Двор от рози и бодли

6.

Имението се издигаше насред безкрайна зеленина. Никога не бях виждала нищо подобно, нашето имение не можеше да се сравнява с това. Сградата беше обвита от рози и бръшлян, с малки дворчета и балкони, и стълбища, сякаш изникнали от мраморните ù стени. Гора ограждаше земите, но беше толкова обширна, че почти не виждах къде е краят ù. Толкова цветове, толкова светлина, толкова движение и плътност... Не можех да поема всичко наведнъж. Ще е безполезно да се опитам да нарисувам всичко това, никога няма да предам цялата му красота. Смайването ми за малко да изличи страха, но мястото изглеждаше толкова празно и тихо. Дори градината, през която минавахме, следвайки една чакълена пътека към главния вход на сградата, приличаше на замряла, спяща. Над редиците аметистови ириси, кокичета и масленожълти нарциси, полюшвани леко от нежния бриз, ноздрите ми отново доловиха слабата смрад на метал.

Разбира се, че имаше магия, тук цареше пролет. Какви нечестиви сили притежаваха елфите, че да направят земите си толкова различни от нашите, да контролират сезоните и времето, сякаш им принадлежаха? По гърба ми се стичаха струйки пот, а всичките дрехи, които бях навлякла, изведнъж започнаха да ме задушават. Завъртях китките си наляво-надясно и се раздвижих. Каквото и да ме е държало неподвижно, вече беше изчезнало.

Звярът продължи напред и ловко прескочи мраморните стълби, водещи към огромните дъбови врати, с един-единствен грациозен скок. Безшумните панти на вратите се отвориха пред него и той влезе вътре. Сигурно е планирал цялото ни пътуване. Държал ме е в безсъзнание, за да не мога да намеря обратния път към вкъщи или да видя какви смъртноопасни елфически територии лежат между неговите земи и стената. Опипах дрехите си за ножа, но вместо него усетих само пластове захабен плат.

От мисълта как онези нокти са тършували из дрехите ми, за да открият ножа, ми пресъхна устата. Потиснах яростта, страха и погнусата, а кобилата ми спря, без никой да ù казва, точно в подножието на стълбището. Посланието беше пределно ясно. Извисяващото се над главата ми имение сякаш ме наблюдаваше, чакаше.

Хвърлих поглед през рамо към все още отворените порти. Ако трябва да проявя смелост и дръзост, сега е моментът.

На юг – трябва просто да тръгна на юг и рано или късно ще стигна стената. Ако преди това не се натъкна на нещо. Подръпнах поводите на кобилата, но тя не помръдна, дори когато забих пети в ребрата ù. Изсъсках ниско и пронизително. Добре. Пеша ще е.

Когато допрях земята, коленете ми се огънаха, а пред очите ми проблеснаха светлинки. Хванах се за седлото, а лицето ми се изкриви в гримаса. Бях замаяна от глад и болка от дългото седене на седлото. Сега, трябва да тръгна сега. Опитах се да стана, но светът още се въртеше около мен.

Само глупак ще хукне да бяга без храна и без сили. Няма да измина и половин километър в това състояние. Дотогава той ще ме хване и разкъса на парченца, както обеща.

Поех си дълбоко въздух на пресекулки. Храна, трябва да намеря храна, после ще избягам в първия удобен момент. Това ми прозвуча като достатъчно разумен план.

Щом се усетих достатъчно стабилна, за да ходя, оставих коня пред стълбите и ги заизкачвах стъпало по стъпало. Със свито гърло минах през отворените врати и се озовах сред сенките на къщата.

Отвътре беше още по-пищна. Мраморната настилка под краката ми блестеше, направена от шахматно разположени черни и бели квадрати, а наоколо се виждаха десетки врати и едно огромно стълбище. Пред мен се простираше безкраен коридор, който свършваше пред двойка стъклени врати в другия край на къщата. През тях зърнах друга градина, още по-красива от тази отпред. Нито следа от тъмница – никакви писъци и плач не идваха от скрити помещения отдолу. Нищо, освен гърлено ръмжене иззад една врата, толкова дълбоко, че разлюля вазите, натъпкани с хортензии и пръснати по няколко масички във фоайето. Сякаш в отговор на звука двойка лакирани дъбови врати се отвориха вляво. Заповед да вляза.

Пръстите ми трепереха, когато потърках с тях очите си. Знаех, че някога Върховните елфи са строили дворци и храмове из целия свят – сгради, които моите човешки прадеди унищожили след Голямата война от злоба, но никога не съм се замисляла как живеят днес, с каква елегантност и богатство разполагат. Никога не съм се замисляла, че елфите, тези диви чудовища, може да притежават имения, по-великолепни от всеки човешки дворец. Може би слуховете, че Притиан е жестоко, ужасно място, са лъжливи.

Когато влязох в стаята, цялото ми тяло се напрегна.

По-голямата част от пространството заемаше маса – по-дълга от всяка мебел в бившето ни имение. Беше отрупана с храна и вино, толкова много ястия, част от тях ухаеха така изкусително, че устата ми се напълни със слюнка. Поне всичко изглеждаше познато, а не като някакви елфически деликатеси. Имаше пилешко, хляб, грах, риба, аспержи, агнешко... Пир за всяко смъртно имение. Поредната изненада... макар от нея да нямаше никаква полза. Звярът се запъти към огромния стол в единия край на масата.

Аз останах на прага, втренчена в храната, всичката тази топла, прекрасна храна... която не можех да ям. Това беше първото правило, на което ни учеха, когато бяхме деца, най-често под формата на песни и стихчета. Ако имаш нещастието да попаднеш в компанията на елфи, никога не бива да пиеш от виното им и да ядеш от храната им. Никога. Освен ако не искаш да станеш техен роб и с тялото, и с душата си... или да те завлекат в Притиан. Е, втората част вече се случи, но може би все още имам шанс да избегна първата.

Звярът се тръшна в стола, който изскърца под него, проблесна бяла светлина и той се превърна в златокос мъж.

Сподавих вика си и опрях гръб в ламперията на стената, точно до вратата. Опипах прага до себе си в опит да преценя кой е най-краткият път за бягство. Този звяр не беше човек, не беше и нисш елф. Беше от Върховните елфи, тяхната аристокрация. Красив, смъртоносен и безпощаден.

Изглеждаше млад или поне онова, което се виждаше от лицето му, изглеждаше младо. Носът, бузите и челото бяха покрити с изящна златна маска, инкрустирана с изумруди във формата на листенца. Някаква безумна Върховна елфическа мода, без съмнение. Виждаха се само очите му – същите, каквито бяха и в животинската му форма, силната челюст и устата, която сега се сви в тънка линия.

– Трябва да хапнеш нещо – каза той. За разлика от великолепната маска, тъмнозелената туника, с която бе облечен, изглеждаше доста простичка, украсена единствено с широк кожен ремък за оръжия през широките му гърди. Изглеждаше по-скоро боен, а не моден аксесоар, нищо, че по ремъка не се виждаха оръжия. Значи не е просто Върховен елф, а... воин.

Не исках да се замислям защо трябва да се облича като воин и се опитах да не се взирам твърде настойчиво в кожата на ремъка, която блестеше на слънчевата светлина, нахлуваща от дългата редица прозорци зад него. От месеци не съм виждала толкова безоблачно небе. Той напълни една чаша с вино от изящната гарафа пред себе си и отпи голяма глътка. Сякаш имаше нужда от него.

Преместих се малко по-близо до вратата, а сърцето ми биеше така силно, че ми призля. Хладният метал на пантите опари пръстите ми. Ако се движа бързо, може да изляза от къщата и да изтичам до портата за няколко секунди. Със сигурност той е по-бързо от мен, но ако съборя няколко от красивите мебели по пътя му, ще го забавя. Но елфическите му уши, тези изящни заострени уши, ще доловят всеки намек за движение от моя страна.

– Кой си ти? – успях да изрека.

Златистата му коса беше в почти същия оттенък като козината му на звяр. Онези огромни нокти сигурно се криеха под повърхността на кожата му.

– Седни! – рече той грубо и размаха голямата си ръка към масата. – Яж!

Припомних си наум всички песни и стихчета, отново и отново. Не си струваше – определено не си струваше да задоволя безумния глад, който ме измъчваше, и да се превърна в негова робиня, телом и духом.

Той изръмжа глухо.

– Освен ако не предпочиташ да припаднеш.

– Храната е опасна за хората – изрекох, без да ме интересува дали ще се обиди.

Той изпръхтя, дивашко подобие на смях.

– Храната е напълно безопасна, човеко.

Странните му зелени очи ме приковаваха на място, сякаш виждаше всеки мускул в тялото ми, напрегнат в очакване на възможност за бягство.

– Свободна си да си тръгнеш – каза той и белите му зъби проблеснаха. – Не съм ти надзирател. Портите са отворени – можеш да живееш, където поискаш в Притиан.

И със сигурност да бъда изядена или хваната и измъчвана от някой проклет елф. И макар всеки сантиметър от имението да е цивилизован, чист и прекрасен, просто трябва да се махна оттук и да се върна при семейството си. Обещанието, дадено на майка ми, независимо колко студена и суетна жена беше, е единственото, което ми остана. Не посегнах към храната.

– Както искаш – думите му преминаха в ръмжене и започна да пълни чинията си.

Не се наложи да понасям последствията и отново да му откажа, защото някой мина покрай мен и се насочи към края на масата.

– Е? – каза непознатият – също Върховен елф, червенокос и облечен в елегантна туника с цвят на потъмняло сребро. И той носеше маска. Направи бърз поклон към мъжа, седнал начело на масата, и скръсти ръце пред гърдите си. Не забеляза присъствието ми, притиснала гръб на стената.

– Какво „е“? – похитителят ми наклони глава на една страна с движение по-скоро животинско, отколкото човешко.

– Андрас мъртъв ли е?

Похитителят ми... или спасител, или каквото там беше, кимна.

– Съжалявам – тихо промълви той почти на себе си.

– Как е станало? – попита рязко непознатият и го хвана за ръцете толкова силно, че кокалчетата на ръцете му побеляха.

– Ясенова стрела – каза другият. Червенокосият му събеседник изсъска. – Договорът ме призова и отведе при смъртната, отговорна за това. Предложих ù убежище.

– Едно момиче... човешко момиче е убило Андрас.

Не прозвуча като въпрос, а като наниз от отровни думи. Той хвърли поглед към другия край на масата, където стоеше столът, подготвен за мен. – И зовът е открил виновното момиче.

Мъжът в златната маска се изсмя глухо и горчиво и ме посочи.

– Магията на Договора ме отведе право до прага ù.

Непознатият се завъртя с неподозирана грация. Маската му беше бронзова и имаше лисичи черти, скривайки всичко, освен долната половина на лицето му, както и нещо, което приличаше на дълбок белег от нож от челото до долната му челюст. Маската не скриваше едното му липсващо око, на чието място имаше златисто топче, което се движеше, сякаш наистина виждаше с него. Топчето се спря на мен.

Дори от другия край на стаята видях как живото му, кафяво око, се разшири от учудване. Той подуши веднъж и устните му се извиха, разкривайки два реда прави бели зъби, после се обърна към другия елф.

– Шегуваш се – тихо каза той. – Това кльощаво нещо е свалило Андрас с една-единствена ясенова стрела?

Кучи син, абсолютен кучи син. Колко жалко, че в момента нямах стрела, за да прострелям и него.

– Тя си призна – каза златокосият рязко и прокара пръст по ръба на бокала си. От пръста му изскочи дълъг, смъртоносен нокът, който задраска по метала. С огромни усилия задържах дишането си равномерно. – Не се опита да го отрече.

Елфът с маска на лисица приседна в края на масата, а дългата му коса с цвят на пламък улови отблясъците на слънчевите лъчи. Можех да разбера защо носи маска – с този ужасен белег и липсващо око, но другият Върховен елф изглеждаше наред. Може би носи маската, за да е съпричастен. Може би това обяснява тази безумна мода.

– Е – изсъска червенокосият, – сега трябва да се занимаваме с това нещо заради безполезната ти милост, с която провали...

Пристъпих напред само една крачка. Не бях сигурна какво ще кажа, но да слушам някой да говори за мен по този начин... Овладях езика си, но крачката напред бе достатъчна.

– Хареса ли ти убийството на приятеля ми, човеко? – попита червенокосият. – Поколеба ли се, или омразата в сърцето ти те завладя напълно и дори не си помисли да го пощадиш? Сигурно е било голямо удоволствие за нищожен смъртен като теб да го победиш.

Златокосият не каза нищо, но челюстта му се стегна. Докато и двамата ме гледаха, инстинктивно посегнах към мястото, където някога висеше ножът ми.

– Както и да е – продължи мъжът с лисичата маска и се обърна към събеседника си с подигравателна усмивка. Сигурно само ще предизвикам смеха му, ако извадя оръжие срещу него. – Може би има начин да...

– Люсиен – тихо каза похитителят ми, а в името отекна намек за ръмжене. – Дръж се прилично.

Люсиен замръзна за миг, после скочи от масата и дълбоко ми се поклони.

– Моите извинения, госпожице.

Още една шега за моя сметка.

– Аз съм Люсиен, придворен и посланик – направи тържествен жест с ръка. – Очите ви са като звезди, а косата – като старо злато.

Повдигна вежди в очакване да му кажа името си. Но да му казвам какво и да било за себе си и за това откъде съм...

– Казва се Фейра – каза господарят му, звярът. Трябва да е чул името ми в колибата. Стряскащо зелените му очи отново срещнаха моите, после се отклониха към вратата. – Алис ще те заведе в стаята ти. Добре ще ти дойде една баня и чисти дрехи.

Не можех да преценя дали това е обида, или не. Една твърда ръка ме хвана за лакътя и аз подскочих. Закръглена кестенява жена с птича маска ме дръпна за ръката и посочи с глава към отворената врата зад нас. Носеше безупречно бяла, колосана престилка, а под нея проста кафява рокля от домашно тъкан плат – прислужница. Значи това с маските не е случайно.

Щом толкова ги е грижа за дрехите, дори тези на слугите, може би са достатъчно повърхностни и суетни и ще мога да ги измамя въпреки воинските одежди на господаря им. И все пак, те са Върховни елфи. Трябва да съм умна и да чакам търпеливо, докато настъпи подходящ момент да избягам. Затова позволих на Алис да ме отведе. Стая – не килия. Изпитах кратко облекчение.

Докато излизахме, Люсиен изръмжа:

– Тя ли е ръката, избрана от Котела, да се намеси? Тя е убила Андрас? Изобщо не трябваше да го пращаме там, отвъд, не бива да пращаме никой от тях. Цялата идея беше глупава.

Ръмженето му бе по-скоро тъжно, отколкото гневно. Дали и той може да променя облика си?

– Може би трябва да дадем отпор, може би е време да кажем Стига. Да изхвърлим оттук момичето, да я убием, не ме е грижа –тя е само товар тук, нищо повече. По-скоро ще ти забие нож в гърба, отколкото да говори с теб или с който и да е от нас.

– Не – сопна се другият. – Няма да предприемаме нищо, докато не разберем дали наистина няма друг начин. А момичето остава. Цяла и невредима. Край на спора. Животът ù в онзи коптор е бил достатъчно тежък.

Страните ми пламнаха и избегнах погледа на Алис, макар да усетих, че ме оглежда. Коптор, значи... е, предполагам, че колибата ни е точно това, в сравнение с този палат.

– Е, няма да ти лесно, старче. Сигурен съм, че нейният живот напълно ще замени този на Андрас. Може дори да я пратиш да тренира с останалите на границата.

Раздразнено ръмжене прониза въздуха.

Лъскавите, широки коридори ме погълнаха, преди да чуя останалото.

* * *

Алис ме преведе по безкрайни коридори в злато и сребро, докато стигнахме до пищна спалня на втория етаж. Трябва да си призная, че не се противих много, когато Алис и още две прислужници, също маскирани, ме изкъпаха, подстригаха ми косата и после ме скубаха, докато не се почувствах като пиле, което приготвят за вечеря. От всичко, което знаех за тях, нищо чудно случаят да е точно такъв.

Единствено обещанието на Върховния елф, че ще живея до края на дните си в Притиан, вместо да умра, ми помогна да не припадна. Елфите прислужници приличаха на хора, с изключение на ушите, но така и не разбрах как ги наричат господарите им. Не посмях обаче да попитам или изобщо да ги заговоря, не и докато ръцете им шареха по мен, не и докато бяха толкова близо, че трябваше да съсредоточа всичките си усилия да не се разтреперя.

И все пак, когато зърнах роклята от тюркоазено кадифе, която Алис е приготвила на леглото, се увих в белия халат, свих се в един стол и започнах да я умолявам да ми върне дрехите. Алис отказа, а когато отново ù се помолих, стараейки се да звуча възможно най-жалко и отчаяно, тя изхвърча ядосано от стаята. От години не бях обличала рокля. Нямах намерение тепърва да започвам, особено щом най-важната ми задача е да избягам. Няма да мога да се движа свободно в рокля.

Увита в халата, седях там, докато минутите се точеха, а единственият звук бе чуруликането на птичките в градината под прозорците. Нямаше писъци, нямаше удари на оръжие в оръжие, нямаше и намек за изтезания или други жестокости.

Спалнята беше по-голяма от цялата ни колиба. Стените бяха оцветени в зелено, с ефирни декорации в златно. Златни бяха и фризовете. Щяха да ми се сторят безвкусни, ако мебелите в цвят слонова кост и килима не им подхождаха толкова добре. Огромното легло беше в подобни нюанси, а завесите на балдахина, които се спускаха около леглото, се полюшваха леко от бриза, идващ през отворените прозорци. Халатът, в който бях увита, беше от най-фина коприна, поръбена с дантела, едновременно семпъл и изящен, че не се сдържах и прокарах пръст по реверите.

Малкото истории, които съм чувала, се оказаха грешни... или пък петстотинте години давност са ги изопачили. Да, все още бях плячка, родена слаба и безполезна, в сравнение с тях, но тук беше... спокойно. Мирно. Освен ако и това не е илюзия, а вратичката в Договора да се окаже лъжа, трик, за да ме успокоят, преди да ме убият. Върховните елфи обичаха да си играят с храната си.

Вратата изскърца и Алис се появи отново с куп дрехи в ръцете. Вдигна във въздуха една мокра сивкава риза.

– Това ли искаш да носиш?

Аз зяпнах дупките по страните и ръкавите на ризата.

– Разпадна се в момента, в който перачката го сложи във водата – тя вдигна няколко кафяви парцала. – А това е всичко, останало от панталоните ти.

Потиснах ругатнята, която се надигна от гърдите ми. Нищо, че беше прислужница, спокойно можеше да ме убие.

– Сега ще облечеш ли роклята? – сопна се тя.

Знаех, че трябва да стана, да се съглася, но вместо това потънах още по-дълбоко в стола. Алис ме погледа враждебно известно време, после пак излезе.

Върна се с панталони и туника, които ми станаха. И двете дрехи бяха в ярки цветове. Малко прекалено официални, но не се оплаках, докато обличах бялата копринена риза, нито докато закопчавах тъмносинята туника и прокарвах пръсти по острия златен конец, с който бяха избродирани реверите ù. Сигурно струваше цяло състояние, но си пасна с онази безполезна част от мен, която се възхищава от прекрасни, необичайни и цветни неща.

Бях твърде млада, за да си спомням нещо от живота преди баща ми да се разори. Беше достатъчно сговорчив, за да ме търпи да се шляя из неговите канцеларии, а понякога дори ми обясняваше за различните стоки и тяхната стойност – подробности, които отдавна съм забравила. Времето, което прекарвах в компанията му, с ароматите на екзотични подправки и музиката на различни езици, беше сред малкото ми щастливи спомени. Нямаше нужда да зная точната стойност на вещите в тази стая, за да разбера, че дори и само изумруденозелените завеси – коприна и златисто кадифе, ще ни изхранят до края на живота ни.

По гърба ми пробяга ледена тръпка. Бяха минали дни, откакто заминах. Сърнешкото сигурно вече е на привършване.

Алис ме накара да седна в един стол с ниска облегалка пред празната камина и не се възпротивих, когато прокара гребен през косата ми и започна да я сплита.

– Цялата си кожа и кости – отбеляза тя, докато пръстите ù нежно докосваха главата ми.

– Така става през зимата с бедните смъртни – отвърнах аз, като се постарах да не прозвучи твърде остро.

Тя изсумтя весело.

– Ако си умна, ще си държиш устата затворена, а ушите отворени. По-полезно ще ти е, отколкото да приказваш. И си опичай ума – тук дори сетивата ти могат да те предадат.

Опитах се да не потреперя при това предупреждение. Алис продължи:

– Някои от местните са разстроени от случилото се с Андрас. Ако питаш мен, Андрас беше добър страж, но знаеше какво го чака, ако премине стената – знаеше, че го чакат проб­леми. А и останалите разбират условията на Договора, дори да не са доволни от присъствието ти тук заради милостта на господаря ни. Така че си дръж главата наведена и никой няма да те безпокои. Макар че Люсиен... добре ще му дойде някой да му даде урок, ако си достатъчно смела за това.

Не бях и преди да отворя уста да попитам кого още трябва да избягвам, тя свърши със сплитането на косата ми и отвори вратата към коридора.