Двор от рози и бодли

3.

Изпотъпканият сняг, покрил пътя към селото, беше станал чернокафяв цвят от преминаващите каруци и коне. Илейн и Неста цъкаха с език, докато вървяхме из кишата, опитвайки се да заобикалят най-противните места. Знаех защо са тръгнали с мен – хвърлиха само един поглед на кожите, които прибрах в торбата си, и веднага си грабнаха наметалата.

Не си правех труда да разговарям с тях, както и те не благоволяваха да говорят с мен от снощи насам, въпреки че призори Неста стана да насече дърва. Може би защото знаеше, че днес ще продам кожите на пазара в селото и ще се прибера с пари в джоба. Затова ме последваха по усамотения път през потъналите в сняг ниви до мизерното село.

Каменните къщи в селото бяха еднакви, с нищо незабележими, а насред зимния пейзаж изглеждаха дори мрачни. Но беше пазарен ден, което означаваше, че малкият площад в центъра на селото ще е пълен с търговци, достатъчно смели да излязат навън в това мразовито утро.

Отнякъде се носеше аромат на храна – ухание на подправки, който събуди паметта ми и ме подмами. Илейн простена тихо зад гърба ми. Подправки, сол, захар – редки стоки за повечето жители на селото, а за нас – съвсем недостижими.

Ако получа добри пари за кожите, може би ще успея да купя нещо вкусно за всички ни. Хвърлих поглед през рамо и отворих уста да им го кажа, но точно тогава завихме зад ъгъла и спряхме толкова рязко, че се сблъскахме.

– Нека Безсмъртната светлина ви огрява, сестри мои – каза облечената в светла роба млада жена, която стоеше точно на пътя ни.

Неста и Илейн цъкнаха с език, а аз потиснах желанието си да изръмжа. Идеално. Само това ми трябваше – Децата на благословените насред селото в пазарен ден да разсейват и дразнят всички. Старейшините на селото обикновено им позволяваха да останат няколко часа, но дори и това кратко присъствие на фанатичните глупаци, които още почитаха Върховните елфи, караше хората да се изнервят. Изнервяше и мен. Много отдавна Върховните елфи са били наши господари, не богове. И определено не са били добри господари.

Младата жена протегна бледите си ръце за поздрав, а на китката ù звъннаха сребърни звънчета – истинско сребро.

– Имате ли малко време да чуете Словото на благословените?

– Не – сопна се Неста, подмина протегнатите ръце на жената и бутна Илейн да върви. – Нямаме.

Разпуснатата тъмна коса на жената блестеше на утринната светлина, а чистото ù, свежо лице засия, когато се усмихна. Зад нея стояха още петима такива, млади мъже и жени с дълги коси, които оглеждаха пазара за други млади хора, на които да досаждат.

– Ще отнеме само минутка – каза младата жена и препречи пътя на Неста.

Беше впечатляващо, наистина впечатляващо да видя как Неста се изпъва като струна, как изопва рамене и поглежда младата жена отвисоко, като кралица без трон.

– Върви да бълваш фанатичните си безсмислици на някой друг. Тук няма да намериш новопокръстени.

Момичето се дръпна, а в кафявите ù очи се появи сянка. Потиснах желанието си да направя гримаса. Може би това не е най-добрият начин да се разправиш с тях, тъй като можеха да станат много досадни, ако ги провокира човек...

Неста вдигна ръка, дръпна ръкава си нагоре и показа желязната гривна на китката си. Същата като тази на Илейн. Бяха си ги купили преди няколко години. Младата жена си пое рязко дъх и очите ù се разшириха.

– Виждаш ли я? – изсъска Неста и пристъпи напред. Момичето се дръпна назад. – Това трябва да носиш. А не сребърни звънчета, за да привличаш онези елфически чудовища.

– Как смееш да носиш подобна оскърбителна вещ към нашите безсмъртни приятели...

– Върви да проповядваш другаде – сопна ù се Неста.

Две пълни, хубави жени на фермери минаха покрай нас на път за пазара, хванати под ръка. Когато доближиха фанатиците, лицата им се изкривиха в еднакви гримаси на отвращение.

– Елфическа курва – подхвърли едната на момичето. Не можех да не се съглася.

Фанатиците останаха безмълвни. Другата селянка, достатъчно богата, че да може да си позволи цяла огърлица от желязо, присви очи, а горната ù устна се изви и разкри зъбите.

– Не разбирате ли, идиоти такива, какво са ни причинявали онези чудовища векове наред? Какво продължават да вършат, ей така, за удоволствие, защото може да им се размине? Заслужавате края, който ще ви сполети, ако попаднете в ръцете на елфите. Глупаци и курви, това сте вие.

Неста кимна в знак на съгласие с жените, а те си продължиха по пътя. Обърнахме се отново към младата жена, която все още стоеше на пътя ни, и дори Илейн се намръщи.

Само че младата жена си пое въздух, лицето ù се отпусна и тя каза:

– И аз живях в невежество преди да чуя Словото на благословените. Отраснах в село, подобно на това – също толкова мрачно и неприветливо. Но преди по-малко от месец, приятелка на моя братовчедка отиде на границата, за да се принесе в дар на Притиан. Така и не се върна. Сега живее в охолство и мир като невеста на някой Върховен елф и същото може да стане и с вас, ако отделите една минута, за да...

– Сигурно са я убили – изсъска Неста. – Затова не се е върнала.

Или още по-лошо, помислих си аз, ако в отвличането на човек в Притиан е бил замесен Върховен елф. Никога не съм срещала безмилостните Върховни елфи, които бегло приличат на хората и управляват Притиан, или пък нисшите елфи, които живеят там, с люспите и крилете, с източените им крайници и могат да те завлекат дълбоко, дълбоко под земята. Не знаех кое е по-лошо.

Лицето на момичето се изопна.

– Нашите великодушни господари никога не биха ни наранили така. Притиан е земя на охолството и мира. Ако ви удостоят с вниманието си, ще сте щастливи да живеете сред тях.

Неста завъртя очи с досада. Илейн местеше поглед от нас към пазара и към селяните, които се бяха насъбрали да гледат зрелището. Време беше да тръгваме.

Неста отново отвори уста, но аз пристъпих между нея и момичето и огледах от горе до долу бледосините му одеяния, сребърните бижута, безупречно чистата му кожа. Нямаше никакъв белег или петно.

– Водиш тежка битка – казах ù.

– Каузата си струва – отвърна момичето със сияеща усмивка.

Бутнах леко Неста, за да я накарам да тръгне, и пак се обърнах към натрапницата:

– Не, не си струва.

Усещах как последователите продължават да ни гледат, докато вървяхме към пазарния площад, но не се обърнах. Скоро ще си тръгнат, ще поемат към друго село или град. Ще трябва да се върнем по обиколния път, за да не ги засечем отново. Когато се отдалечихме достатъчно, погледнах през рамо към сестрите ми. Лицето на Илейн все още потрепваше от неудоволствие, очите на Неста блестяха гневно, а устните ù бяха стиснати. Зачудих се дали е способна да се върне при момичето и да продължи спора.

Не ме засягаше, не точно сега.

– Ще се срещнем тук след час – казах им и преди да успеят да се вкопчат в мен, изчезнах в тълпата, изпълнила пазарния площад.

Отне ми десет минути да обмисля трите възможности, които имах. Обичайните купувачи на стоката ми бяха тук – старият обущар и шивачът с острия поглед, които идваха в селото от един близък град. Третият вариант беше жената планина, седнала на ръба на счупения селски фонтан, без каруца или сергия, но с вид на господарка. Белезите по лицето ù и оръжията говореха красноречиво. Жената беше наемник.

Усещах очите на обущаря и на шивача върху себе си, долавях престорената им липса на интерес, докато оглеждаха торбата ми. Хубаво, значи ще е един от онези дни.

Приближих се до жената наемник, чиято гъста, тъмна коса стигаше до брадичката ù. Загорялото ù лице изглеждаше като издялано от гранит, а черните ù очи се присвиха леко, щом ме зърна. Много интересни черни очи – не просто черни, а... в много нюанси на черното, с оттенъци кафяво, които проблясваха сред сенките. Отхвърлих тази безполезна част на съзнанието ми, инстинктите, които ме караха да мис­ля в цветове, светлини и форми, и изпънах рамене, докато тя ме оглеждаше и решаваше дали съм потенциална заплаха, или работодател. Оръжията ù – страховити, блестящи, ме накараха да преглътна мъчително. И да спра на безопасно разстояние.

– Не приемам заплащане в стока – заяви тя, с акцент, който никога досега не съм чувала. – Приемам само пари.

Неколцина минаващи наблизо селяни се правеха, че не се интересуват от разговора ни, особено когато казах:

– Значи тук няма да ти излезе късметът.

Жената изглеждаше огромна, дори и седнала.

– Какво искаш от мен, момиче?

Самата тя изглеждаше двайсет и пет – трийсетгодишна, но предполагам, че в очите ù изглеждах момиче с всичките си катове дрехи, изпосталяла от глад.

– Имам една вълча и една сърнешка кожа за продан. Помислих си, че може да те заинтересуват.

– Открадна ли ги?

– Не – казах, без да отделям очи от нейните. – Сама убих животните. Кълна се.

Тя отново ме огледа с тъмните си очи.

– Как.

Не прозвуча като въпрос, а като заповед. Звучеше като човек, общувал с хора, които не признават клетвата за свято нещо, нито пък думите за обвързващи. Човек, наказвал такива хора.

Затова ù разказах как съм убила сърната и вълка и когато свърших, тя протегна ръка към торбата ми.

– Дай да видя.

Извадих двете старателно сгънати кожи.

– Не си ме излъгала за размерите на оня вълк – измърмори тя. – Но не изглежда да е бил елф.

Тя огледа кожите с окото на познавач и прокара ръце и по двете им страни. После назова цената.

Аз премигнах веднъж... и устоях на порива да мигна още веднъж. Цената беше висока. Много висока.

Тя погледна някъде зад мен.

– Предполагам, че онези две момичета, които ни наблюдават от онзи край на площада, са ти сестри. Всичките сте с русоляви коси... и изглеждате гладни.

Наистина сестрите ми се опитваха да подслушват, без да ги забележим.

– Не ми трябва съжалението ти.

– Не, но ти трябват парите ми, а другите търговци цяла сутрин се скъпят. Всички изглеждат твърде отнесени заради онези тъпооки фанатици, които блеят из целия площад.

Тя посочи с глава към Децата на благословените, които още дрънкаха със звънчетата си и се изпречваха на пътя на всеки, който се опитва да мине покрай тях.

Жената наемник се усмихна леко, когато се обърнах към нея.

– Ти решаваш, момиче.

– Защо?

Тя сви рамене.

– Веднъж един човек направи същото за мен, в момент, когато много ми трябваха пари. Реших, че е време да си върна дълга.

Загледах я преценяващо.

– Баща ми се занимава с дърворезби. Мога да ти дам няколко в добавка, за да е по-честно.

– Пътувам без много багаж и дърворезби не ми трябват. Но тези – и тя потупа кожите – ми спестяват усилието да ги убия.

Аз кимнах, а бузите ми пламнаха, когато жената посегна към кесията в джоба на тежкото си палто. Беше пълна най-малкото със сребро или дори със злато, ако се съди по дрънкането. По нашите земи на наемниците плащаха добре.

Територията ни беше твърде малка и бедна, за да си позволи да поддържа редовна армия, която да наблюдава границата с Притиан, затова ние, селяните, бяхме принудени да разчитаме единствено на Договора, сключен преди петстотин години. Висшата класа можеше да си позволи въоръжени наемници като тази жена, които да защитават земите им, граничещи с царството на безсмъртните. Това беше самозаблуда за успокоение, точно като резбите по нашия праг. Дълбоко в себе си всички знаехме, че срещу елфите нямаме никакъв шанс. Всички сме чували още от раждането, независимо от класа и произход, предупрежденията в приспивните песни, докато ни люлееха, или в стихчетата, които повтаряхме в училищния двор. Един Върховен елф може да превърне костите ти в прах от сто метра разстояние. Не че със сестрите ми някога сме виждали подобно нещо.

И въпреки това продължавахме да вярваме, че има нещо, каквото и да е, което може да ни помогне срещу тях, ако някога ни се изпречат на пътя. На пазара имаше две сергии, които обслужваха този страх, предлагайки муски и дрънкулки, заклинания и парчета желязо. Не можех да си позволя нищо от това, а и да имаха ефект, щяха да ни спечелят само няколко минути, за да се подготвим. Бягството беше безполезно, както и прякото стълкновение. Но Неста и Илейн продължаваха да си слагат железните гривни винаги когато излизаха от къщи. Дори Айзък носеше парче желязо около китката си, винаги скрито под ръкава. Веднъж предложи да купи гривна и на мен, но аз отказах. Стори ми се твърде лично, твърде подобно на заплащане в замяна на нещо друго, твърде...

Жената наемник сложи монетите в шепата ми, протегната в очакване, и аз ги прибрах в джоба си. Усещах тежестта им като воденичен камък. Няма начин сестрите ми да не са забелязали парите. И няма начин да не се чудят вече как да ме убедят да им дам малко.

– Благодаря – казах на жената с безуспешен опит да скрия хапливостта в гласа си, когато усетих как сестрите ми се присламчват към мен като лешояди, кръжащи около мърша.

Наемничката погали вълчата кожа.

– Един съвет от ловец на ловец.

Повдигнах вежди.

– Не влизай много навътре в гората. Аз дори не бих се приб­лижила до мястото, където си ходила вчера. Вълк с подобни размери е най-малкият ти проблем. Все по-често чувам истории за разни създания, които се промъкват през стената.

По гръбнака ми пробяга ледена тръпка.

– Те... те нападат ли?

Ако е вярно, трябва да открия начин да изкарам семейството си от тези мизерни земи и да поемем на юг, далеч от невидимата стена, която разделя света ни, преди онези да минат през нея.

Някога – много отдавна, преди хилядолетия, сме били роби на Върховните елфи. С кръв и пот сме градили за тях славни, благоденстващи цивилизации, строили сме храмове за дивите им богове. Преди време сме вдигнали бунт из всички земи едновременно. Голямата война била толкова опу­стошителна, толкова кървава, че се наложило шест смъртни кралици да предложат Договора, за да спре клането и от двете страни и да се издигне стената. Северът бил даден на Върховните и нисшите елфи, които отнесли магията със себе си. Югът останал за жалките смъртни, осъдени навеки да си изкарват поминъка от земята.

– Никой не знае какви са намеренията на Върховните елфи – каза жената, а лицето ù остана безизразно като скала. – Не знаем дали хватката на Великите господари върху поданиците им е отслабнала, или нападенията са умишлени. Доскоро охранявах земите на един стар благородник, който твърдеше, че през последните петдесет години е станало по-зле. Преди две седмици се качи на един кораб, потегли на юг и ми каза да направя същото, ако съм умна. Преди да отплава, ми сподели, че един от приятелите му бил казал как неотдавна посред нощ стадо мартакси преминали стената и разкъсали половината му съселяни.

– Мартакси? – промълвих аз. Знаех, че има различни видове елфи, не по-малко от другите видове животни, но знаех по име само няколко.

Черните като нощ очи на наемничката блеснаха.

– Тяло колкото на мечка, лъвска глава и три реда зъби, по-остри от тези на акула. И по-зли от тези три животни, взети заедно. Разкъсали селяните на парченца, така каза благородникът.

Стомахът ми се обърна. Сестрите ми, застанали зад мен, изглеждаха толкова уязвими, с кожа толкова нежна и толкова лесна за разкъсване. Срещу такива мартакси нямахме никакъв шанс да оцелеем. Онези Деца на благословените бяха глупаци, фанатични глупаци.

– Така че не знаем какво означават всички тези нападения – продължи жената наемник. – Освен повече работа за мен, а ти стой далече от стената. Особено ако започнат да се появяват Върховни елфи или още по-лошо, някой от Великите господари. В сравнение с тях, мартаксите са кучета.

Огледах покритите ù с белези ръце, напукани от студа.

– Изправяла ли си се пред друг вид елфи?

Тя присви очи.

– Не ти трябва да знаеш, момиче. Освен ако не искаш да си повърнеш закуската.

Наистина ми беше лошо, гадеше ми се и бях напрегната.

– По-опасни ли бяха от мартаксите? – дръзнах да попитам.

Жената дръпна ръкава на тежкото си палто и разкри загоряла, мускулеста ръка, изпъстрена с множество разкривени белези. Формата им беше като на...

– Не беше толкова силен колкото мартаксите – каза тя, – но зъбите му бяха отровни. Два месеца, толкова дълго лежах. Четири месеца минаха, преди да събера сили да проходя.

Тя дръпна единия си крачол нагоре. Колко красиво, казах си, макар че ужасът от гледката караше вътрешностите ми да се гърчат. Вените на фона на загорялата ù, златиста кожа бяха черни – чисто черни, приличаха на паяжина, на пълзящ скреж.

– Лечителят каза, че няма какво да се направи. Че имам късмет да мога да ходя с отровата в себе си. Може би някой ден тя ще ме убие, може би ще ме осакати. Но поне аз го убих първа.

Кръвта в собствените ми вени се вледени, когато тя си пусна крачола. Дори някой на площада да е видял всичко това, никой нищо не каза, никой не се приближи. А и на мен ми стигаше за един ден. Отстъпих крачка назад и се опитах да не се олюлея от онова, което ми каза и показа.

– Благодаря за предупреждението – казах.

Очите ù отново се отместиха зад мен и тя ми отправи почти весела усмивка.

– Късмет.

В следващия момент усетих върху рамото си една слаба ръка, която ме задърпа назад. Знаех, че е Неста, преди да се обърна.

– Тези са опасни – изсъска Неста и впи пръсти в плътта ми, без да спира да ме дърпа по-далеч от жената наемник. – Не я приближавай повече.

Аз се втренчих в нея за миг, после погледнах Илейн, чието лице бе пребледняло и изопнато.

– Криете ли нещо? – попитах тихо. Не можех да си спомня последния път, когато Неста сметна за нужно да ме предупреди за нещо. Илейн беше единствената, за която си правеше труда да се грижи.

– Те са диваци, способни да ти отнемат и последната медна монета, ако трябва и със сила.

Хвърлих поглед към жената, която все още разглеждаше новите си кожи.

– Да не ви е обрала?

– Не тя – промълви Илейн. – Един друг, който минаваше оттук. Имахме само няколко монети и той побесня, но...

– Защо не казахте на някого? На мен?

– И какво щеше да направиш? – подигравателно попита Неста. – Да го предизвикаш на двубой с лъка и стрелите си? Пък и кой в това затънтено село ще се заинтересува, ако се оплачем?

– Ами Томас Мандрей? –попитах хладно.

Очите на Неста блеснаха, но в следващия момент вниманието ù беше привлечено от някакво движение зад мен, затова само ми отправи нещо, което вероятно смяташе за сладка усмивка. Явно се сети, че имам в себе си пари.

– Приятелят ти те чака.

Аз се обърнах. Да, Айзък ни гледаше от другия край на площада със скръстени ръце, облегнат на някаква сграда. Беше най-големият син на единствения що-годе заможен фермер в селото, но и той беше отслабнал през зимата, а кафявата му коса имаше нужда от подстригване. Сравнително привлекателен, учтив и резервиран, с една скрита мрачност в себе си, която ни привлече един към друг, и ясното съзнание колко е жалък и мизерен е животът ни тук и как винаги ще бъде такъв.

Познавахме се от години, макар и бегло – откакто семейството ми се засели тук, но никога не съм мислила за него, докато един ден не се засякохме на главния път към селото. Говорихме за кошницата с яйца, която той носеше – аз се възхищавах на нюансите на черупките: кафяво, бежово, бледосиньо и също толкова бледозелено. Обикновен, лек, може би малко неловък разговор, но когато ме изпрати по-късно до колибата ни, за пръв път се почувствах по-малко самотна. Седмица по-късно го замъкнах в онази порутена плевня.

Той беше единственият ми любовник през двете години, откакто се срещахме. Понякога се срещахме всяка вечер в продължение на седмица, друг път изминаваше цял месец, без да се видим. Но всеки път беше едно и също – вихрушка от разсъблечени дрехи, споделен дъх, езици и зъби. Понякога разговаряхме, по-точно той говореше за напрежението и отговорностите, с които го товари баща му. Най-често не разменяхме и дума. Не бих казала, че се любехме особено умело, но въпреки това беше вид освобождение, кратък отдих, малка проява на егоизъм.

Между нас нямаше любов и никога не е имало – поне не и това, което смятах, че имат предвид хората, когато говорят за любов. Но част от мен се натъжи, когато ми каза, че ще се жени. Въпреки това още не бях изпаднала дотолкова, че да го питам дали ще се виждаме и след сватбата му.

Айзък наклони глава в познат жест и после закрачи надолу по улицата, която извеждаше от града в посока към онази плевня, където щеше да ме чака. Не се криехме особено усърдно, но взимахме мерки да не бием твърде много на очи.

Неста цъкна с език и скръсти ръце.

– Силно се надявам, че вие двамата взимате предпазни мерки.

– Малко е късно да се преструваш, че това те интересува – казах аз. Но наистина се пазехме. Тъй като аз не можех да си я позволя, Айзък беше този, който пиеше противозачатъчната отвара. Знаеше, че иначе не бих го докоснала. Бръкнах в джоба си и извадих монета от двайсет медника. Илейн затаи дъх. Изобщо не погледнах сестрите си, когато им пъхнах монетата в ръцете и казах:

– Ще се видим вкъщи.

* * *

По-късно, след поредната вечеря със сърнешко, когато се събрахме всички пред огъня за онзи тих час преди лягане, се загледах в сестрите ми, които си шепнеха нещо и се смееха. Част от мен винаги им завиждаше за тази близост. Бяха изхарчили двайсетте медника до последния. Не знаех за какво, макар че Илейн донесе ново длето за баща ни. Наметалото и ботушите, за които мрънкаха, се бяха оказали прекалено скъпи. Но аз не им се скарах, не и след като Неста за втори път излезе да сече дърва, без да ù напомням. За щастие, са успели да избегнат втори сблъсък с Децата на благословените.

Баща ми дремеше в стола си с бастун, опрян на обезоб­разеното му коляно. Едва ли имаше по-подходящ момент да подхвана темата за Томас Мандрей с Неста. Обърнах се към нея и отворих уста.

В следващата секунда се разнесе рев, който ме оглуши, а сестрите ми изпищяха, когато в стаята нахлу снежна вихрушка, последвана от едно гигантско тяло.