Двор от рози и бодли

15.

Нагите бяха създания, излезли от някакъв кошмар. Покрити с черни люспи и нищо друго, те изглеждаха като чудовищна комбинация от змийски черти и човекоподобни, мъжки тела, чиито горни крайници завършваха с дълги, гладки нокти, способни да разкъсват плът.

Ето това бяха създанията от кървавите легенди, онези, които се промъкваха през стената да тормозят хората. Онези, които с радост бих убила в онзи ден в снежната гора. Огром­pните им бадемовидни очи огледаха алчно сюриела и мен.

Четиримата прекосиха полянката и се насочиха към нас. Сюриелът седеше между мен и чудовищата, затова насочих стрелата си към този по средата...

Създанието се ухили, разкривайки зъби, остри като бръсначи, и сребрист раздвоен език, който се стрелна между тях.

– Майката на Мрака ни поднася дар, братя – каза той и гледаше сюриела, който отново започна да дращи по примката. После кехлибарените очи се завъртяха към мен. – И закуска.

– Няма много за ядене по нея – каза друг и сви и разпусна нокти.

Започнах да отстъпвам назад, към ручея, към имението в далечината, без да свалям лъка, насочен към тях. Един мой писък ще съобщи на Люсиен всичко, което трябваше да знае, но не ми стигаше дъхът. А може и да не дойде, ако нарочно ме е изпратил тук. Съсредоточих всичките си сетива и продължих да отстъпвам.

– Човеко – промълви сюриелът умолително.

Имах десет стрели – девет, щом изстрелям тази в лъка. Никоя от тях не беше ясенова, но може би ще задържат нагите достатъчно дълго, за да избягам.

Отстъпих още една крачка. Четирите наги се приближаваха, сякаш се наслаждаваха на бавния си лов, знаейки предварително, че ще спечелят.

Имах време колкото три удара на сърцето, за да взема решение. Три удара на сърцето, за да изпълня плана си.

Изопнах тетивата до краен предел, докато ръката ми затрепери.

И после изпищях. Силно, пронизително, с целия въздух в дробовете си.

Когато и четирите наги се обърнаха към мен, стрелях по примката, уловила сюриела.

Примката се разкъса. Като сянка на вятъра, сюриелът се стопи във въздуха, изригване на мрака, което накара нагите да залитнат назад.

Онзи, който беше най-близо до мен, се метна след сюриела, протегнал дългата си люспеста шия. Вече нямаше начин движенията ми да се сметнат за непровокирана атака, не и след като видяха колко точно стрелям. Сега със сигурност искаха да ме убият.

Затова пуснах и втората стрела.

Върхът ù проблесна като падаща звезда в мрака на гората, а аз имах време колкото да мигна, преди да видя как се заби в тялото на нагата и във въздуха плисна кръв. Създанието се строполи на земята в момента, в който останалите три се завъртяха към мен. Не знаех дали съм го убила. Вече бягах.

Хукнах към ручея по трасето, което набелязах по-рано, без да посмея да погледна назад. Люсиен каза, че ще е наблизо, но все още бях навътре в гората, далече от имението и помощ­та.

Чувах зад себе си пукота на клонки и съчки, идваше съвсем отблизо, и ръмжене, което звучеше съвсем различно от това на Тамлин, на Люсиен, на вълка или на което да е друго горско животно.

Единственият ми шанс да се измъкна жива бе да задържа преднината си, докато не стигна до Люсиен, и то само ако той е там, където обеща, че ще бъде. Не смеех да си помисля за всички хълмове, които ще се наложи да изкачвам, щом изляза от гората. Или какво ще правя, ако Люсиен е променил намерението си.

Шумът зад мен се засилваше, приближаваше се, затова свърнах надясно и прескочих ручея. Течащата вода може и да спира сюриелите, но силно съскане и тъп удар наблизо ми показаха, че не може да спре нагите.

Залитнах към един храст и бодлите му ми издраха страните. Почти не усещах бодливите целувки или кръвта, която започна да се стича по лицето ми. Нямах време дори да потрепна от болка, когато зърнах две тъмни фигури от двете си страни, които се приготвиха да ми пресекат пътя.

Коленете ми възроптаха, когато се насилих да тичам още по-бързо, без да свалям очи от растящото петно светлина в края на гората. Но нагата отдясно се хвърли към мен толкова бързо, че едва успях да избегна острите му нокти.

Спънах се, но успях да се задържа изправена и в този момент нагата отляво нападна. Аз спрях на място и замахнах силно с лъка. Почти изпуснах ръкохватката му, когато дървото се удари в змийското лице и се чу смразяващо кръвта хрущене на счупени кости. Прескочих огромното му тяло, без да спирам, за да се огледам за другите двама.

Успях да направя три крачки, преди третата нага да се изправи пред мен.

Замахнах с лъка към главата на създанието. То избегна удара. Другите двама засъскаха. Усетих ги как се приближават отзад. Стиснах лъка по-силно.

Бях обкръжена.

Завъртях се бавно в кръг с вдигнат, готов за удар, лък.

Едно от създанията ме подуши, цепнатините, които му служеха за ноздри, се разшириха.

– Мършаво човече – той се изплю и се обърна към другите, чиито усмивки се изостриха. – Знаеш ли какви загуби ни нанесе?

Нямаше да се предам без бой, без да взема някой от тях със себе си в Отвъдното.

– Върви по дяволите – казаха аз, но думите ми излязоха като немощен шепот.

Те се разсмяха и започнаха да се приближават. Замахнах с лъка по най-близкия. Той избегна удара и се изкикоти.

– Ще си поиграем с теб... но на теб може да не ти се стори забавно.

Стиснах зъби и отново замахнах. Нямаше да допусна да ме хванат като вълци сърна. Ще намеря изход от положението. Ще...

Една ръка с дълги черни нокти стисна лъка ми и в тихата гора отекна сухо пукане.

Въздухът внезапно напусна дробовете ми и имах време само колкото да се обърна, преди един от тях да ме стисне за гърлото и да ме хвърли на земята. После заблъска ръката ми в земята толкова силно, че костите ми изстенаха, докато не разтворих пръсти и не изпуснах остатъците от лъка.

– Когато ти смъкнем кожата, ще ти се прииска никога да не си идвала в Притиан – каза той в лицето ми, а дъхът на леш, който лъхаше от устата му, навлезе в гърлото ми. Задавих се. – Ще те накълцаме на толкова ситни късчета, че за гарваните няма да остане нищо.

В тялото ми избухна нажежен до бяло пламък. Ярост, ужас или първичен инстинкт, не знаех. Не мислех. Грабнах ножа от ботуша си и го забих в люспестата шия на нагата.

Лицето ми се окъпа в кръв, навлезе и в устата ми, докато крещях от ярост и от ужас. Нагата падна назад. Изправих се на крака преди останалите двама да ме хванат, но нещо твърдо като камък ме удари в лицето. Усетих вкус на кръв, пръст и трева, когато паднах. Пред очите ми играеха звезди и аз отново се помъчих да се изправя на крака, инстинктивно, без да спирам да опипвам наоколо за ножа на Люсиен.

Не и така. Не и така. Не и така.

Едната нага се метна към мен и аз се извъртях настрани. Ноктите на създанието закачиха наметалото ми, дръпнаха го силно и го разкъсаха на парцали. Другата нага ме притисна към земята и заби нокти в ръцете ми.

– Ще кървиш – задъхано рече единият и се засмя тихо, когато видя ножа в ръката ми. – Ще ти източим кръвта бавно.

Размърда дългите си нокти – съвсем подходящи за пронизване и разкъсване. После отново отвори уста и из гората се понесе оглушителен рев.

Само че ревът не идваше от неговата уста.

Ехото още не бе заглъхнало, когато нагата отлетя от мен и се блъсна в едно дърво толкова силно, че дървото се сцепи. Успях да зърна златната маска, косата и дългите, смъртоносни нокти преди Тамлин да ги забие в създанието.

Другата нага ме пусна и изкрещя, после скочи на крака, докато Тамлин разкъсваше гърлото на другаря ù. Кръв и парченца плът се разхвърчаха.

Останах да лежа на земята с нож в ръка и да чакам.

Тамлин отново нададе рев, от който се смръзна и костният ми мозък, и дългите му остри зъби блеснаха. Последната нага се втурна да тича. Успя да направи едва няколко крачки, преди Тамлин да я събори и да я прикове на земята. После я изкорми с един-единствен мощен замах.

Останах на мястото си, заровила лице в листата, падналите клонки и мъха. Не се опитах да стана. Треперех толкова силно, че имах чувството как всеки момент ще се разпадна на части. Едва удържах ножа. Тамлин се изправи и издърпа ноктите си от тялото на създанието. От тях покапаха кръв и късчета плът и обагриха мекия мъх.

Велик господар. Велик господар. Велик господар.

В очите му пламтеше дива ярост и аз се сепнах, когато коленичи до мен. Той протегна ръка, но се дръпнах, по-далеч от окървавените нокти. Успях да се надигна колкото да седна и отново затреперих. Знаех, че не съм в състояние да се изправя на крака.

– Фейра – каза той. Гневът изчезна от очите му, а ноктите се прибраха под кожата, но онзи рев все още кънтеше в главата ми. В този звук имаше само и единствено първична ярост.

– Как?

Само това успях да продумам, но той ме разбра.

– Преследвах една глутница наги. Тези четиримата избягаха и явно са последвали миризмата ти дотук. Чух те, когато изпищя.

Значи не знаеше за сюриела. И... и е дошъл да ме спаси.

Той отново протегна ръка към мен и аз потръпнах, когато прокара хладните си влажни пръсти по парещата ми от болка буза. Кръв, по пръстите му имаше кръв. Лицето ми лепнеше, което ми подсказа, че самата аз съм достатъчно окървавена и няколко капки в повече няма да променят особено нещата.

Болката в лицето и ръката ми започна да се оттегля и накрая изчезна. Очите му потъмняха леко, щом зърна синината, която със сигурност вече се оформяше на скулата ми, и туптенето под кожата ми се успокои. Металният мирис на магия ме обгърна и после отлетя като лек бриз.

– Открих един мъртъв на половин километър оттук – продължи той, разкопча кожения ремък, свали туниката си и ми я подаде. Предницата на моята беше раздрана и изпокъсана от ноктите на нагите. – Видях една от стрелите си в гърлото му и тръгнах по следите.

Облякох туниката на Тамлин върху моята, като се опитах да не обръщам внимание на мускулите, прозиращи под бялата му риза, които засъхващата кръв подчертаваше още повече. Чистокръвен хищник, създаден да убива, без да се замисли, без да изпитва угризения. Отново потръпнах и се зарадвах на топлината, която излъчваше дрехата. Велик господар. Трябваше да се досетя, трябваше да позная. Но може би не съм искала, може би се страхувах.

– Ето – каза той, стана и ми подаде окървавената си ръка. Не посмях да погледна към разкъсаните наги, хванах ръката му и той ме изправи на крака. Коленете ми се огънаха, но успях да запазя равновесие.

Втренчих се в хванатите ни ръце – покрити с кръв, която не беше наша.

Не, той не е единственият, пролял кръв. Това сигурно ме правеше толкова звяр, колкото и него. Но той ме спаси. Уби заради мен.

– Искам ли да знам какво правеше тук? – попита той.

Не. Определено не. Не и след всички предупреждения, които ми отправи.

– Мислех, че не съм затворена само в къщата и градината. Не си дадох сметка, че съм се отдалечила толкова.

Той пусна ръката ми и въздъхна тежко.

– В дните, когато съм далеч да се занимавам с... проблеми, стой по-близо до къщата.

Кимнах малко сковано.

– Благодаря – измърморих аз, борейки се с треперенето и изтощението, обхванало тялото ми. Не можех повече да търпя кръвта на нагата върху себе си. – Не... не само за това. А за това, че ми спаси живота.

Исках да му кажа колко много значи това за мен – Великият господар на Двора на Пролетта е сметнал, че заслужавам да бъда спасена... но не можах да намеря подходящите думи.

Дългите му зъби изчезнаха.

– Това е... най-малкото, което мога да направя. Не биваше да навлизат толкова навътре в земите ми.

Той поклати глава, замислен.

– Да се прибираме у дома – каза накрая, с което ми спести усилието да обяснявам какво съм правила тук. Не можах да се насиля да му кажа, че имението не е мой дом... и че може би вече изобщо нямах дом.

Пътя на връщане изминахме в мълчание, и двамата окървавени и пребледнели. Касапницата, която сътворихме, още беше пред очите ми – напоените с кръв земя и дървета. Парчетата нага.

Е, поне научих нещо от сюриела. Нищо, че не беше точно това, което исках да чуя... или да узная.

Остани с Великия господар. Добре, това беше лесно. Колкото до урока по история, който започна да ми изнася, за зли крале и техните военачалници, и как всичко това е свързано с Великия господар, който сега вървеше до мен, и с болест­та... Все още не разполагах с достатъчно подробности, за да предупредя семейството си. Но сюриелът ми каза да не търся повече отговори.

Имах чувството, че ще допусна огромна грешка, ако не послушам този съвет. Семейството ми ще се наложи да повярва на оскъдната информация, с която разполагам. Надявам се, че ще е достатъчно.

Не разпитвах повече Тамлин за нагите, за това колко е убил преди тези четири да се измъкнат. Не го попитах изобщо нищо, защото не забелязах и следа от триумф в него, само дълбоко усещане за срам и поражение.