Двор от рози и бодли

41.

Второто изпитание беше последвано от дни, които предпочитам да забравя. Над мен се спусна плътен мрак и започнах да очаквам с нетърпение момента, когато Рисанд ми подава бокала елфическо вино, за да забравя всичко за няколко часа. Спрях да мисля върху гатанката на Амаранта – беше невъзможна за отгатване. Особено от неграмотен и невеж човек като мен.

Мисълта за Тамлин само влошаваше нещата. Справих се с две от задачите на Амаранта, но знаех, дълбоко в себе си знаех, че третата ще ме убие. След случилото се със сестра ù, след онова, което е направил Юриан, тя няма да ми позволи да си тръгна жива. Не я виня, не изцяло. Съмнявам се, че и аз ще забравя или простя, ако някой причини нещо подобно на Неста или Илейн, без значение колко векове са минали. И все пак няма да си тръгна оттук жива.

Бъдещето, за което си мечтаех, щеше да си остане само това – една мечта. Ще остарея и ще се сбръчкам, а той ще остане млад векове наред, дори може би хилядолетия. В най-добрия случай ще разполагаме с няколко десетилетия, преди да умра.

Десетилетия. За това се боря. Само миг за тях, капка в морето на вековете и хилядолетията, през които живеят.

Затова гълтах жадно виното и спирах да мисля за това коя съм аз и какво е имало значение за мен някога. Спирах да мисля за цветовете, за светлината и за зеленото в очите на Тамлин – за всички онези неща, които все още искам да нарисувам, но никога няма да успея да направя.

Няма да напусна планината жива.

* * *

Вървях към стаята за преобличане, съпровождана от двете прислужници-сенки на Рисанд, гледах в нищото и не мис­лех за нищо, когато иззад един ъгъл пред нас се чу съскане и плясване на криле. Аторът. Елфите от двете ми страни се напрегнаха, но вирнаха високо глави.

Така и не свикнах със зловещото присъствие на Атора, но поне приех, че го има. Когато видях как реагираха прислужниците, в мен се събуди задрямал страх и устата ми пресъхна, наближавайки ъгъла. Макар да бяхме скрити в булото на сенките, всяка крачка ме приближаваше към крилатия демон. Краката ми натежаха като олово.

После чух гърлен, ръмжащ глас, който отговори на съскането на Атора. По каменните плочи изтракаха нокти и двете ми спътнички си размениха погледи, преди да ме дръпнат в една ниша и да ни скрият зад гоблен, който допреди малко не съществуваше. Сенките около нас се сгъстиха, сякаш се втвърдиха. Имах чувството, че ако някой дръпне гоблена, ще види само мрак и каменна стена.

Една от прислужниците покри устата ми с ръка и ме прегърна здраво. Сенките се плъзнаха от нейната ръка към лицето ми. Миришеше на жасмин – не го бях забелязала досега. След толкова нощи аз дори не знаех имената им.

Аторът и спътникът му свиха зад ъгъла, без да спират да говорят. Гласовете им бяха тихи. Чак когато вече ги чувах, разбрах, че ние не просто се крием от тях.

– Да – тъкмо казваше Аторът, – добре. Тя ще се зарадва, като ù кажа, че са готови.

– Но Великите господари ще се включат ли със собствените си армии? – попита онзи с гърления глас. Мога да се закълна, че накрая изгрухтя като прасе.

Приближаваха се все повече, без да подозират за присъствието ни. Спътничките ми се притиснаха към мен – бяха толкова напрегнати, че не дишаха. Прислужници и шпиони.

– Господарите ще направят каквото им каже тя – сряза го Аторът и опашката му прошумоля по пода.

– Чух войниците от Хиберн да говорят – кралят не бил доволен от развитието на тази ситуация с момичето. Амаранта е сключила неизгодна сделка. Последния път онази нейна лудост с Юриан стана причина той да загуби войната. Ако отново му обърне гръб, той няма да е толкова склонен да ù прости. Едно е да му краде заклинанията и да завзема чужди територии. Съвсем друго е за втори път да откаже да му помогне, когато има нужда от нея.

Последва силно съскане и аз потреперих, когато Аторът щракна с челюсти към спътника си.

– Господарката ми не сключва неизгодни сделки. Тя оставя другата страна да се вкопчи в надеждата и щом тази надежда бъде потъпкана, всички се превръщат в прекрасни, пречупени слуги.

В момента минаваха покрай гоблена.

– Дано да е така – рече гърленият глас. Що за създание е това, щом остава невъзмутимо пред заплахите на Атора? Ръката сянка на едната ми спътница натисна още по-силно устата ми, докато Аторът не отмина.

Не се доверявай на сетивата си – гласът на Алис отекна в съзнанието ми. Аторът веднъж вече ме хвана, когато си мис­лех, че съм в безопасност...

– А ти си дръж устата затворена – предупреди го Аторът. – Или господарката ми ще се погрижи за това, а ръката ù не е от най-нежните.

Другото същество отново издаде грухтящия звук.

– Тук съм при гарантиран имунитет, съгласуван с краля. Ако господарката ти смята, че стои над него само защото управлява тези скапани територии, скоро ще ù бъде напомнено кой може да я лиши от силите ù, без заклинания и отвари.

Аторът не отговори, а част от мен искаше да го чуе как реагира, как отвръща на заплахата със заплаха. Но той замълча и страхът натежа в стомаха ми като хвърлен в езеро камък.

Каквито и планове да крои кралят на Хиберн през тези дълги години – военен поход да си възвърне земите на смъртните, явно не желае повече да чака. Може би Амаранта скоро ще получи онова, за което копнее – да унищожи царството на смъртните.

Кръвта ми се вледени. Неста – вярвах, че Неста ще спаси семейството ми, ще го предпази.

Гласовете заглъхнаха, но ние постояхме още минута в скривалището ни и едва след това двете ми спътнички се поотпуснаха. Гобленът изчезна и ние излязохме в коридора.

– Какво беше това? – попитах аз и ги изгледах поред, докато сенките около нас просветляваха, макар и не много. – Кой е това? – поясних.

– Проблем – отговориха те едновременно.

– Рисанд знае ли?

– Скоро ще научи – каза едната. Продължихме мълчаливо пътя си към стаята за преобличане.

Така или иначе, аз не мога да направя нищо срещу краля на Хиберн, не и затворена В недрата на Планината, неспособна дори да освободя Тамлин, да не говорим за мен самата. А и щом Неста е готова да бягат при първия знак за опасност, не оставаха други хора, които да предупредя. И така дните продължиха да се нижат един след друг, приближавайки ме към третото изпитание.

* * *

Изглежда толкова дълбоко съм потънала в себе си, че имах нужда от нещо разтърсващо да ме извади от вцепенението. Гледах как светлината танцува по влажните камъни на тавана в килията ми – като лунни лъчи по вода, когато до ушите ми стигна някакъв звук, който сякаш се просмука в камъните и разтърси пода на килията.

Вече толкова привикнах към странната музика тук, че когато чух тази жива мелодия, реших, че си въобразявам. Понякога, ако се взирам в тавана достатъчно дълго, той се превръщаше в безкрайно нощно небе, обсипано със звезди, а аз ставах миниатюрна незначителна прашинка, носена от вятъра.

Погледнах към тесния отдушник в единия ъгъл на тавана, откъдето долиташе/идваше музиката. Музикантите явно бяха далеч, защото долавях мелодията съвсем бегло, но със затворени очи я чувах по-ясно. Даже... я виждах. Сякаш е огромна картина, жив стенопис.

Имаше красота в тази мелодия, красота и доброта. Музиката се стелеше върху себе си като тесто, изливащо се от купата, в която е приготвено, нота върху нота, които се топяха, за да оформят едно цяло, една мелодия, която се надигна и ме изпълни. Не беше дива музика, но в нея имаше буйна страст, пламенна, всепоглъщаща радост и скръб. Свих колене към гърдите си, защото имах нужда да почувствам плътността на собствената си кожа въпреки остатъците мазна боя по тях.

Музиката градеше пътека, стълба нагоре, издигаща се върху арки от цветове. Тръгнах по нея, излязох от килията, минах през пластовете земя, все нагоре и нагоре, към поля с незабравки, покрай тежкия балдахин на горите, нагоре към безкрайното небе. Ритъмът на музиката напомняше на пръсти, които нежно ме подтикват да продължавам да вървя, които ме дърпат все по-нагоре, насочват ме през облаците. Никога не бях виждала такива облаци – в пухкавите им очертания различих лица, красиви, тъжни лица. Образите избледняха, преди да успея да ги видя съвсем ясно и аз отправих взор напред, накъдето музиката ме зовеше да отида.

Беше или изгрев, или залез. Слънцето изпълваше облаците с виолетово и пурпурно, а златистооранжевите му лъчи огряха пътеката и я превърнаха в мост от трептящ метал.

Исках да потъна в тази светлина, слънцето да ме изгори, да ме изпълни с такава радост, че самата аз да се превърна в слънчев лъч. Това не беше танцувална музика, а музика, която извисява, която изпълва всички празнини в душата ми и ме води на място, където няма болка.

Не осъзнавах, че плача, докато една гореща сълза не капна върху ръката ми. Но дори и тогава не исках да се откъсна от музиката, държах я като спасително въже, което ми помагаше да не падна. Едва сега осъзнах колко силно искам да се опазя да не пропадна в мрака, колко силно искам да остана сред облаците, цветовете и светлината.

Оставих звуците на мелодията да ме завладеят, оставих ги да ме зашеметят и да минат през тялото ми с ритъма на барабаните си. Нагоре, все нагоре, мелодията строеше дворец в небето, дворец от алабастър и лунен камък, където живее всичко красиво, добро и благородно. Плачех, плачех, защото съм толкова близо до този дворец, плачех, защото имам нужда от него. Всичко, което искам, е там, онзи, когото обичам, е там...

Музиката беше пръстите на Тамлин, галещи тялото ми. Златистото в очите му и извивката на устните му, когато се усмихваше. Тя бе онзи тих, дълбок смях, и начинът, по който произнесе онези две думи. Тамлин беше музиката. За това се борех, това се заклех да спася.

Музиката се извиси – стана по-силна, по-величествена, по-бърза, откъдето и да долиташе, превърна се във вълна, която отми мрака в килията ми. От гърдите ми се откъсна разтърсващо ридание, когато последните тонове заглъхнаха. Седях в килията, треперех и плачех, чувствах се напълно открита и уязвима, разсъблечена до самата си същност от музиката и цветовете, които останаха в съзнанието ми.

Когато сълзите ми пресъхнаха, а музиката ехтеше във всеки дъх, който си поемах, аз легнах на постелката от сено и се заслушах в дишането си.

Музиката трептеше в спомените ми, спояваше ги, превръщаше ги в покривало, което се уви около мен и стопли костите ми. Погледнах окото в средата на дланта си и то отвърна на погледа ми – невъзмутимо.

Оставаха два дни до последното изпитание. Само още два дни, преди да науча какво са решили вихрите на Котела.