мрачното, изпълнено с писъци подземие. Никой от пазачите не се опита да ни спре, дори не поглеждаха към нас. Явно бяхме скрити от омая. От нас се виждаше само вълничка в мрака, там, където минавахме.

Елфите ме преведоха по прашни стълби и по пусти коридори, докато стигнахме една с нищо незабележима стая, където ме съблякоха, изкъпаха ме грубо и после, за мой ужас, започнаха да рисуват по тялото ми.

Четките им бяха студени и ме гъделичкаха, но сенчестите им ръце ме стиснаха здраво при опита ми да се отдръпна. Стана още по-зле, когато започнаха да рисуват и по интимните части на тялото ми и ми струваше огромно усилие да се въздържа да не ритна някоя от тях в лицето. Не ми дадоха обяснение за действията си, нито намек дали това е поредното мъчение, измислено от Амаранта. Дори да се опитам да избягам, няма къде да отида, не и без да обрека Тамлин на още по-лоша съдба.

От шията нагоре изглеждах като царска особа. Лицето ми бе покрито с козметика – червило на устните, златист прах по клепачите, чернило, очертаващо очите, а косата ми беше сплетена около малка златна диадема, инкрустирана със сини лапис лазули. От шията надолу обаче изглеждах като играчка на някой езически бог. Вече не беше само ръката, двете сенки бяха татуирали цялото ми тяло и щом синьочерното мастило засъхна, ме облякоха в прозрачна рокля.

Ако изобщо може да се нарече рокля. Не беше нищо повече от две дълги и тесни парчета тънка, прозрачна материя, достатъчно широки да покрият гърдите ми, закрепени на всяко рамо с по една златна брошка. Надолу стигаха до обсипан със скъпоценни камъни колан, легнал ниско на хълбоците ми, където се съединяваха в едно по-голямо парче, което се спускаше между краката ми до земята. Почти цялото ми тяло бе изложено на показ, а от студения полъх на въздуха по гърба ми разбрах, че и отзад нещата не са много по-различни.

Смразяващият бриз, който милваше тялото ми, бе достатъчен да изпадна в ярост. Двете сенки не обърнаха внимание на настояванията ми да ме облекат в нещо друго. Лицата им бяха скрити зад плътни воали, но ръцете им ме стиснаха силно, когато се опитах да сваля роклята от себе си.

– Не бих го направил – каза един дълбок, мелодичен глас откъм вратата. Рисанд се подпираше на стената, скръстил ръце.

Трябваше да се досетя, че това е негова работа, да ми го подскажат мотивите, вложени в рисунките по тялото ми.

– Сделката ни още не е влязла в сила – сопнах му се аз. Инстинктите, които винаги ми подсказваха да си държа устата затворена около Тамлин и Люсиен, неизменно ме проваляха в присъствието на Рис.

– Но на мен ми трябва компания за партито – във виолетовите му очи блеснаха звезди. – И като си помислих за теб, сама в килията по цяла нощ...

Той размаха ръка и елфите прислужници изчезнаха през вратата. Потръпнах, докато гледах как минават през дървото – това сигурно го могат всички в Двора на Нощта, а Рисанд се засмя.

– Изглеждаш точно така, както се надявах.

От обвитата ми в паяжини памет изплуваха почти същите думи, прошепнати в ухото ми от Тамлин.

– Необходимо ли е всичко това? – попитах аз и посочих рисунките и дрехата.

– Разбира се – каза той безгрижно. – Как иначе ще разбера дали не те е докосвал някой?

Той закрачи към мен и аз се напрегнах, когато прокара пръст по рамото ми, размазвайки рисунката. Щом пръстът му се отдели от кожата ми, рисунката се самовъзстанови и петното изчезна без следа.

– Роклята няма да ги развали, нито движенията ти – каза той, навел глава към мен. Зъбите му бяха твърде близо до гърлото ми. – Аз ще запомня точно къде са били моите ръце. Но ако те докосне някой друг, да речем един конкретен Велик господар, който обича пролетта, ще разбера веднага.

Той игриво ме перна по носа с пръст.

– И, Фейра – добави с глас като милувка, – не обичам някой друг да си играе с играчките ми.

Лед се стегна около вътрешностите ми. Принадлежах му за по една седмица всеки месец. Изглежда според него това важеше за остатъка от живота ми.

– Ела – каза Рисанд и протегна ръка към мен. – Закъсняваме.

* * *

Тръгнахме по коридорите. Отпред долиташе празнична глъчка и лицето ми пламна – завладя ме срам от прозрачните одежди, с които съм облечена. Гърдите ми се виждаха съвсем ясно под прозрачната материя, а рисунките не оставяха нищо на въображението. Кожата ми настръхна от студения въздух. Тъй като краката, тялото ми отстрани и почти целия ми корем бяха голи, се наложи да стисна зъби, за да не затракат от студ. Босите ми крака вече замръзваха и се надявах, че където и да отиваме, ще има голям огън.

Иззад една двойна каменна врата долиташе странна, немелодична музика. Веднага познах вратата – тя водеше към тронната зала. Не. Не, където и да е, но не и там.

Върховни и нисши елфи приковаха погледи в мен, когато влязохме. Някои се поклониха на Рисанд, други просто ни зяпаха. Видях по-големите братя на Люсиен, застанали точно пред вратата. Усмивките, които ми отправиха, бяха откровено вълчи.

Рисанд не ме докосваше, но вървеше достатъчно близо до мен, за да покаже ясно, че съм с него, че му принадлежа. Няма да се изненадам, ако ми е сложил нашийник и повод. Може би ще го направи по-нататък, след като вече съм свързана с него заради сделката, както непрекъснато ми напомняше татуировката на ръката ми.

Над радостните възгласи се надигна шепот и дори музиката стихна, когато тълпата се раздели, за да минем напред към подиума с трона на Амаранта. Вдигнах високо глава. Тежката диадема се впиваше в черепа ми.

Изпълних първата ù задача. Свърших домакинските задължения, които ми възложиха. Имах право да държа главата си вдигната високо.

Тамлин седеше до нея на същия трон като преди, в същите дрехи, без оръжия, все така с маската – единственият знак, че още ù се противопоставя. Рисанд каза, че иска да го информира за сделката в подходящия момент, че иска да нарани Тамлин, като му разкрие станалото. Мръсник. Манипулативен, злобен мръсник.

– Честито слънцестоене – каза Рисанд и се поклони на Амаранта. Тя бе облечена в рокля с цвят на лавандула и пурпурни орхидеи, изненадващо скромна. Аз приличах на дивачка в сравнение с изтънчената ù красота.

– Какво си направил с пленницата ми? – попита тя с усмивка, но очите ù останаха сериозни.

Лицето на Тамлин бе каменно... но ръцете му стискаха облегалките на трона толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Нямаше нокти. Значи успяваше да държи тази част от себе си под контрол.

Постъпих много глупаво, обвързвайки се с Рисанд. Рисанд с крилете и ноктите, спотайващи се под красивото, безупречно лице. Рисанд, който може да унищожава съзнания. Направих го за теб! – ми идеше да извикам.

– Сключихме сделка – каза Рисанд. Аз се дръпнах, когато той прибра кичур от косата ми, паднал на лицето ми, зад ухото. Прокара пръсти по бузата ми – нежна милувка. В тронната зала се възцари пълно мълчание, когато той произнесе следващите си думи към Тамлин:

– Една седмица от всеки месец ще прекарва с мен в Двора на Нощта в замяна на лечителските ми услуги след първото изпитание.

Той вдигна лявата ми ръка, за да покаже татуировката, чието мастило не блестеше така, както онова по тялото ми.

– До края на живота ù – добави той нехайно, взрян в очите на Амаранта.

Кралицата на елфите се поизправи на трона си – дори окото на Юриан изглеждаше втренчено в мен и в Рисанд. До края на живота ми – каза го така, сякаш животът ми ще продължи дълго, много дълго.

Явно вярва, че ще успея да премина всички изпитания на Амаранта.

Приковах поглед в профила му, в елегантния нос и чувствените устни. Игри – Рисанд обича да играе игри и ми се струваше, че съм станала ключов играч в една от тях.

– Приятно прекарване на празненството ми – беше единственият отговор на Амаранта, която си играеше с костта медальон. Рисанд сложи ръка на гърба ми, за да ме насочи към тълпата, да ме отдалечи от Тамлин, който все така стискаше облегалките.

Тълпата се държеше на разстояние от нас. Не смеех да погледна никого от страх, че може пак да обърна глава към Тамлин или да зърна Люсиен, да видя изражението му, когато той ме види така.

Вървях с вдигната глава. Няма да допусна да усетят слабостта ми. Да научат, че това излагане на показ пред всички тях ме убива, че рисунките със символите на Рисанд по цялото ми тяло, направени само за да наранят Тамлин, виждайки ме така унизена, ме смазват.

Рисанд се спря пред една маса, отрупана с великолепни ястия. Върховните елфи около нас бързо се разпръснаха. Ако наоколо присъстваха и други членове на Двора на Нощта, то те не излъчваха мощ като Рисанд и прислужниците му и не смееха да се доближат. Музиката се засили, което ми подсказа, че някъде из залата се танцува.

– Вино? – попита той, предлагайки ми бокал.

Първото правило на Алис. Поклатих глава отрицателно.

Той се усмихна и отново ми подаде бокала.

– Пий. Ще ти потрябва.

Пий, отекна в съзнанието ми и пръстите ми посегнаха към бокала. Не. Не, Алис каза да не пия тукашното вино, което не е като онова весело, освобождаващо вино от празненството за миналото слънцестоене.

– Не – казах аз и няколко елфи, които ни наблюдаваха от безопасно разстояние, се разкикотиха.

– Пий – нареди той и непослушните ми пръсти се вкопчиха в бокала.

* * *

Събудих се в килията си, все още облечена с носната кърпичка, която той наричаше рокля. Всичко около мен се въртеше толкова силно, че едва успях да допълзя до ъгъла, преди да повърна. И отново. И отново. Когато изпразних стомаха си, се довлякох до противоположния ъгъл и се строполих на земята.

Заспах и спах на пресекулки, а светът не спираше да се върти около мен. Бях завързана за колело, което се въртеше ли, въртеше...

Едва ли е нужно да казвам, че почти целия ден ми беше лошо.

Тъкмо спрях да ровя из чинията с топла вечеря, която се появи в килията ми преди малко, когато вратата изскърца и през нея надникна лице с маска на лисица, от което ме гледаше присвито метално око.

– Мамка му – каза Люсиен. – Тук е направо ледник.

Така беше, но на мен твърде много ми се гадеше, за да обръщам внимание на това. Беше ми трудно дори да си държа главата изправена, да не говорим да задържа каквато и да е храна в стомаха си. Той откопча наметалото си и го наметна на раменете ми. Тежката му топлина се просмука в мен.

– Виж всичко това – рече той, загледан в шарките по тялото ми. За щастие, всички бяха непокътнати, освен на няколко места около талията ми. – Кучи син.

– Какво стана? – успях да промълвя, без да съм сигурна, че искам да чуя отговора. Единствените ми спомени бяха за дива музика.

Люсиен се отдръпна и ме огледа.

– Не мисля, че искаш да знаеш.

Погледнах няколкото размазани рисунки около талията – следите приличаха на отпечатъци от ръце.

– Кой ми направи това? – попитах тихо, втренчена в петната.

– Кой мислиш?

Сърцето ми се сви и сведох очи към земята.

– А Тамлин... той видя ли?

Люсиен кимна.

– Рис го направи само за да го изкара от равновесие.

– И успя ли? – все така не можех да погледна Люсиен в лицето. Знаех поне, че с мен не е злоупотребявано, съдейки по следите от ръце. Поне това.

– Не – каза Люсиен и аз се усмихнах мрачно.

– А какво... какво правих?

Толкова за предупреждението на Алис.

Люсиен издиша рязко и прокара ръка през червената си коса.

– Той те накара да танцуваш за него през по-голямата част от нощта. А когато не танцуваше, седеше в скута му.

– Какви танци? – поисках да разбера.

– Не като тези, които танцува с Тамлин на слънцестоенето – рече Люсиен и лицето ми пламна. От мъглата, която представляваха спомените ми от миналата нощ, успях да извадя един за близостта на две определени виолетови очи – очи, в които проблясваше дяволитост.

– Пред всички ли?

– Да – отвърна Люсиен, много по-нежно, отколкото ми е говорил някога. Вцепених се. Не ми трябваше съжалението му. Той въздъхна и ме хвана за лявата ръка. Огледа татуировката.

– Какви ги мислеше? Не знаеше ли, че ще дойда при първа възможност?

Дръпнах си ръката.

– Умирах! Имах треска, почти непрекъснато бях в безсъзнание! Откъде да знам, че ще дойдеш? Дори не знаех дали разбираш колко бързо могат да умрат човеците от подобно нещо. Нали сам ми каза, че си се поколебал онзи път с нагите.

– Дадох на Тамлин клетва...

– Нямах друг избор! Да не мислиш, че ще ти се доверя след всичко, което ми наговори, докато живеех в имението?

– Рискувах си главата при първото ти изпитание. Това не е ли достатъчно? – металното му око жужеше тихо. – Ти ù каза името си, за да ме спасиш – след всичко, което ти наговорих, всичко, което направих, ти ù каза името си. Не си ли помис­ли, че ще ти помагам след това? Със или без клетва?

Не предполагах, че това ще има някакво значение за него.

– Нямах друг избор – повторих аз, задъхана.

– Не разбираш ли какъв е Рис?

– Разбирам! – излаях аз, после въздъхнах. – Разбирам – казах тихо и изгледах гневно окото на дланта си. – Свършено е. Така че няма нужда да спазваш каквато и клетва да си дал на Тамлин. И не се чувствай задължен за това, че те спасих от Амаранта. Щях да го направя дори само за да изтрия усмивките от лицата на братята ти.

Люсиен цъкна с език, но живото му око блесна.

– Радвам се да видя, че не си продала бодрия си човешки дух или упоритостта си на Рис.

– Само по една седмица от живота ми всеки месец.

– Ще я видим тази работа като ù дойде времето – изръмжа той, а металното му око се обърна за миг към вратата. Той се изправи. – Трябва да вървя. Пазачите ще се сменят скоро.

Направи крачка напред, а аз казах:

– Съжалявам – съжалявам, че те наказа за помощта ти в изпитанието ми. Чух... – гърлото ми се стегна. – Чух какво е накарала да ти направи Тамлин.

Той сви рамене, но аз добавих:

– Благодаря ти. За това, че ми помогна.

Той тръгна към вратата и за пръв път забелязах колко сковано се движи.

– Затова не можах да дойда по-рано – каза той и преглътна. – Тя... тя използва силите си, силите ни, за да не може гърбът ми да заздравее. До днес не можех да се движа.

Стана ми малко трудно да дишам.

– Ето – казах аз, свалих наметалото и станах да му го подам. От внезапния студ цялата ми кожа настръхна.

– Задръж го. Взех го от един задрямал пазач по пътя насам.

В оскъдната светлина проблесна избродираният на наметалото символ със спящ дракон. Гербът на Амаранта. Направих гримаса, но се увих в наметалото.

– Освен това – добави Люсиен с малко тъжна, но самодоволна усмивка, – видях достатъчно от тялото ти да ми държи влага за цял живот.

Изчервих се, а той отвори вратата.

– Чакай – спрях го. – Тамлин... Тамлин добре ли е? Тоест, тоест, заклинанието, което му е наложила Амаранта да мълчи...

– Няма заклинание. Не ти ли е хрумвало, че Тамлин мълчи, за да не каже на Амаранта коя част от изтезанията ти го нараняват най-силно?

Не, не ми хрумна.

– Опасна игра играе – каза Люсиен и преди да излезе, добави – Всички ние играем опасна игра.

* * *

На следващата вечер отново ме изкъпаха, изрисуваха и ме отведоха в проклетата тронна зала. Този път нямаше бал, просто вечерна сбирка за развлечение. Въпросното развлечение се оказах аз. След като пих от виното, сетивата ми милостиво се изключиха и не осъзнавах какво се случва.

Вечер след вечер ме обличаха по един и същи начин и придружавах Рисанд до тронната зала. Така се превърнах в играчката на Рисанд, в държанката на курвата на Амаранта. Събуждах се със смътни, откъслечни спомени – как танцувам между краката на Рисанд, а той седи на стол и се смее, как ръцете му са посинели, защото ме е пипал по нарисуваното тяло – по талията, по ръцете, но никъде другаде, никога. Караше ме да танцувам, докато ми призлее, и след като спирах да повръщам, ме караше отново да танцувам.

Събуждах се болна и изтощена всяка сутрин и макар заповедта на Рисанд към пазачите още да действаше, нощните ми занимания изсмукваха всичките ми сили. Прекарвах дните си в спане, за да се отърся от ефекта на елфическото вино и да избягам от униженията, на които ме подлагаха. Когато бях в състояние, размишлявах върху гатанката на Амаранта, върху всяка дума в нея, но без полза.

Всеки път, когато отново влезех в тронната зала, успявах да хвърля само един бегъл поглед към Тамлин, преди виното да започне да действа. Не криех любовта и болката, които изпълваха очите ми, когато срещнеха неговите.

* * *

Прислужниците тъкмо приключваха с обличането и рисуването ми – този път прозрачната рокля бе в кървавочервено и оранжево, когато Рисанд влезе в стаята. Прислужниците сенки, както обикновено, излязоха през стената и изчезнаха. Но вместо да ме подкани с жест да тръгна с него, този път Рисанд затвори вратата.

– Второто ти изпитание ще се проведе утре вечер – каза той равнодушно. Златно-сребърния конец, с който беше избродирана черната му туника, проблесна на светлината на свещите. Никога не се обличаше в други цветове.

Новината ми подейства като удар с камък по главата. Бях изгубила представа за дните.

– И какво?

– Може да се окаже последното – каза той и се подпря на касата на вратата, скръстил ръце.

– Ако смяташ чрез заплахи да ме включиш в поредната си игра, си губиш времето.

– Няма ли да ме умоляваш да ти разреша да прекараш една последна нощ с любимия ти?

– Ще получа тази нощ, както и всички след нея, когато премина и през последното изпитание.

Рис сви рамене, после се усмихна широко, отблъсна се от вратата и пристъпи към мен.

– Чудя се дали и с Тамлин си се държала толкова бодливо, докато му беше пленница.

– Той никога не се е държал с мен като с пленница или като с робиня.

– Не... как би могъл? При този срам от жестокостта на баща му и братята му, който така му тежи на горкия, благороден звяр. Но може би ако си беше направил труда да понаучи това-онова за жестокостта, какво значи да си Велик господар, Дворът на Пролетта нямаше да падне.

– И твоят двор падна.

Във виолетовите очи проблесна тъга. Нямаше да я забележа, ако не я бях... усетила дълбоко в себе си. Погледът ми се насочи към окото, татуирано върху дланта ми. Що за татуировка е това? Вместо това обаче го попитах друго:

– Когато дойде за Огнената нощ, за Ритуала, каза, че това ти е струвало скъпо. Ти ли си един от Великите господари, заклели се във вярност на Амаранта, в замяна на това да не са постоянно затворени тук?

Каквато и тъга да видях в очите му, тя изчезна – остана само студено, изскрящо спокойствие. Мога да се закълна, че на стената зад него се мерна сянката на чифт мощни криле.

– Какво правя или съм направил за двора си не е твоя работа.

– А тя какво е правила през последните четиридесет и девет години? Принуждавала е всички да живеят тук и е изтезавала когото ù хрумне и както ù хрумне. С каква цел?

Кажи ми каква заплаха е тя за нашия свят – исках да го помоля. – Кажи ми какво значи всичко това, защо се случват толкова ужасни неща.

– Господарката на планината не се нуждае от оправдания за действията си.

– Не...

– Развлеченията ни очакват – каза той и посочи вратата зад себе си.

Знаех, че навлизам в опасна територия, но не ме интересуваше.

– Какво искаш от мен? Освен да измъчваш Тамлин?

– Измъчването на Тамлин е най-голямото ми удоволствие – каза той и се поклони подигравателно. – А относно първия ти въпрос, нима на един мъж са му нужни причини, за да се наслаждава на компанията на една жена?

– Ти ми спаси живота.

– И чрез твоя живот, спасих този на Тамлин.

– Защо?

Той ми намигна и приглади синкавочерната си коса.

– Това, Фейра, е истинският въпрос, нали така?

С тези думи той ме поведе към тронната зала.

Когато стигнахме, аз се подготвих за поредната доза вино и унижения. Само че тълпата бе вперила погледи в Рисанд. Очите на братята на Люсиен не го изпускаха. Гласът на Амаранта се извиси над музиката и го призова при нея.

Той спря, озърна се към братята на Люсиен, които се приближаваха към нас, съсредоточили вниманието си върху мен. Изглеждаха ентусиазирани, изгладнели и зли. Отворих уста да помоля Рисанд, без излишна гордост, да не ме оставя сама с тях, докато той говори с Амаранта, но той сложи ръка на гърба ми и ме побутна напред.

– Стой наблизо и си дръж устата затворена – прошепна в ухото ми, докато ме водеше напред. Тълпата се разделяше пред нас, сякаш бяхме обхванати от пламъци, и не след дълго пред нас се разкри изненадваща гледка.

Не пред нас, поправих се, пред Рисанд.

Един елф с кафява кожа лежеше свит на пода пред трона на Амаранта и ридаеше тихо. Тя му се усмихваше като змия – толкова се бе съсредоточила върху него, че не ме и погледна. До нея Тамлин продължаваше да стои неподвижно, с безизразно лице. Звяр без нокти.

Рисанд ми хвърли бегъл поглед – безмълвна заповед да остана назад, до тълпата. Аз се подчиних и насочих вниманието си към Тамлин – зачаках да ме погледне, просто да ме погледне, но той не го направи. Вниманието му беше погълнато от кралицата и елфа пред нея. Ясно.

Амаранта погали пръстена си, без да изпуска от поглед всяко движение на Рисанд.

– Този придворен от Двора на Лятото – каза тя и посочи мъжа, свит в краката ù – се е опитал да избяга през изхода към Двора на Пролетта. Искам да знам защо.

В най-предната редица на тълпата стоеше висок, красив Върховен елф с почти изцяло бяла коса, искрящи сини очи и кожа с цвят на махагон. Устните му бяха свити, а очите му се местеха от Амаранта към Рисанд и обратно. Виждала съм го и преди, по време на първото ми изпитание – Великият господар на Двора на Лятото. Преди сякаш сияеше, видях как тогава той почти излъчваше златна светлина. Сега изглеждаше помръкнал, безцветен. Сякаш Амаранта е изсмукала силите му до последната капка, докато е разпитвала поданика му.

Рисанд пъхна ръце в джобовете си и се приближи до мъжа на пода с небрежна стъпка.

Елфът се присви, лицето му блестеше от пролетите сълзи. Вътрешностите ми се стегнаха на възел от страх и срам, когато видях как той се подмокри при вида на Рисанд.

– М-м-моля – промълви елфът.

Тълпата замря, сякаш никой не смееше да диша.

Рисанд стоеше с гръб към мен, с отпуснати рамене и безупречни дрехи. Разбрах, че ноктите му са се впили в съзнанието на елфа в момента, в който той спря да трепери.

Великият господар на Двора на Лятото стоеше напълно неподвижен – в сините му очи светеше болка, истински дълбока болка и страх. Дворът на Лятото е един от разбунтувалите се, спомних си тогава. Значи този е нов Велик господар, който тепърва трябва да взима решения, които ще струват животи.

След секунда мълчание, Рисанд погледна Амаранта.

– Искал да избяга. Да стигне до Двора на Пролетта, да премине стената и да избяга на юг в човешките земи. Не е имал съучастници, нито мотив, освен жалката си страхливост.

Той посочи с брадичка към локвата урина на пода под елфа. С крайчеца на окото си видях как Великият господар на Двора на Лятото се отпусна от облекчение. Зачудих се... зачудих се какво решение е взел Рисанд в момента, в който е научил тайните от съзнанието на елфа.

Ала Амаранта подбели очи и се отпусна назад в трона си.

– Унищожи го, Рисанд – тя махна с ръка към Великия господар на Двора на Лятото. – А ти прави каквото искаш с тялото след това.

Великият господар на Двора на Лятото се поклони, сякаш му предлагат дар, и погледна придворния си, който изглеждаше някак по-спокоен и прегръщаше коленете си с ръце. Елфът беше готов, дори облекчен от това, което му предстоеше.

Рис извади едната си ръка от джоба и я отпусна до тялото си. Можех да се закълна, че във въздуха се мярнаха почти невидими нокти, когато той сви пръсти.

– Започвам да се отегчавам, Рисанд – каза Амаранта с въздишка и пак се заигра с костта медальон. Не ме погледна нито веднъж тази вечер, беше твърде заета с настоящата си плячка.

Рисанд сви пръсти в юмрук.

Очите на елфа на пода се разшириха и после се изцъклиха, а тялото му падна настрани в локвата урина. От носа и ушите му шурна кръв и започна да оформя друга локва.

Толкова бързо, толкова окончателно и толкова безвъзвратно... Беше мъртъв.

– Казах да му унищожиш съзнанието, не мозъка – сопна се Амаранта.

Тълпата около мен замърмори и се раздвижи. Исках единствено да потъна сред елфите и после да се промъкна обратно в килията си и да залича случилото се от паметта си. Тамлин не помръдна. На какви ли ужаси е ставал свидетел през дългия си живот, щом това не нарушава невъзмутимото му изражение и самоконтрол?

Рисанд сви рамене и пъхна обратно ръката си в джоба.

– Извинете ме, кралице моя.

После се обърна, без да изчака тя да го освободи и без да ме погледне, тръгна към дъното на тронната зала. Последвах го, като се опитах да овладея треперенето си, да не мисля за тялото, проснато на пода зад нас, или за Клер – все още прикована към стената.

Тълпата се отдръпваше от нас, докато минавахме. „Курва“, съскаха някои към него, така че да не ги чуе Амаранта, Курвата на Амаранта. Но много други му отправяха колебливи, признателни усмивки и думи: Хубаво направи, добре, че уби предателя.

Рисанд не обърна внимание нито на едните, нито на другите. Раменете му бяха все така отпуснати, стъпките му – безгрижни и бавни. Зачудих се дали някой освен него и Великия господар на Двора на Лятото съзнава, че убийството на елфа беше проява на милост. Бях готова да се обзаложа, че е имало и други, замесени в плана за бягство, може би дори самият господар на Двора на Лятото.

Но може би Рисанд е проявил тази милост заради собствените си планове в игрите, които играеше. Може би това, че уби елфа бързо, вместо да унищожи съзнанието му и да го превърне в жив труп, беше поредният внимателно преценен ход.

Той не спря нито веднъж по пътя си през огромната зала, но когато стигнахме до масата с храна и напитки, той ми подаде обичайния бокал и сам изгълта един наведнъж. Не каза нищо, преди виното да ме отнесе далече от разума.