Двор от рози и бодли

27.

Лежах в леглото си и гледах как локвите лунна светлина по пода се движат. Трудно ми беше да изхвърля от съзнанието си изражението на Тамлин, когато заповяда на мен и Люсиен да излезем и затвори вратата на трапезарията. Ако не изпитвах необходимост да събера мислите си, може би щях да остана. И дори да разпитам Люсиен за всичко. Но вместо това, като истинска страхливка, хукнах към стаята си, където ме чакаше Алис с чаша разтопен шоколад. Още по-трудно ми беше да забравя рева, който накара всички полилеи да зазвънят, или пукота и трясъка на чупещи се мебели, които отекнаха из цялата къща.

Не слязох за вечеря. Не исках да знам дали е останала трапезария, в която да вечеряме. Не можех да рисувам, в съзнанието ми, в душата ми не беше останало нищо, което да ме вдъхнови.

От известно време къщата беше притихнало, но трусовете, предизвикани от гнева на Тамлин, все още ехтяха из нея, отекващи в дървото, камъка и стъклото.

Не исках да мисля за всичко, което каза Рисанд. Не исках да мисля за надигащата се буря, предизвикана от болестта, или за В недрата на Планината, каквото и да беше това място, не исках да мисля защо може да се наложи да отида там. И за Амаранта – най-сетне имах име, което да свържа с неясния образ на жената, който тормозеше и Тамлин, и Люсиен. Потръпвах всеки път, щом си представех колко трябва да е опасна, за да си позволява да заповядва на един Велик господар на Притиан. Да държи Рисанд на каишка и да принуждава Тамлин да ме крие от нея.

Вратата изскърца и аз подскочих. Лунната светлина освети златиста коса и златна маска, но сърцето ми остана свито, докато Тамлин тихо затвори вратата и после дойде до леглото ми. Стъпваше бавно и тежко, и не проговори, докато не седна в края на леглото.

– Съжалявам – каза. Гласът му беше дрезгав и глух.

– Всичко е наред – излъгах аз, стиснала завивката. Ако продължавах да се връщам към това в мислите си, отново щях да почувствам острите нокти на силата на Рисанд в съзнанието ми.

– Не е наред – изръмжа той и ме сграбчи за ръката, отскубвайки я от завивката. – Има...

Наведе глава и стисна ръката ми.

– Фейра... иска ми се... – поклати глава и се прокашля. – Изпращам те у дома, Фейра.

Нещо в мен се пропука.

– Какво?

– Изпращам те у дома – повтори той и макар да произнесе думите по-високо, по-натъртено, гласът му потрепери.

– Ами условията на Договора...

– Аз поех дълга ти. Ако някой дойде да пита за нарушените условия, аз ще поема отговорността за смъртта на Андрас.

– Но нали каза, че няма други вратички. Сюриелът каза, че няма...

Ръмжене.

– Ако някой има проблем с това, да дойде да ми каже.

И да свърши разкъсан на парченца.

Сърцето ми се сви. Тръгвам си, свободна.

– Нещо лошо ли направих?

Той вдигна ръката ми и я притисна към бузата си. Толкова беше топъл.

– Нищо лошо не си направила.

Целуна дланта ми.

– Беше идеална – промълви, почти допрял устни до кожата ми, а после отдалечи ръката ми от лицето си.

– Тогава защо трябва да си тръгна? – издърпах ръката си.

– Защото има... има същества от моя свят, които могат да те наранят, Фейра. Да те наранят заради това, което значиш за мен. Мислех, че ще мога да се справя, да те опазя от тях, но след днешната случка... Не мога. Затова трябва да си идеш, да заминеш далеч оттук. Там ще бъдеш в безопасност.

– Мога и сама да се защитавам, а и...

– Не можеш – възрази той и гласът му отново потрепери. – Защото и аз не мога да те защитя.

Той обхвана лицето ми с ръце.

– Не мога дори себе си да защитя от тях, от онова, което става в Притиан.

Усещах как всяка дума, която излиза от устата му, преминава върху моите устни, всяка струя топъл, неистов въздух.

– Дори да се опълчим на болестта... те ще те преследват, тя ще намери начин да те убие.

– Амаранта.

Той настръхна при споменаването на името ù, но кимна.

– Коя е...

– Когато се прибереш у дома – прекъсна ме той, – не разказвай на никого истината за това къде си била. Остави ги да вярват на омаята. Не им разказвай кой съм аз и не им казвай къде си живяла. Шпионите ù ще те търсят.

– Не разбирам – хванах го за ръката и стиснах силно. – Кажи ми...

– Трябва да се прибереш у дома, Фейра.

У дома. Онова не беше моят дом, това беше Адът.

– Искам да остана с теб – прошепнах на пресекулки. – С договор или без договор, с болест или без болест.

Той прокара ръка по лицето си. Пръстите му се свиха, когато допряха маската.

– Знам.

– Тогава нека ти...

– Няма да го обсъждаме – изръмжа той и аз го изгледах гневно. – Не разбираш ли?

Тамлин скочи на крака.

– Рис беше само началото. Искаш ли да бъдеш тук, когато Аторът се появи отново? Искаш ли да научиш на кого служи той? На създания като Боге... и по-лоши.

– Нека ти помогна...

– Не – той закрачи напред-назад пред леглото. – Днес не чете ли между редовете?

Не съм, но вирнах брадичка и скръстих ръце.

– Значи ме пращаш вкъщи, защото ще бъда безполезна, ако се стигне до битка?

– Пращам те у дома, защото ми става зле, като си представя какво ще стане, ако попаднеш в ръцете им!

Настана тишина, нарушавана единствено от тежкото ми дишане. Той се отпусна на леглото и притисна длани към очите си.

Думите му отекнаха в съзнанието ми, стопиха гнева, накараха ме да се чувствам уязвима, крехка.

– За колко... за колко време заминавам?

Той не отговори.

– Седмица?

Мълчание.

– Месец?

Той бавно поклати глава. Горната ми устна се вдигна, но се насилих да се успокоя.

– Година?

Толкова дълго далече от него...

– Не знам.

– Но не завинаги, нали?

Дори ако болестта стигне до Двора на Пролетта, дори да причини смъртта ми... Ще се върна. Той отметна кичура коса, паднал на лицето ми. Отстраних ръката му.

– Предполагам, че животът ви ще е по-лесен, ако се махна – казах, извърнала поглед. – На кого му е притрябвал някой, покрит с бодли.

– Бодли?

– Бодлива. Остра. Кисела. Непокорна.

Той се наведе и ме целуна леко.

– Няма да е завинаги – прошепна в устните ми.

Макар да знаех, че лъже, обвих ръце около шията му и го целунах. Той ме взе в скута си, притисна ме към себе си, устните му разтвориха моите. Усещах го с всяка частица от тялото ми, когато езикът му навлезе в устата ми.

Макар че ужасът от силата на Рисанд все още ме разкъсваше, аз бутнах Тамлин на леглото, яхнах го и го приковах под себе си, сякаш това ще ми помогне да остана тук, ще спра времето.

Той положи ръце на хълбоците ми и горещината, която излъчваха те, ме опари през тънката коприна на нощницата. Косите ми се спуснаха около лицата ни като завеса. Не смогвах да го целувам достатъчно много, достатъчно силно, за да изразя неутолимата жажда, завладяла тялото ми. Той изръмжа тихо и в миг ни преобърна. Затисна ме с тялото си, отдели устни от моите и прокара огнена пътека от целувки по шията ми.

Целият ми свят се сведе до мястото, където устните му докосваха кожата ми. Всичко извън това, извън него, се превърна в тъмна пустош и лунна светлина. Извих гръб, когато той стигна до мястото, където ме ухапа, и прокарах пръсти през косата му, наслаждавайки се на копринената ù мекота. Той проследи с ръце извивката на ханша ми и спря, когато напипа ръба на бельото ми. Нощницата се беше вдигнала до кръста ми, но това не ме интересуваше. Обвих голите си крака около неговите и погалих със стъпала мускулестите му прасци.

Той прошепна името ми, притиснал лице към гърдите ми, докато едната му ръка изучаваше гладката повърхност на корема ми и после продължи нагоре към едната ми гърда. Потръпнах в очакване да усетя допира му върху нея и устните му отново покриха моите, а ръката му спря да се движи.

Този път ме целуваше по-бавно, по-нежно. Върховете на пръстите му се мушнаха под ръба на бельто ми и аз забравих да дишам.

При този звук той се поколеба и си дръпна ръката. Аз ухапах устната му, за да му заповядам да продължи, и той изръмжа тихо. С един дълъг нокът разряза коприната и дантелите и бельото ми се разпадна на парчета. Нокътят се прибра и целувките му станаха по-дълбоки, а ръката му се пъхна между краката ми, нежна и дръзка едновременно. Аз надигнах гръб срещу пръстите му, предадох се напълно на пламтящото диво желание, което гореше като живо в мен, прошепнах името му.

Той отново спря, отдръпна пръстите си от мен, но аз го сграбчих и го придърпах по-близо до себе си. Исках го сега, исках дрехите, които създаваха бариера между нас, да изчезнат, исках да усетя потта му, исках да ме изпълни.

– Аз... – проговори той с надебелял глас, подпрял чело между гърдите ми, и потръпна. – Ако продължим, скоро изобщо няма да мога да спра.

Аз седнах и той се вторачи в мен, почти без да диша. Аз обаче не отвърнах поглед, задишах спокойно, изхлузих нощницата и я захвърлих на пода. Напълно гола, загледах как очите му слизат към гърдите ми, настръхнали от хладния въздух, после към корема ми и към мястото между краката ми. По лицето му премина сянка на неутолим, жесток глад. Вдигнах единия си крак и го плъзнах встрани в мълчалива покана. Той издаде дълбоко ръмжене и бавно, като дебнещ хищник, вдигна очи към лицето ми.

Цялата мощ на суровата, безпощадна природа на Великия господар се съсредоточи в мен и аз усетих бурята, бушуваща под повърхността, силата, дори и отслабена от болестта, способна да ме отнесе и да ме накара да забравя коя съм. Но знаех, че мога да му вярвам, а и вярвах, че мога да овладея могъщата сила. Можех да му разкрия всичко, което съм, и знаех, че той няма да се отдръпне.

– Дай ми всичко – прошепнах аз.

Той се хвърли към мен като звяр, освободен от веригите.

Превърнахме се в плетеница от крайници и зъби, започ­нах да късам дрехите му, докато не се озоваха на земята, после задращих по кожата му, докато не оставих белези по гърба му, по ръцете му. Ноктите му бяха извадени, но докосваха учудващо нежно хълбоците ми, когато той се плъзна между бедрата ми, за да пирува с плътта ми. Спря едва когато потръпнах и се пропуках. Стенех името му, докато той навлизаше в мен с мощен, бавен тласък, който ме пръсна на парченца.

Движехме се в синхрон, до безкрайност, диви, пламнали, и когато за втори път стигнах до върха, той изрева и свърши с мен.

* * *

Заспах в прегръдките му и когато се събудих след няколко часа, отново се любихме, лениво, спокойно, като бавен огън, толкова различен от горския пожар по-рано. Когато и двамата се изтощихме, запъхтени и облени в пот, полежахме известно време, без никой от нас да продума, а аз вдъхвах земния му аромат, толкова ярък. Никога нямаше да уловя това – да нарисувам усещането, вкуса му, колкото и да се опитвах, колкото и цветове да използвах.

Тамлин чертаеше кръгове с пръст по голия ми корем.

– Трябва да поспим – промълви. – Утре те чака дълъг път.

– Утре ли? – седнах в леглото, без да обръщам внимание на голотата си, не и след като бе видял и вкусил всяко кътче от тялото ми.

Устните му се бяха превърнали в напрегната черта.

– На зазоряване.

– Но...

Той също се изправи с едно плавно, елегантно движение,

– Моля те, Фейра.

Моля. Тамлин беше паднал на колене пред Рисанд. Заради мен. Плъзна се към края на леглото.

– Къде отиваш?

Той ме погледна през рамо.

– Ако остана, няма да успееш да поспиш.

– Остани – помолих го. – Обещавам да не те докосвам.

Лъжа, каква нагла лъжа.

Той ми отправи подобие на усмивка, която ми показа, че и той знае, че лъжа, но се върна при мен и ме взе в прегръдките си. Обвих ръка около кръста му и опрях глава на рамото му.

Той бавно милваше косата ми. Не исках да спя, не исках да пропусна и минута с него, но върху клепачите ми натежа огромно изтощение и ме задърпа към съня, докато единственото нещо, което усещах, остана допира на пръстите му по косата ми и звукът от дишането му.

Тръгвах си. След като имението се превърна в нещо много повече от убежище, след като заповедта на сюриела се превърна в благословия, а Тамлин – в много, много повече от спасител или приятел. Тръгвах си. Може да минат години преди отново да видя тази къща, преди да помириша отново розите в градината му, да видя тези изпъстрени със златисти точици очи. У дома – това беше моят дом.

Миг преди да се отдам на съня ми се стори, че го чух да говори, почти допрял устни до ухото ми.

– Обичам те – прошепна той и ме целуна по челото. – С всички твои бодли.

Когато се събудих, него го нямаше и не бях сигурна дали не съм сънувала последните му думи.