Двор от рози и бодли

13.

Тамлин махна с ръка и стотици свещи огряха помещението. Каквото и да казва Люсиен за това как болестта изсмуква и уврежда магията на елфите, тя, изглежда, не е навредила сериозно на силите на Тамлин. А може би той просто е далеч по-силен от всички останали, щом може да преобразява стражите си във вълци, когато пожелае. Мирисът на магия опари носа ми, но не наведох глава. Тоест, докато не надникнах вътре.

Дланите ми се изпотиха, когато видях огромния, пищно украсен кабинет. Всяка стена беше покрита с редици книги, които приличаха на безмълвна армия. Навсякъде из стаята имаше бюра, дивани и разкошни килими. Но... измина малко повече от седмица, откакто напуснах семейството си. Въпреки че баща ми каза никога да не се връщам, макар обещанието към майка ми да е изпълнено, можех поне да им съобщя, че съм добре... сравнително добре. Да ги предупредя за болестта, върлуваща из Притиан, която може някой ден да прехвърли стената.

Имаше само един начин да направя това. За жалост, въпросният начин е толкова труднодостъпен за мен, колкото и бягството. Но трябва да опитам.

– Имаш ли нужда от нещо друго? – попита Тамлин и аз се стреснах. Стоеше зад мен.

– Не – казах аз и бързо влязох в кабинета. Не можех да мисля за небрежната сила, която току-що демонстрира – елегантната небрежност, с която запали стотици свещи. Трябваше да се съсредоточа върху задачата си.

Не е моя вината, че не можех да чета. Преди разорението на баща ми, майка ни изобщо не се интересуваше от образованието ни, дори не си направи труда да ни наеме гувернантка. А след като обедняхме, по-големите ми сестри, които можеха да четат и пишат, решиха, че селското училище е под нашето достойнство, но изобщо не се заеха да ме обучават. Можех да чета слабо, да изписвам буквите, но толкова лошо, че беше мъчително за мен дори да напиша собственото си име.

Достатъчно неприятно беше, че Тамлин знае. Ще мисля как да изпратя писмо на семейството ми, щом го завърша... може би ще убедя него или Люсиен да ми направи тази услуга. Но да ги моля да го напишат ще е прекалено унизително. Вече чувах думите: типична невежа смъртна. И тъй като Люсиен изглежда убеден, че ще се превърна в шпионин в първия удобен момент, без съмнение ще изгори писмото и всички други, които се опитам да напиша след това. И така, трябва сама да се науча да пиша, ако искам да предупредя семейството си.

– Е, оставям те тогава – каза Тамлин, когато мълчанието се проточи прекалено дълго и стана твърде напрегнато.

Не помръднах, докато той не затвори вратите. Ритъмът на сърцето ми отекваше из цялото ми тяло, затова си поех дълбоко въздух и се приближих към лавиците с книги.

* * *

Наложи се да спра, за да вечерям и да спя, но на следващия ден се върнах в кабинета още преди да е пукнала зората. Открих малко писалище в един ъгъл и си приготвих хартия и мастило. Пръстът ми следеше текста, докато шепнех думите.

Тя гра... гра...б... на... грабна обув... ката си и се из... изпра... ви от мяс... тото си.

Отпуснах гръб на облегалката на стола и натиснах очи с длани. Издишах тежко. Когато се успокоих достатъчно, че да не ми идва да си оскубя косата, взех писалката и подчертах думата „място“.

С трепереща ръка преписвах буква след буква на растящия списък, който държах до книгата. В списъка вече имаше почти четиридесет думи, изписани с грозни, криви, почти нечетливи букви. По-късно ще работя върху изговора им.

Изправих се от стола – имах нужда да си опъна краката, гърба, просто да се махна от дългия списък с думи, които не знаех как да произнеса, и от постоянната топлина, обхванала лицето и шията ми.

Предполагам, че ще е по-точно кабинетът да се нарече библиотека, тъй като нито една от стените не се виждаше от малките лабиринти с лавици, изпълващи основното пространство, стените на мецанина над него също бяха отрупани с книги. Но пък кабинет звучеше по-малко стряскащо. Тръгнах между лавиците, следвайки процеждащата се слънчева светлина, която накрая ме изведе до редица прозорци в далечния край на помещението. Оттам се виждаше розова градина, грейнала в десетки нюанси на пурпурното, розовото, бялото и жълтото.

Точно реших да остана да погледам всички тези цветове, които проблясваха от росата на утринната светлина, когато зърнах картината, заела цялата стена в съседство с прозорците.

Не е картина, помислих си аз, премигнах и отстъпих крачка назад, за да мога да обхвана с поглед цялата творба. Не, това е... затърсих думата в онази полузабравена част от мозъка си. Стенопис. Точно така, това е.

Отначало не бях в състояние да правя друго, освен да се взирам в тази огромна творба, в творческия замах, с който е нарисувана, да недоумявам пред факта, че такъв шедьовър е скрит тук, където никой не може да го види, сякаш създаването на нещо подобно е нищо, абсолютно нищо.

Стенописът разказваше история – с начина, по който се съчетаваха цветовете, формите и светлината, с начина, по който се променяше тоналността в различните му части. Историята на... на Притиан.

Всичко започваше с един котел.

Огромен черен котел, държан от сияйни, тънки женски ръце, насред безкрайна звездна нощ. Ръцете го накланяха и от него се изливаше златиста, искряща течност. Не, не искряща, а…изпъстрена с множество миниатюрни символи, може би някакъв древен елфически език. Каквото и да означаваха символите, каквото и да пишеше там, съдържанието на котела се изливаше в празното пространство и се събираше на земята, за да създаде нашия свят…

Това беше карта на целия ни свят – не само мястото, в което се намирахме, а и моретата и големите континенти отвъд тях. Всяка територия беше оцветена и обозначена със сложни, богато украсени изображения на създанията, които са управлявали земите, където днес живеят хората. Всичко, потръпнах при тази мисъл, целият свят някога е бил техен, поне според вярванията им, създаден за тях от носителя на котела. Не се виждаха хора, тук нямаше и следа от нас. Предположих, че за елфите сме били нещо като прасета.

Трудно ми беше да погледна следващата част. Картината там бе колкото проста, толкова и подробна, че за момент се озовах насред бойното поле, усещах кървавата кал под краката си, рамо до рамо с хиляди човешки войници, изправили се пред елфическите орди, които се носеха към нас. Миг затишие преди да започне касапницата.

Стрелите и мечовете на хората изглеждаха толкова безполезни срещу Върховните елфи с техните бляскави доспехи или нисшите елфи, целите в нокти и зъби. Знаех, знаех, без да го виждам нарисувано на стената, че хората едва ли са оцелели точно след тази битка. Черното петно, изпъстрено с червено, в съседната част на стенописа, беше красноречиво.

Следваше друга карта, на която елфическото царство беше много по-малко. Северните територии бяха разделени между Върховните елфи, които са загубили земите си на юг от стената. Всичко на север от нея сега принадлежеше на тях. Всичко на юг от стената беше мъглявина, нищо. Смален, забравен свят, който художникът не е проявил желание да изобрази.

Разгледах множеството територии, дадени на Върховните елфи. Земите бяха много – толкова много земи, управлявани от толкова могъщи създания, целият север на земята. Знаех, че тамошните елфически територии се управляват от крале, кралици, съвети или империатрици, но никога не бях виждала изображение на всичко това, за първи път виждах от колко много земи са били принудени да се откажат в полза на Юга и колко малко територии са им останали, в сравнение с преди.

Нашата земя, един огромен остров, облагодетелства преди всичко Притиан, докато на жалките човеци е даден само най-долният ъгъл. Най-ощетена откъм размери е най-южната от седемте територии – земя, изрисувана от художника с минзухари, агънца и рози. Земите на Пролетта.

Приближих се, за да видя тъмното, грозно петно, което представляваше стената – поредният злобен намек от страна на художника. В човешките земи нямаше никакви отличителни знаци, не бяха отбелязани по-големите градове или центрове, но... открих приблизителното място, където се намираше нашето село и гората, която го делеше от стената. Двудневното пътуване от селото до стената изглеждаше толкова кратко, толкова невероятно кратко, на фона на мощта, която ни дебнеше отвън стената. Проследих с пръст въображаемата линия, която водеше нагоре от стената към земите, в които се намирах сега, към Двора на Пролетта. И тук нямаше никакви конкретни обозначения, но пък беше пълно с изображения, характерни за пролетта – цъфнали дървета, променливи бури, новородени животни...

Погледнах към северните части на картата и отново отстъпих назад. Останалите шест двора на Притиан изглеждаха като одеяло от пъстри парчета плат. Веднага разпознах Дворовете на Есента, Лятото и Зимата. Над тях сияеха още два. Този на юг беше издържан в нюанси от меката червена палитра – Дворът на Зората. Над него, в ярко златисто, жълто и синьо, грееше Дворът на Деня. А над всички останали, кацнал насред замръзнала планинска пустош под нощно небе, осеяно със звезди, се простираше огромният Двор на Нощта.

В сенките из планините се виждаха разни неща – малки очи, блестящи зъби. Земя на смъртоносна красота. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

Сигурно щях да продължа да разглеждам и останалите царства отвъд морето, ограждащи нашата земя, например усамотеното царство на феите на запад, което, изглежда, е избегнало загубата на земи и продължава да е независимо, ако не бях погледнала сърцето на тази прекрасна жива карта.

В самия център на картата като ядро, около което се върти всичко останало, или може би като мястото, където течността от котела за пръв път е докоснала земята, беше изобразена малка, заснежена планина. От нея се издигаше един гигантски, самотен връх. Без сняг и всякакви признаци на живот, сякаш природните стихии отказваха да го докоснат. Нищо не подсказваше какво е това място, нищо не разкриваше значението му, затова предположих, че зрителите вече знаят всичко това. По всичко личи, че стенописът не е предназначен за човешки очи.

С тази мисъл се върнах на малкото си писалище. Поне научих разположението на териториите и вече знаех, че никога, ама никога не бива да отивам на север.

Отпуснах се на стола и намерих мястото, до което бях стигнала в книгата, а лицето ми пламна, щом зърнах илюстрациите, с които беше изпъстрена. Беше детска книга, а аз не можех да прочета двадесетте ù страници. Защо имаше детски книжки в библиотеката на Тамлин? Дали бяха останали от неговото детство, или стояха тук в очакване на бъдещи поколения? Нямаше значение. Не можех да ги прочета. Мразех миризмата на тези книги, на гниещи, разпадащи се страници, подигравателния шепот на хартията, грубата кожа на кориците. Погледнах пак списъка си с думи, всички тези думи, които не знаех.

Стиснах хартията, смачках я на топка и я хвърлих в кошчето за боклук.

– Мога да ти помогна да им пишеш, ако затова си тук.

Подскочих от мястото си, почти съборих стола и когато се завъртях, видях Тамлин да стои пред мен с купчина книги в ръце. Опитах се да прогоня топлината, която отново заля лицето и ушите ми, да овладея паниката, че може да се досеща за какво точно смятах да им пиша.

– Да ми помогнеш ли? Искаш да кажеш, че един елф ще пропусне възможността да се подиграе на невежия човек?

Той сложи книгите на писалището. Челюстта му отново се стегна. Не можех да прочета заглавията, изписани на гръб­четата на книгите.

– Защо да ти се подигравам за слабост, за която нямаш вина? Нека ти помогна. Длъжник съм ти заради ръката.

Слабост. Наистина беше слабост.

И все пак, едно е да му превържа ръката и да говоря с него сякаш не е хищник, създаден да убива и унищожава, и съвсем друго да споделя с него колко малко знам, да му разкрия онази част от себе си, която все още е дете, неразвито, неопитно дете...

Лицето му остана непроницаемо. Макар че не долових в гласа му съжаление, изправих гръб.

– Ще се оправя.

– Да не мислиш, че си нямам друга работа, освен да измислям разнообразни начини да те унижавам?

Помислих си за онова петно нищо, с което художникът на стенописа е изобразил човешките земи, и не отговорих – не ми хрумваше учтив отговор. Вече им бях дала достатъчно – на тях… на него.

Тамлин поклати глава.

– Значи на Люсиен позволяваш да те води на лов и...

– Люсиен – прекъснах го тихо, но не и учтиво – не се пре­струва на нещо, което не е.

– Какво трябва да означава това? – изръмжа той, но нок­тите му останаха скрити, дори след като сви ръце в юмруци.

Пътят, по който поех, определено беше опасен, но не ме интересуваше. Макар да ми предложи убежище, нямаше защо да коленича в краката му.

– Означава – казах аз с все така хладен тон, – че не те познавам. Не знам кой си или какво си, нито пък какво искаш.

– Искаш да кажеш, че не ми вярваш.

– Как да вярвам на елф? Не изпитвате ли удоволствие да ни мамите и убивате?

Този път ръмженето му почти угаси свещите.

– Ти определено не се покриваш с представата ми за човек, повярвай ми.

Почти физически усетих как се отвори раната в гърдите ми и всички онези безмълвни думи се изляха от нея. Неграмотна, невежа, незабележима, горда, студена... думи, излезли от устата на Неста, думи, които отекваха в главата ми с нейния подигравателен глас.

Стиснах устни.

Той направи гримаса и вдигна ръка, сякаш да ме докосне.

– Фейра – започна той с толкова мек глас, че аз просто поклатих глава и излязох от стаята. Той не ме спря.

Следобед, когато отидох да си взема смачкания списък от кошчето, открих, че е изчезнал. Купчината ми с книги беше пипана – бяха пренаредени. Сигурно някой прислужник, казах си аз, за да успокоя тежестта в гърдите ми. Алис или някой друг елф с птича маска е разчиствал, това е. Не съм написала нищо страшно и нямаше начин той да разбере, че се опитвам да предупредя семейството си. Съмнявах се, че ще ме накаже за подобно нещо, но... Разговорът ни сутринта мина достатъчно зле.

Въпреки всичко ръцете ми трепереха, когато отново заех мястото си до писалището и отворих книгата на мястото, докъдето бях стигнала. Знаех, че трябва да се засрамя от това, че отбелязвам неща в книгите с мастило, но щом Тамлин може да си позволи златни чинии, значи ще успее да подмени една-две книги.

Втренчих се в книгата, без да виждам бъркотията от букви.

Може би постъпих глупаво, като отказах помощта му, не успях да преглътна гордостта си и да му позволя да напише писмото, нямаше да му отнеме много време. Дори не ставаше дума за предупредително писмо, а такова, което да им каже, че с мен всичко е наред. Но щом той си има и друга работа, освен да измисля начини да ме унижава, значи има и друга работа, освен да ми помага да пиша писма. И все пак предложи помощта си.

Близкият часовник отбеляза със звън часа.

Слабост, още една от слабостите ми. Потърках чело с палец и показалец. Глупаво беше, че изпитах и частица жалост към него. Към самотния, мрачен елф, за когото мислех, колко глупаво от моя страна, че ще се зарадва, ако срещне някого, който може би разбира – по моя си невеж, жалък, човешки начин – но все пак разбира, какво е да носиш подобен товар, да знаеш, че животът на други хора зависи от теб. Трябваше да оставя раната му да изкърви онази нощ. Трябваше да се досетя, че е невъзможно да срещна някого – човек или елф, който е в състояние да разбере каква съм аз, в какво ме превърнаха последните няколко години от живота ми.

Измина минута, после друга.

Елфите може и да не могат да лъжат, но определено знаят как да избягват да споделят информация. Тамлин, Люсиен и Алис полагаха всички усилия да не отговарят конкретно на въпросите ми. Да разбера повече за болестта, която ги застрашава, каквото и да е за нея, откъде идва, какво друго им причинява освен отслабване на магията и особено какво може да причини на човек, определено си струва отделеното време.

А ако има вероятност да знаят и за някоя забравена вратичка в проклетия Договор, ако знаят за някакъв начин да изплатя дълга си и да се върна при семейството си, за да ги предупредя лично за заплахата... аз просто трябва да поема риска.

Двайсет минути по-късно бях пред спалнята на Люсиен. Отбелязах на картата си къде е стаята – в едно отделно крило на втория етаж, далече от моята, и след като претърсих обичайните места, където си прекарваше времето, стигнах и до спалнята му. Почуках на двойната врата, боядисана в бяло.

– Влез, човеко.

Сигурно можеше да ме познае само по дишането. А може би онова негово око може да вижда през вратата.

Отворих я. По размери стаята приличаше на моята, но в цветово отношение тук преобладаваха оранжевите, червените и златистите нюанси, тук-там с малко зелено и кафяво. Почувствах се като в есенна гора. И докато моята стая излъчваше мекота и изящност, тук се усещаше една грубоватост. Вместо красива масичка за закуска, под прозореца стоеше голяма работна маса, покрита с разнообразни оръжия. Люсиен седеше пред нея, само по бяла риза и панталони, с пусната червена коса, която блестеше като течен огън. Обигран дворцов служител и посланик, но едновременно с това кален в битки воин.

– Отдавна не съм те виждала – казах аз, затворих вратата и се облегнах на нея.

– Наложи се да отида да озаптя няколко буйни глави на северната граница – официална посланическа мисия – обясни той и остави на масата огромния ловджийски нож, който почистваше. Острието беше дълго и страховито. – Върнах се тъкмо навреме, за да чуя размяната на любезности между теб и Там, затова реших, че тук ще съм на по-сигурно място. Но се радвам, че човешкото ти сърце проявява топлина към мен. Поне вече не съм начело на списъка ти с бъдещи жертви.

Изгледах го продължително.

– Е – каза той, – изглежда си влязла под козината на Там достатъчно, че да ме издири и почти да ми отхапе главата. Така че май трябва да ти благодаря, задето провали иначе съвсем приличния обяд. За мое щастие, се оказа, че в западната гора е станала някаква бъркотия, така че клетият ми приятел тръгна натам, за да се справи с проблема, както само той умее. Учудвам се, че не сте се сблъскали на стълбите.

Слава на забравените богове за малките милости, които проявяват.

– Каква бъркотия?

Люсиен сви рамене, но движението бе прекалено напрегнато, за да е безгрижно.

– Обичайната – нежелани, проклети същества, които създават хаос.

Хубаво. Хубаво, че Тамлин отсъства и няма да разбере какво се готвя да направя. Пак късмет.

– Впечатлена съм, че и толкова ми казваш – казах колкото се може по-безгрижно, обмисляйки всяка дума. – Но жалко, че не си сюриел, за да ми кажеш всичко, което знаеш, ако се хванеш в капана ми.

Той премигна срещу мен. После устата му се изкриви на една страна, а металното око се завъртя към мен и се присви.

– Предполагам, че няма да ми кажеш какво искаш да знаеш, нали?

– Ти си имаш твоите тайни, аз си имам моите – казах предпазливо. Не знаех дали ще се опита да ме разубеди, ако му кажа истината.

– Но ако беше сюриел – продължих съвсем бавно, в случай че не е разбрал намека, – как точно мога да те хвана?

Люсиен остави ножа, с който си играеше, на масата и заоглежда ноктите си. За секунда се зачудих дали изобщо ще ми каже нещо. Дали няма да отиде право при Тамлин и да му каже всичко, за което питам.

Тогава той каза:

– Вероятно ще имам слабост към млади брезови горички, като онези в западната гора, и прясно заклани пилета, освен това сигурно ще съм толкова алчен, че няма да забележа двойно усуканата примка, поставена в горичката, за да завърже краката ми и да ме обездвижи.

– Хммм – не посмях да го попитам защо е толкова услужлив. Все още имаше вероятност да не му стане неприятно, ако намеря смъртта си, но въпреки това ще рискувам. – Някак си те предпочитам като Върховен елф.

Той се усмихна самодоволно, но веселието му не трая дълго.

– Ако бях достатъчно луд и глупав да тръгна да търся сюриел, освен всичко друго, ще си взема лък и стрели, а може би и нож, като ей този. – Той прибра ножа в ножницата му и го бутна към ръба на масата. Предлагаше ми го. – Освен това ще бъда готов да побягна с всички сили, след като освободя сюриела, към най-близката течаща вода, тъй като те мразят да минават през такава.

– Само че ти не си луд, затова ще си стоиш тук, на сигурно място, нали?

– Ще бъда на лов някъде наоколо и поради свръхестествено острия си слух ще мога да чуя, ако някой се разпищи откъм западната гора. Добре, че нямам нищо общо, ако някой ти каже да излезеш днес, защото Там ще изкорми всеки, който сподели с теб как се лови сюриел. Също така е добре, че, така или иначе, планирах да половувам, тъй като ако някой ме хване да ти помагам, ще си навлечем други, съвсем различни и сериозни неприятности. Надявам се, че твоите тайни си струват всичко това.

Последното каза с обичайната си усмивка, но с известна острота в гласа – предупреждение, което аз не пропуснах.

Поредната загадка и поредната частица информация. Казах му:

– Хубаво е, че както ти имаш свръхестествено остър слух, аз пък имам свръхестествената способност да си държа устата затворена.

Той изсумтя, когато взех ножа от масата и се насочих към вратата, за да си взема лъка от стаята.

– Мисля, че започвам да те харесвам... за човек, който убива.