Двор от рози и бодли

21.

Непознатият излъчваше чувствена грация и спокойствие. Без съмнение Върховен елф. Късата му черна коса беше лъскава като гарванови пера и контрастираше с бледата му кожа и очите, толкова дълбоко сини, че изглеждаха виолетови, дори на светлината на огъня. Сега в тези очи проблясваха палави искрици, докато мъжът ме гледаше.

За момент никой от нас не продума. Благодаря изглеждаше недостатъчно за онова, което направи за мен, но в същото време имаше нещо в абсолютната му неподвижност, в начина, по който нощта като че ли се сгъстяваше около него, което ме разколеба да казвам каквото и да е. Идеше ми да хукна да бягам.

И той не носеше маска. Значи бе от друг двор.

По чувствените му устни играеше лека усмивка.

– Какво прави тук една смъртна в Огнената нощ?

Гласът му звучеше като мъркане на любовник, от което по тялото ми плъзнаха тръпки и докоснаха всеки мускул, кост и нерв.

Отстъпих крачка назад.

– Доведоха ме приятели.

Тъпанджиите ускориха темпото, наближаваше кулминацията, която все още не разбирах. Толкова отдавна не съм виждала лице без маска, което дори и бегло да прилича на човешко. Дрехите му – изцяло в черно, изкусно ушити, очертаваха тялото му и не можех да не видя, че изглежда великолепно. Сякаш бе въплъщение на нощта.

– И кои са тези приятели? – усмивката не слизаше от устните му – хищник, преценяващ плячката си.

– Две дами – излъгах аз.

– А имената им?

Той направи крачка напред и пъхна ръце в джобовете си. Отстъпих назад и не отговорих. Да не би току-що да се отървах от три чудовища само за да попадна на нещо още по-страшно?

Когато стана ясно, че няма да му отговоря, той се засмя.

– Няма защо да ми благодариш – рече. – За това, че те спасих.

Настръхнах от тази арогантност и направих още една крачка назад. Бях достатъчно близо до огъня и до пътеката между хълмовете, където се бяха събрали всички елфи, че да успея да избягам, ако се движа достатъчно бързо. Може би някой ще се смили над мен, може би Люсиен или Алис са там.

– Странно е за човек да бъде приятел с двама елфи – отбеляза той и закрачи в кръг около мен. Можех да се закълна, че след него се проточиха струйки нощ, изпъстрени със звезди. – Вие човеците обикновено не се ли страхувате от нас? И като стана дума, не се ли предполага да си стоите от вашата страна на стената?

Ужасявах се от него, но нямах намерение да му го казвам.

– Познавам ги открай време. Никога не съм имала причина да се страхувам от тях.

Той спря да обикаля и ме изгледа внимателно. Сега стоеше между мен и огъня... и пътя ми за бягство.

– И въпреки това са те довели тук за Големия ритуал и са те изоставили.

– Отидоха да вземат нещо за ядене и пиене – казах аз и усмивката му се разшири. Явно с думите си току-що се бях разкрила. Видях как прислужниците товарят храната за празника, но може би не са я докарали тук.

Той остана загледан в мен още малко и се усмихваше. Никога не съм срещала толкова красив мъж и никога в главата ми не са звънели повече предупредителни камбани.

– Опасявам се, че напитките и храната са далече – каза той и пристъпи към мен. – Може да мине известно време, преди да се върнат. Мога ли да те придружа донякъде, междувременно?

Той извади едната си ръка от джоба и я сгъна в лакътя.

Беше успял да разгони онези трима елфи, без да си мръдне и пръста.

– Не – казах с надебелял от ужас език.

Той махна с ръка към пътеката, водеща до пещерата, и към тъпанджиите.

– Е, наслаждавай се на Ритуала. Опитай се да не си навличаш повече неприятности.

Очите му блеснаха по начин, който ми подсказа, че за да не си навлека неприятности, трябва да стоя възможно най-далече от него. Но в мен напираха толкова много въпроси, че макар да поемах може би най-големия риск в живота си, изтърсих:

– Значи не си от Двора на Пролетта?

Той се върна обратно – всяко движение бе изпълнено с изящество, зад което дремеше убийствена мощ, но аз не отстъпих, когато той ми отправи ленива усмивка.

– Приличам ли на някого от Двора на Пролетта?

В думите му звънна арогантност, достижима единствено за безсмъртните. Засмя се тихо.

– Не, не съм част от благородния Двор на Пролетта. Което ме радва – той посочи към лицето си, там, където при други обстоятелства щеше да има маска.

Трябваше да си тръгна, да си затворя устата.

– Тогава какво правиш тук?

Необичайните очи на мъжа сякаш светнаха с особена, заплашителна светлина, която ме накара да отстъпя назад.

– Защото тази нощ всички чудовища са пуснати от клетките си, независимо от кой двор са. И аз мога да ходя където си поискам до сутринта.

Още гатанки и въпроси без отговор. Но смелостта ми се изчерпа, особено когато усмивката му стана студена и жестока.

– Наслади се на Ритуала – повторих собственото му пожелание възможно най-равнодушно.

После забързах към пътеката между хълмовете, изнервена от факта, че се обръщам с гръб към него. С облекчение се смесих с тълпата, която чакаше неизвестно какво.

Когато най-сетне спрях да треперя, се огледах. Повечето от събраните елфи носеха маски, но имаше някои, като опасния непознат и онези трима, от които ме беше отървал, чиито лица бяха открити. Или са свободни от дворцова служба, или са придворни на друг Велик господар. Не можех да ги различа. Докато оглеждах тълпата, очите ми срещнаха погледа на маскиран елф от другата страна на пътеката. Едното му око беше кафяво и блестеше като червената му коса. Другото беше метално. И двамата мигнахме едновременно, а после очите му се разшириха. Изчезна и след секунда някой ме сграбчи за лакътя и ме издърпа от тълпата.

– Да не си изгубила ума? – изкрещя Люсиен над биенето на тъпаните. Лицето му беше посивяло. – Какво правиш тук?

Никой от околните не ни обърна внимание, всички бяха вперили погледи в началото на пътеката.

– Исках да... – започнах аз, но Люсиен изруга.

– Идиотка! – кресна ми и после погледна към мястото, което наблюдаваха останалите. – Безполезна смъртна глупачка.

След тези думи той млъкна и ме метна на рамо като чувал с картофи. Въпреки че се въртях и протестирах, въпреки настояванията ми да вземем коня, той не ме пусна и когато най-сетне вдигнах глава, видях, че тича, и то много бързо. По-бързо от всяко живо същество. Призля ми и затворих очи. Не ги отворих, докато не почувствах, че въздухът е станал по-хладен и по-спокоен, а тъпаните се чуват отдалече.

Люсиен почти ме пусна на пода във фоайето на имението и когато аз се закрепих на крака, видях, че е все така блед.

– Глупачка такава – сопна ми се. – Той не ти ли каза да си стоиш в стаята?

Люсиен погледна през рамо, към хълмовете, където биенето на тъпаните се ускори още повече и звучеше като буря.

– Едва ли имаше...

– Това дори не беше церемонията!

Едва тогава обърнах внимание на потта, която се стичаше по лицето му, и паническия блясък в очите му.

– В името на Котела, ако Там те беше открил...

– И какво? – извиках аз в отговор. Мразех да се чувствам като непослушно дете.

– Това е Големият ритуал, Котелът да ме сварù! Никой ли не ти каза за него?

Мълчанието ми бе достатъчно красноречив отговор. Почти виждах как биенето на тъпаните пулсира по кожата му, как го призовава да се присъедини към останалите.

– Огнената нощ полага началото на пролетта, и в Притиан, и в смъртния свят – започна Люсиен. Макар думите му да звучаха спокойно, гласът му потреперваше.

Облегнах се на стената и се насилих да си придам безгрижен вид, макар да бях далече от безгрижието.

– Тук посевите ни зависят от магията, която съживяваме на Каланмаи – тази нощ.

Пъхнах ръце в джобовете на панталона си. И Тамлин беше казал нещо подобно преди два дни. Люсиен потръпна, сякаш се отърси от нежелано докосване.

– Правим това с Големия ритуал. Всеки от седемте Велики господари на Притиан провежда ритуала всяка година, тъй като магията им идва от земята и накрая отново се връща в нея – първо взимаме, после даваме.

– И какъв е този ритуал? – попитах, а той цъкна с език.

– Тази нощ Тамлин ще позволи... на мощна и опасна магия да обладае тялото му – каза Люсиен, загледан към далечните огньове. – Магията ще поеме контрол над съзнанието, тялото и душата му, и ще го превърне в Ловеца. Ще го изпълни с една-единствена цел – да намери Девицата. От съчетанието им магията ще се освободи и ще се разпръсне по земята, където ще възроди живота за още една година.

Лицето ми се сгорещи и едва се стърпях да не започна да пристъпвам от крак на крак.

– Тази нощ Там няма да бъде елфът, когото познаваш – добави Люсиен. – Няма да знае дори името си. Магията ще погълне всичко в него, освен онази единствена първична заповед, тази нужда.

– А коя... коя е Девицата? – успях да продумам.

Люсиен изсумтя.

– Никой не знае, докато не дойде моментът. След като Там хване белия елен и го убие за жертвоприношението, той ще тръгне към пещерата, а покрай пътеката ще го чакат женски елфи и всяка ще се надява да бъде избрана за негова партньорка за нощта

– Какво?

Люсиен се засмя.

– Да. Всички онези женски елфи около теб край пътеката ще чакат Тамлин да ги избере. Този избор е чест, но ще зависи от инстинкта на Там.

– Но и ти беше там... и други мъжки елфи – лицето ми пламна и се потях. Ето защо тримата елфи бяха там и са решили, че самото ми присъствие е в унисон с техните желания.

– А – Люсиен се изкикоти. – Ами Там не е единственият, който ще провежда Ритуала. Щом направи избора си, всички сме свободни да пообщуваме. Макар че това не е Големият ритуал, и нашите флиртове тази нощ също ще помогнат на земята.

Той отново отърси от себе си невидимата ръка и обърна очи към хълмовете.

– Имаш късмет, че те намерих – добави той тихо. – Защото иначе той щеше да те подуши и да те вземе, но не Тамлин щеше да те вкара в онази пещера.

Очите му срещнаха моите и аз се вледених.

– Не си мислù, че щеше да ти хареса. Тази нощ не е за любов.

Преглътнах тежко. Стомахът ми се обръщаше.

– Трябва да тръгвам – рече Люсиен с поглед, отново зареян към хълмовете. – Трябва да се върна преди Тамлин да стигне до пещерата, поне да се опитам да го озаптя, когато подуши миризмата ти и не успее да те открие в тълпата.

Догади ми се от мисълта за това как Тамлин ме насилва. Но да чуя, че... че някаква дива, първична част от него ме иска... Дишането ми причиняваше болка.

– Стой си в стаята тази нощ, Фейра – каза Люсиен и се запъти към вратите към градината. – Който и да почука на вратата, не отключвай. Не излизай до сутринта.

* * *

В някакъв момент съм задрямала, седнала пред тоалетката. Събудих се в момента, в който тъпаните спряха да бият. През къщата премина тръпнеща тишина и косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, когато покрай мен профуча вихър магия и излезе навън.

Макар да не ми се искаше, си помислих за вероятния ù източник и се изчервих, а сърцето ми се сви. Погледнах часовника. Минаваше два сутринта.

Е, определено не е бързал с Ритуала, което означава, че момичето сигурно е било красиво и очарователно и е привлякло инстинктите му.

Зачудих се дали се е радвала, че е избрана. Сигурно. Отиш­ла е на хълма по своя воля. Тамлин е Велик господар, а ритуалът е чест. Предполагам, че Тамлин е също така и красив. Ужасно красив. Макар да не можех да видя горната половина на лицето му, очите му изглеждаха добре, а устните му бяха пълни и красиви. Пък и тялото му, което... което... Изсъсках и станах.

Втренчих се във вратата на стаята си и в капана, който бях заложила. Що за безумие – няколко парчета въже и дърво нямаше да ме опазят от демоните, които бродеха по тези земи.

Имах нужда да правя нещо с ръцете си, затова внимателно развалих капана. После отключих вратата и излязох в коридора. Що за абсурден празник. Напълно абсурден. Добре, че хората са се отказали от подобни неща.

Стигнах до празната кухня, изядох половин самун хляб, една ябълка и лимонов сладкиш. Поех към стаята, в която рисувах, дъвчейки бисквита с шоколад. Трябваше да изкарам поне някои от влудяващите образи, които изпълваха съзнанието ми, дори да се налага да рисувам на свещ.

Тъкмо стигнах до ъгъла на коридора, когато пред мен изникна висока мъжка фигура. Лунната светлина, която нахлуваше от отворения прозорец, бе посребрила маската му, а златистата му коса, пусната, украсена с лавров венец, сияеше.

– Отиваш ли някъде? – попита той. Гласът му не беше изцяло от този свят.

Потиснах тръпката, която се надигна в мен.

– Излязох да хапна нещо – казах аз. С болезнена яснота усещах всяко свое движение, всеки дъх, който си поемах, докато се приближавах към него.

Голите му гърди бяха нашарени с фигури, изрисувани с тъмносиня боя, и от размазаните петна получих доста ясна представа къде са го докосвали. Опитах се да не обръщам внимание на факта, че рисунките продължават и под пъпа му.

Щях да го подмина, но той ме сграбчи толкова бързо, че не видях нищо, усетих само как ме притисна към стената. Бисквитата падна от ръката ми, когато той улови китките ми.

– Подуших те – промълви той, а изрисуваните му гърди се повдигаха и спускаха толкова близо до моите. – Потърсих те, но теб те нямаше.

Вонеше на магия. Когато го погледнах в очите, там блещукаха остатъци от свръхестествена мощ. Нямаше доброта, нямаше суховат хумор и предпазлив укор. Тамлин, какъвто го познавах, бе изчезнал.

– Пусни ме – казах с възможно най-спокоен тон. Ноктите му изскочиха и се впиха в дървото над ръцете ми. Все още беше под влиянието на магията, беше подивял.

– Ти ме подлудяваш – изръмжа той и звукът отекна в шията ми и се плъзна към гърдите ми, които се напрегнаха болезнено. – Търсих те, а теб те нямаше. Когато не те намерих – той доближи лицето си до моето, диханията ни се смесиха, – се наложи да избера друга.

Не можех да избягам. Дори не съм съвсем сигурна, че искам да бягам.

– Тя ме помоли да не съм нежен – изсъска той, а зъбите му заблестяха на лунната светлина. Доближи устни до ухото ми. – С теб обаче щях да съм нежен.

Аз потреперих и затворих очи. Всеки сантиметър от тялото ми се изопна, докато думите му отекваха в мен.

– Щях да те накарам да стенеш и да повтаряш името ми през цялото време. А това време щеше да е много, много дълго, Фейра.

Произнесе името ми като милувка, горещият му дъх погъделичка ухото ми. Неволно извих гръб.

Той откъсна ноктите си от стената, а на мен ми се подкосиха коленете, щом ме пусна. Подпрях се на стената, за да не се свлека на пода, за да не го сграбча – да го ударя или да го прегърна, не знаех. Отворих очи. Той все още се усмихваше. Усмивка на звяр.

– Защо са ми остатъците от нечие чуждо пиршество? – попитах и се опитах да го отблъсна. Той ме сграбчи за ръцете и ме захапа за шията.

Извиках, когато зъбите му стиснаха нежното място, където шията ми се съединяваше с рамото. Не можех да се движа, не можех да мисля. Светът се сви и се изпълни с усещането от устните и зъбите му върху кожата ми. Не я пронизаха, хапеше ме, за да не ме остави да избягам. От натиска на тялото му върху моето – едновременно твърдо и меко, пред очите ми се спусна червена пелена, в която проблесна светкавица и аз притиснах хълбоци към неговите. Трябваше да го мразя, да го мразя заради този глупав ритуал, заради жената, с която е бил тази нощ...

Зъбите му пуснаха кожата ми, а езикът му помилва белега. Не помръдна. Продължи да се притиска към мен и да целува шията ми. Съвсем съзнателно, лениво, сякаш маркираше територията си. Между краката ми пулсираше непоносима топлина, докато тялото му се търкаше в моето, до всяко чувствително място, възпламенено до болка. От устните ми се откъсна стон.

Той се дръпна. Въздухът, който облъхна освободената ми от него кожа, ми се стори вледеняващ. Дишах тежко, а той се взираше в мен.

– Никога повече не престъпвай заповедите ми – каза той с мъркащ глас, който отекна из всяко кътче на тялото ми, събуди го и веднага го накара да се предаде.

После обмислих думите му и изпънах рамене. Той ми се ухили пак по онзи див начин и в следващия момент ръката ми рязко се съедини с лицето му.

– Не ми казвай какво да правя – изсъсках. Дланта ми пареше. – И не ме хапи като някакъв побеснял звяр.

Той се изсмя с горчивина. На лунната светлина очите му имаха цвета на листа в дълбока сянка. Исках повече. Исках твърдото му тяло да се притисне в моето. Исках да усетя устните, зъбите и езика му върху голата си кожа, по гърдите си, между краката си. Навсякъде, исках го навсякъде, давех се в тази нужда.

Ноздрите му потрепнаха, когато ме подуши – подуши всяка пареща, подлудяваща мисъл, която пулсираше в тялото ми, в сетивата ми. Издиша рязко.

После изръмжа – тих, разочарован и едновременно с това гневен звук, и се отдалечи.