Двор от рози и бодли

24.

На сутринта ме събуди не зората, а някакво жужене в стаята. Изстенах и седнах в леглото, после премигнах и се втренчих в набитата жена с кожа от дървесна кора, която се суетеше с подноса със закуската.

– Къде е Алис? – попитах и разтърках очи, за да прогоня съня. Явно Тамлин ме е донесъл дотук. Явно ме е носил по целия път.

– Какво? – тя се завъртя към мен. Птичата ù маска изглеждаше познато. Виждала ли съм я преди? Щях да запомня елф с подобна кожа. И вече да съм я нарисувала.

– Алис да не е болна? – попитах пак и спуснах крака на пода. Това беше моята стая, нали? Огледах се за потвърждение.

– Ти да не си си изгубила ума? – рече елфът.

Прехапах устни.

– Аз съм Алис! – изкудкудяка тя, поклати глава и се запъти към банята, за да ми приготви ваната.

Това беше невъзможно. Алис, която познавах, беше светла, пухкава и изглеждаше като Върховен елф.

Потърках очи с палец и показалец. Омая, това каза, че е спуснал върху себе си Тамлин. Елфическото си зрение, което ми предаде, е свалило ефекта на всички омаи, които виждах досега. Но защо е трябвало да омайва всичко?

Защото бях изплашен човек, ето защо. Защото Тамлин е знаел, че ще се заключа в тази стая и никога няма да изляза, ако видя истинския им облик.

Нещата се влошиха, когато тръгнах надолу по стълбите, за да потърся Великия господар. Коридорите бяха пълни с маскирани елфи, които никога преди не бях виждала. Някои бяха високи и приличаха на хора – Върховни елфи като Тамлин, а други... не бяха. Нисши елфи. Опитах се да не се втренчвам в тях, тъй като, изглежда, най-много ги изненадваше моето нескрито внимание.

Почти треперех, когато стигнах до трапезарията. Люсиен, за щастие, изглеждаше като Люсиен. Дали защото Тамлин му е казал да се скрие зад по-силна омая, или защото не го беше грижа как изглежда пред мен, не знаех.

Тамлин седеше на обичайното си място, отпуснал гръб на облегалката, но се изправи, когато ме видя да стоя до вратата.

– Какво има?

– Има... много хора... елфи, наоколо. Кога пристигнаха?

Почти изкрещях, когато сутринта надникнах през прозореца на спалнята и видях елфите, с които беше пълна градината. Повечето от тях, всичките с маски на насекоми, подкастряха храстите и плевяха цветните лехи. Тези бяха най-странни от всички, защото от гърба им излизаха прозрачни, пърхащи криле, които пречупваха бялата светлина и я разбиваха в цветовете на дъгата. И, разбира се, имаха зеленикавокафява кожа и неестествено дълги крайници, а...

Тамлин прехапа устни, за да не се засмее.

– Бяха си тук през цялото време.

– Но... аз не чух нищо.

– Разбира се, че не си чула – проточи Люсиен и започна да подхвърля един кинжал от ръка в ръка. – Погрижихме се да не виждаш и да не чуваш нищо, освен абсолютно наложителното.

Аз наместих реверите на туниката си.

– Значи... значи, когато тръгнах след пуката онази нощ...

– Го направи пред публика – довърши Люсиен.

А си мислех, че съм толкова тиха. Значи съм се промъквала между елфи, които сигурно са се смели до припадък на слепия човек, вървящ по дирите на една илюзия.

Опитах се да се преборя с връхлитащия ме срам. Обърнах се към Тамлин. Устните му потрепнаха и той ги стисна силно, но в очите му останаха развеселени пламъчета, докато казваше:

– Беше много смела.

– Но виждах нагите... и пуката, и сюриела. И... и елфа, чиито крила бяха... бяха изтръгнати – казах аз и направих гримаса, когато споменът нахлу в съзнанието ми. – Защо омаята не действаше върху тях?

Очите му потъмняха.

– Те не са от моя двор – каза Тамлин, – затова омаята ми не действаше върху тях. Пуката принадлежи на вятъра и всичко променливо. А нагите... те принадлежат на другиго.

– Разбирам – излъгах аз, защото абсолютно нищо не разбирах.

Люсиен се засмя, усетил лъжата, и аз му хвърлих кръв­нишки поглед.

– Напоследък отново те виждаме доста рядко.

Той започна да си чисти ноктите с кинжала.

– Зает съм. Както и ти, доколкото разбирам.

– Това пък какво означава? – сопнах му се аз.

– Ако ти предложа луната на връвчица, ще целунеш ли и мен?

– Не се дръж като магаре – каза му Тамлин и изръмжа леко, но Люсиен продължи да се смее и не спря, докато не излезе от стаята.

Останала насаме с Тамлин, аз пристъпих от крак на крак.

– Значи ако попадна пак на Атора – започнах аз, най-вече за да наруша тежкото мълчание, – ще го видя, така ли?

– Да, и гледката няма да е приятна.

– Ти каза, че миналия път не ме е видял, а той определено не приличаше на член на твоя двор – продължих. – Защо?

– Защото хвърлих върху теб омая, когато влязохме в градината – обясни той. – Аторът не можеше нито да те види, нито да те чуе, нито да те подуши.

Погледът му се отклони към прозореца зад мен и той прокара ръка през косата си.

– Правя всичко възможно да те скрия от създания като Атора... и още по-лоши. Болестта отново се засилва... и все повече от тези създания се освобождават от веригите си.

Стомахът ми се обърна.

– Ако се натъкнеш на някое – продължи Тамлин, – дори ако изглежда приятно, но те кара да се чувстваш неспокойна, се престори, че не го виждаш. Не говори с него. Ако те наранят, аз... резултатите няма да са приятни нито за тях, нито за мен. Спомни си какво стана с нагите.

Ставаше дума за безопасността ми, не да се забавлява. Той не искаше да ме наранят и не искаше да наказва някого за това, че ме е наранил. Макар нагите да не бяха от неговия двор, дали убийството им му е причинило болка?

Осъзнах, че очаква от мен отговор и кимнах.

– Онази... болест отново ли се е разразила?

Тамлин отвърна тихо:

– Засега само в други територии. Тук си на сигурно място.

– Не се тревожа за собствената си безопасност – казах аз.

Погледът му омекна, но устните му останаха стиснати.

– Всичко ще бъде наред.

– Възможно ли е това влошаване на нещата да е временно?

Глупава надежда.

Тамлин не ми отговори, което само по себе си беше отговор. Ако болестта отново се е активирала... Този път не си направих труда да му предлагам помощта си. Вече знаех, че няма да ми позволи да се замесвам в проблема, какъвто и да е той.

Тогава си помислих за картината, която му дадох, и за това, което той каза за нея... и ми се прииска, въпреки всичко, да ме допусне до себе си.

* * *

На следващата сутрин открих глава в градината.

Окървавената глава на Върховен елф, забучена на статуята на голямата чапла, размахала криле, която красеше фонтана. Каменната фигура беше обляна с толкова кръв, че главата трябва да е била прясно отсечена, преди да я забучат на сочещия към небето клюн на чаплата.

Носех статива и боите, за да нарисувам една леха с ириси, когато се натъкнах на главата. Стативът и боите се пръснаха по чакъла.

Не знам къде отидох, след като вторачено гледах главата – с уста раззината в писък, с изскочили кафяви очи, с изпочупени, окървавени зъби. Нямаше маска, значи не беше от Двора на Пролетта. Не забелязах никакъв друг отличителен знак.

Кръвта му изглеждаше толкова ярка на фона на сивия камък, а устата зееше направо неприлично. Отстъпих крачка назад и се блъснах в нещо твърдо и топло.

Извъртях се, вдигнала инстинктивно ръце пред себе си, но гласът на Тамлин каза:

– Аз съм.

Замръзнах. До него стоеше Люсиен, пребледнял и суров.

– Не е от Двора на Есента – каза Люсиен. – Не го познавам.

Тамлин сложи ръка на рамото ми, когато се обърнах отново към главата.

– И аз не го познавам – каза той. Думите му бяха подчертани от ниско, зловещо ръмжене, но от ръката на рамото ми не се показаха нокти. Въпреки това ме стисна за момент, когато Люсиен пристъпи в плиткия басейн на фонтана, където стоеше статуята. Продължи да върви, докато не се озова под ужасяващата глава и вдигна очи, за да я огледа.

– Има клеймо зад ухото – каза той и изруга. – Планина и три звезди.

– Двора на Нощта – каза Тамлин съвсем тихо.

Дворът на нощта, най-северната територия в Притиан, ако си спомнях вярно картата на стенописа. Земя на мрак и звездна светлина.

– Защо... защо ще правят такова нещо? – промълвих.

Тамлин пусна рамото ми и пристъпи напред. Загледа как Люсиен се качва на статуята, за да свали главата. Отвърнах поглед към една дива ябълка.

– Дворът на Нощта прави каквото си пожелае – каза Тамлин. – Живеят по собствени правила и спазват свой собствен, изкривен морал.

– Садистични убийци, до един – рече Люсиен. Аз му хвърлих предпазлив поглед. Седеше на крилото на чаплата. Отвърнах очи.

– Наслаждават се на мъченията във всякаква форма и ще приемат нещо подобно за особено забавно.

– Забавление, а не послание, така ли? – огледах градината.

– О, послание е – каза Люсиен. Свих се, когато чух влажните, плътни звуци на плът и кост, плъзгащи се по камъка, докато той сваляше главата от статуята. Бях одрала достатъчно животни през годините, но това... Тамлин отново сложи ръка на рамото ми.

– Да пробият защитите ни, да извършат престъплението най-вероятно наблизо, щом кръвта е толкова прясна... – Люсиен се приземи в плиткия басейн с плясък. – Точно такъв род забавления допадат на Великия господар на Двора на Нощта. Кучият му син.

Премерих на око разстоянието от фонтана до къщата. Петнайсет-двайсет метра. Толкова близо са били до нас. Тамлин ме потърка по рамото с палец.

– Все още си в безопасност. Това е просто тяхното виждане за шега.

– И няма връзка с болестта, така ли? – попитах аз.

– Само дотолкова, доколкото и те знаят, че болестта се събужда отново... и искат ние да знаем, че обикалят Двора на Пролетта като лешояди, в очакване защитите ни да паднат.

Явно съм изглеждала толкова зле, колкото се и чувствах, защото Тамлин добави:

– Няма да допусна това.

Не посмях да посоча как маските на лицата им са достатъчно доказателство, че нищо не може да се направи срещу болестта.

Люсиен излезе от басейна, но аз не бях в състояние да го погледна, не и с главата в ръце.

– Скоро ще си получат заслуженото. Да се надяваме, че болестта ще се стовари на главите им.

Тамлин му изръмжа да се погрижи за главата и чакълът захрущя под ботушите на Люсиен.

Наведох се да си събера боите и статива. С треперещи ръце се опитах да вдигна една от големите четки. Тамлин коленичи до мен, взе ръцете ми в своите и ги стисна.

– Все още си в безопасност – повтори той. Заръката на сюриела отекваше в съзнанието ми. Остани с Великия господар, човеко. С него ще си в безопасност.

Кимнах в отговор.

– Това е просто поза – каза той. – Дворът на Нощта носи смърт, но това тук е просто начинът, по който техният Велик господар си прави шеги. Ако нападне някого тук – теб, това ще му навлече повече неприятности, отколкото е готов да преживее. Ако болестта ни нанесе сериозни щети и Дворът на Нощта успее да премине границите ни, ще бъдем готови да ги посрещнем.

Станах с треперещи колене. Елфическа политика, дворове...

– Представата им за шеги сигурно е била още по-ужасна, докато сме били ваши роби.

Сигурно са вършели неописуеми неща с хората, когато си поискат. Сигурно са изтезавали по кошмарни начини човешките си домашни любимци. В очите на Тамлин премина сянка.

– Има дни, в които много се радвам, че съм бил дете, когато баща ми е изпратил робите си на юг от стената. Онова, на което станах свидетел дотогава, беше достатъчно лошо.

Не исках и да си го представям. Дори и сега, след толкова месеци тук, не съм правила опити да търся следи, оставени от древните човеци, които са живели по тези земи като роби. Не мисля, че петстотин години са достатъчни, за да изчезне петното от мъченията, които народът ми е преживял тук. Трябва да спра да мисля за това, трябва, но не можех.

– Помниш ли дали са били щастливи от заминаването си?

Тамлин сви рамене.

– Да. Но никога не са живели като свободни хора и не познаваха сезоните, както ги познаваш ти. Не знаеха какво да правят в света на смъртните. Но да, повече от тях бяха много, много щастливи да си тръгнат – звучеше все едно произнасянето на всяка дума му коства усилие. – И аз бях щастлив, че си тръгват, нищо, че баща ми не беше.

Макар да стоеше съвсем неподвижно, ноктите му се показаха над кожата.

Нищо чудно, че се чувстваше толкова неловко с мен и не знаеше какво да ме прави, когато ме доведе тук. Казах тихо:

– Ти не си като баща си, Тамлин. Или като братята си.

Той сведе поглед и аз добавих:

– Никога не си ме карал да се чувствам като в затвор. Никога не съм се чувствала като вещ, която ти принадлежи.

Сенките, които преминаха през погледа му, докато ми кимаше с благодарност, ми подсказаха, че това не е всичко. Имаше още много неизказано за семейството му, за живота му преди то да бъде избито и тежестта на титлата да падне на плещите му. Нямаше да го питам, не и сега, когато са го налегнали тревоги за болестта, не и докато той не е готов да сподели. Той ми осигури лично пространство и уважение – не мога да не му отвърна със същото.

Този ден не бях в състояние да рисувам.