Двор от рози и бодли

25.

Извикаха Тамлин на границата няколко часа след като открих главата. Не пожела да ми каже къде точно и защо отива. Аз обаче се досетих за истината от онова, което не ми каза – болестта наистина пълзеше из другите дворове и наближаваше нашия.

Не се върна през нощта – за пръв път, откакто бях тук, но прати Люсиен да ми съобщи, че е жив. Люсиен наблегна особено силно на последната дума и аз спах ужасно, макар една малка част от мен да се дивеше, че Тамлин е сметнал за нужно да ме уведоми как е. Знаех си, знаех, че съм тръгнала по път, който най-вероятно ще разбие смъртното ми сърце на хиляди парченца, но... Но не можех да се спра. Не бях в състояние да се спра от деня на схватката с нагите. А след като видях главата... и научих за игрите, които си разменят различните дворове и в които човешките животи не бяха нищо повече от пионки... Щом си помислех за това, ми призляваше.

И въпреки приближаващата се заплаха, на следващия ден се събудих от весела мелодия на цигулка и когато погледнах през прозореца, видях, че градината е украсена с панделки и гирлянди. На далечните хълмове зърнах приготовления за огньове и стълбове, около които да се танцува. Когато попитах Алис – чийто народ, както разбрах, се е казвал уриски, какво става, тя каза: „Лятното слънцестоене. Големите празненства едно време се организираха в Двора на Лятото, но... сега нещата са различни. Така че празнуваме тук. И ти ще дойдеш.“

Лято... през седмиците, които прекарвах в рисуване и вечери с Тамлин и в обикаляне на имението в компанията му, беше дошло лятото. Дали семейството ми все още смята, че съм на гости на някаква забравена леля? Какво ли правеха? Щом е слънцестоене, значи ще има малко събиране на площада в селото – нищо религиозно, разбира се, макар че Децата на благословените сигурно ще се присламчат в опитите си да спечелят за вярата някой от младежите. Малко закуски, бира, дадена безплатно от единствената кръчма, и може би няколко танца. Единственото събитие, което се празнуваше на този ден, е последната почивка преди дългите, изнурителни летни дни на жътва и оран.

Украсите в градината тук обаче ми подсказаха, че тукашното празненство ще е с доста по-голям размах.

Тамлин не се появи до късно този ден. Измъчваше ме тревога, дори когато рисувах набързо панделките и гирляндите в градината. Може и да съм егоистична и дребнава, предвид завърналата се болест, но тайно се надявах, че празненството по повод слънцестоенето не изисква ритуали като онзи в Огнената нощ. Дори не исках да мисля какво ще направя, ако ято красиви женски елфи се нареди на опашка, за да си избере той някоя от тях.

Едва късно следобед чух дълбокия му глас и цвилещия смях на Люсиен да отекват из коридорите на къщата чак до стаята ми за рисуване. Раменете ми се превиха от облекчение, но когато хукнах навън да ги посрещна, Алис ме дръпна на горния етаж. Свали ми изпръсканите с бои дрехи и настоя да се преоблека в ефирна рокля от шифон с цвят на синя метличина. Остави косата ми пусната, но вплете в нея венец от розови, бели и сини полски цветя.

Може и да се чувствах като дете от време на време, но за месеците, прекарани тук, ъгловатите ми форми се бяха изпълнили. Имах тяло на жена. Прокарах ръце по плавните меки извивки на талията и хълбоците си. Никога не съм очаквала да напипам там нещо друго, освен мускули и кости.

– Котелът да ме свари – подсвирна Люсиен, докато слизах по стълбите. – Тя изглежда като Върховен елф.

Бях прекалено заета да оглеждам Тамлин – търсех следа от рана, петно кръв или белег, оставен от болестта, и пропуснах да благодаря на Люсиен за комплимента. Но Тамлин бе безупречно чист, почти сияещ и без никакъв намек за нараняване. И ми се усмихваше. Каквото и да е вършил през последните дни, не му се е отразило зле.

– Изглеждаш прекрасно – промълви той и нещо в тона му почти ме накара да измъркам.

Изпънах рамене, за да не му покажа какво въздействие имат върху мен думите му, гласът, фактът, че е здрав. Още не.

– Учудвам се, че ми е позволено да участвам в празника тази вечер.

– За твоя и на шията ти жалост – рече Люсиен, – тази вечер празненството си е просто празненство.

– По цяла нощ ли лежиш буден в леглото, докато се опитваш да измислиш остроумни реплики?

Люсиен ми намигна, а Тамлин се засмя и ми предложи ръката си.

– Прав е – каза Великият господар. Усещах всеки сантиметър от телата ни, където се докосвахме, близостта на мускулестата му гръд под зелената туника.

– Този празник отбелязва равновесието между деня и нощ­та – неутрално време, в което всички могат да се отпуснат за малко и просто да се порадват на живота. Да спрем да се делим на Върховни и нисши елфи и просто да бъдем елфи, всички до един.

– Тоест ще има песни и танци, и прекомерно пиене – поясни Люсиен, който вървеше зад нас. – И флиртуване – додаде с лукава усмивка.

Усещах силно, болезнено дори близостта на тялото на Тамлин, но Великият господар само стисна малко по-силно ръката ми, когато излязохме от градината и поехме към хълмовете.

Слънцето започваше да се спуска към хоризонта, когато стигнахме платото, на което ще се проведе празникът. Опитах се да не зяпам към събралите се елфи, дори и те да ме зяпат. За първи път виждах толкова много от тях, събрани на едно място, поне не и без омая, която да ги скрива от очите ми. Сега, когато можех да виждам нормално, великолепните рокли и гъвкавите форми, чудатите и разнообразни форми на телата им бяха истинско чудо за мен. Интересът от моето присъствие до Великия господар скоро замря, подпомогнат от ниското му предупредително ръмжене, което ги разпръсна набързо.

В едната половина на платото бяха наредени дълги маси, отрупани с храна, и аз изгубих Тамлин от поглед, докато стоях на опашка с чиния в ръка. Постарах се да не изглеждам като негова играчка. Откъм огромния лагерен огън се разнесе музика – цигулки, барабани и разни весели инструменти, които ме накараха да потропвам нетърпеливо с крак. Този празник беше весел и открит, беше усмихнатата сестра на кръвожадната Огнена нощ.

Люсиен, разбира се, се беше усъвършенствал да изчезва точно когато ми е най-нужен, така че се задоволих да си изям ягодовия сладкиш, ябълковата торта и боровинковия пай – съвсем същите като летните лакомства в царството на смъртните, седнала под един чинар, украсен с разноцветни фенери и искрящи панделки.

Нямах нищо против усамотението, особено както бях погълната от начина, по който светеха фенерите и панделките, и от сенките, които хвърляха. Може би това ще е следващата ми картина. А може да нарисувам неземните елфи, които започваха да танцуват. Толкова много възможни перспективи и цветове. Зачудих се дали някои от тях са позирали на художниците, чиито творби са изложени в галерията.

Станах едва когато ожаднях. Нови и нови елфи прииждаха на платото, докато слънцето потъваше към хоризонта. По хълмовете също горяха огньове и се вихреха танци, музиката им се просмукваше в паузите, докато нашите музиканти си почиваха. Тъкмо си наливах бокал златисто, шумящо вино, когато Люсиен най-сетне се появи зад гърба ми и надникна над рамото ми.

– На твое място не бих го пил.

– О? – възкликнах и се намръщих към пенливата течност.

– Елфическо вино на слънцестоенето – многозначително каза Люсиен.

– Хммм – казах аз и подуших виното. Не миришеше на алкохол. Всъщност миришеше на лета, прекарани в лежане по тревата и къпане в хладни езера. Никога не бях помирисвала нещо толкова прекрасно.

– Сериозно говоря – каза Люсиен, когато вдигнах чашата към устните си. Вдигнах вежди.

– Помниш ли какво стана последния път, когато пренеб­регна мое предупреждение? – той ме боцна с пръст по шията и аз го ударих по ръката.

– Спомням си и че ми каза как вълшебните боровинки всъщност само така се казват и как веднага, щом хапнах една, ми се завъртя главата и започнах да залитам – отбеля­зах, припомняйки си един следобед преди няколко седмици. Бях халюцинирала часове наред, а Люсиен се смя до припадък – толкова дълго, че накрая Тамлин го захвърли в декоративното езерце. Пропъдих спомена. Днес, само днес наистина искам да се отпусна. Днес ще пратя предпазливостта по дяволите. Ще забравя за болестта, която настъпва към нас и заплашва моя Велик господар и земите му. Къде изобщо е Тамлин? Ако се е появила нова заплаха, Люсиен щеше да разбере и да отмени празненството веднага.

– Е, този път говоря сериозно – каза Люсиен и аз дръпнах чашата по-далече от ръцете му. – Там ще ме изкорми, ако те види да пиеш това.

– Непременно ще се погрижа за безопасността ти – казах аз и изгълтах съдържанието на бокала на един дъх.

Сякаш милиони фойерверки избухнаха в тялото ми и изпълниха вените ми със звездна светлина. Засмях се високо, а Люсиен изпъшка.

– Глупаво човече – изсъска той. Сега омаята, която го криеше, се свлече. Червената му коса грееше като разтопен метал, а кафявото му око пламтеше като бездънна пещ. Ето това ще нарисувам първо.

– Ще те нарисувам – казах аз и се изкикотих – наистина се изкикотих, докато думите се отронваха от устата ми.

– Котелът да ме свари и да ме изпържи – измърмори той и аз пак се засмях. Преди да успее да ме спре, изгълтах още една чаша от елфическото вино. Беше най-вкусното нещо, което някога съм пила. Освободи ме от вериги, за които не съм и подозирала, че ме държат.

Музиката се превърна в песен на сирена. Мелодията беше като магнит, който ме теглеше към себе си, а аз нямах сили да се противя. Всичко беше прекрасно и обещаващо. Възхитих се на влажната трева под босите ми крака. Дори не обърнах внимание, че съм си изгубила обувките.

Небето беше вихрушка от разтопени аметисти, сапфири и рубини, които се оттичаха към езеро от най-чист оникс. Исках да плувам в това езеро, да се изкъпя в цветовете и да усетя звездите между пръстите си.

Препънах се, премигнах и се намерих застанала до кръга танцуващи. Музикантите свиреха на елфическите си инструменти и аз започнах да се полюлявам в ритъма на музиката, загледана в танцуващите елфи, които обикаляха около огъня. Това не бяха бални танци. Танцьорите изглеждаха толкова освободени, колкото се чувствах аз. Свободни. Обичах ги.

– По дяволите, Фейра – каза Люсиен и ме хвана за лакътя. – Да не искаш да се самоубия в опит да те опазя да не си пронижеш смъртните си гърди на някоя скала?

– Какво? – попитах и се завъртях към него. Целият свят се завъртя с мен, което ми достави истинско удоволствие, замая ме.

– Идиотка – каза той, когато ме погледна в лицето. – Пияна идиотка.

Темпото на музиката се ускори. Исках да вляза в нея, да яхна мелодията и да плувам между тоновете. Чувствах музиката навсякъде около себе си като живо, дишащо същество – диво, красиво и весело.

– Спри, Фейра – рече Люсиен и отново ме хвана. Започнах да танцувам и да се отдалечавам от него. Тялото ми остана огънато към посоката, от която идваше музиката.

– Ти спри. Престанù да си толкова сериозен – казах аз и се отърсих от ръката му. Исках да чуя музиката, исках да я чуя в момента, в който излизаше от инструментите на свирачите. Люсиен изруга, когато се впуснах в танц.

Заподскачах между другите танцьори, размахала полите на роклята си. Музикантите, седнали, до един с маски, не вдигнаха поглед към мен, когато изскочих точно пред тях и затанцувах на място. Нямаше вериги, нямаше граници – бяхме само аз и музиката, и танцът. Не бях елф, но бях част от тази земя и земята бе част от мен. Бях готова да танцувам тук до края на живота си.

Тогава един от музикантите вдигна глава от цигулката си и очите ми се ококориха.

По силния му врат блестяха капчици пот, брадичката му се подпираше на тъмното дърво на цигулката. Беше запретнал ръкавите на ризата си и виждах ясно мускулите, играещи по ръцете му. Веднъж спомена, че би искал да е пътуващ музикант, ако не беше воин и Велик господар. Сега, докато го слушах как свири, осъзнах, че ако беше станал музикант, щеше да забогатее.

– Съжалявам, Там – задъхано изрече Люсиен, който изникна от нищото. – Оставих я сама за момент при една от масите с храна и когато я открих, пиеше вино и...

Тамлин не спря да свири. Златистата му коса беше влажна от пот и изглеждаше удивително красив, нищо че не можех да видя голяма част от лицето му. Усмихна ми се диво, а аз продължих да танцувам пред него.

– Аз ще я наглеждам – каза той и аз светнах. Започнах да танцувам по-бързо.

– Иди да се забавляваш.

Люсиен изчезна внезапно, както се появи.

– Не ми трябва пазител!

Исках да се въртя, и въртя, и въртя.

– Така е – съгласи се Тамлин, без да сбърка и един тон. Как танцуваше лъкът му по струните. Пръстите му бяха здрави, силни и дълги, нямаше и следа от ноктите, от които вече не се плашех...

– Танцувай, Фейра – прошепна той.

И аз танцувах.

Бях освободена, чувствах се като прашинка във вихъра и не знаех с кого съм танцувала или как изглеждаха околните, знаех само, че съм се превърнала в музика, в огън и в нощ, и че нищо не може да ме накара да забавя темпото.

През цялото време Тамлин и останалите музиканти свиреха толкова весели мелодии, че в един момент си помислих как светът не би могъл да издържи цялото това щастие. Припнах към него, към моя господар-елф, моя защитник и воин, моя приятел, и затанцувах пред него. Той ми се усмихна широко, а аз не спрях да танцувам, когато той стана, дойде, коленичи пред мен в тревата и засвири само за мен.

Музика само за мен, истински дар. Той свиреше ли, свиреше, пръстите му се движеха бързо и ловко по струните на цигулката. Тялото ми се извиваше като змийско и накрая отметнах глава към небето и оставих музиката на Тамлин да ме изпълни цялата.

Усетих натиск на кръста си и в следващия момент се понесох в нечии прегръдки обратно към кръга на танцуващите. Смеех се толкова силно, че се уплаших да не избухна, и когато отворих очи, видях пред себе си Тамлин, който продължи да ме върти отново и отново.

Всичко се превърна в неясна смесица от цветове и звуци, в която виждах само и единствено него. Той беше единствената ми връзка със здравия разум, с тялото ми, което засияваше и изгаряше там, където той ме докоснеше.

Бях изпълнена със слънчева светлина. Сякаш никога досега не съм изживявала лято, сякаш не знаех кой ще се появи от гората, покрита със сняг и лед. Не исках това да свършва... исках вечно да остана на платото.

Тогава музиката затихна и аз, задъхана, погледнах нагоре към луната, която вече залязваше. Цялото ми тяло бе обляно в пот.

Тамлин, също задъхан, ме хвана за ръката.

– Времето минава по-бързо, когато си се напил с елфическо вино.

– Не съм пияна – изсумтях аз. Той само се засмя и ме поведе нанякъде. Аз забих пети в земята, когато приближихме края на осветения от огъня кръг земя.

– Пак започват – казах и посочих към танцьорите, които се събираха пред отпочиналите музиканти.

Той се наведе към мен, дъхът му погали ухото ми, и прошепна:

– Искам да ти покажа нещо още по-хубаво.

Спрях да се противя. Той ме поведе надолу по хълма, водеше го лунната светлина. Подбираше пътя така, че да не нараня босите си крака, избирайки само мека трева. Скоро музиката заглъхна и чувах само въздишките на дърветата под полъха на нощния бриз.

– Ето – каза Тамлин и спря до началото на обширна поляна. Ръката му остана на рамото ми.

Високата трева на поляната се движеше като вода под пос­ледните лъчи лунна светлина.

– Какво е това – промълвих аз, но той сложи пръст на устните си и посочи напред.

Няколко минути не се случи нищо. После, от отсрещния край на поляната във въздуха заплуваха десетки блещукащи форми, прилични на миражи от лунна светлина. След това започна пеенето.

Многогласно, съчетаващо и мъжки, и женски гласове, две страни на една монета, които се зовяха и си отговаряха с песен. Сложих ръка на гърлото си. Песента се издигна и формите затанцуваха. Призрачни и неземни, те се носеха над тревата, приличащи на оживели лунни лъчи.

– Какво са те?

– Блуждаещи огънчета – духове на въздуха и светлината – каза той нежно. – Идват да празнуват слънцестоенето.

– Прекрасни са.

Устните му докоснаха шията ми и той промълви:

– Танцувай с мен, Фейра.

– Наистина ли? – обърнах се и лицето ми се озова на сантиметри от неговото.

Той се усмихна лениво.

– Наистина.

Той ме завъртя сякаш бях лека като прашинка. Не помнех танцовите стъпки, които съм учила в детството си, но той ме допълваше с дивата си грация, без нито веднъж да направи погрешка стъпка, усещаше кога ще се препъна и не ми го позволяваше. Танцувахме из пълната с духове поляна.

Чувствах се като пухче от глухарче, а той бе вятърът, който ме носеше над света.

Усмихна ми се и аз му се усмихнах в отговор. Не се налагаше да се преструвам, да се правя на нещо, което не съм, докато се носехме из поляната, заобиколени от блуждаещите огънчета, които приличаха на десетки миниатюрни луни.

После танцът се забави и накрая застанахме неподвижно, без да се пускаме, като се поклащахме леко под звуците на песните на духовете. Той подпря брадичка на главата ми и ме погали по косата. Пръстите му докоснаха за момент шията ми.

– Фейра – прошепна той. От неговата уста името ми прозвуча красиво.

– Фейра – повтори. Не беше въпрос, звучеше, сякаш просто му харесва да го повтаря.

Духовете изчезнаха така бързо, както се появиха, отнасяйки музиката със себе си. Аз премигнах. Звездите избледняваха, а небето придоби сивкавовиолетов оттенък.

Лицето на Тамлин отново бе на сантиметри от моето.

– Зазорява се.

Кимнах, омаяна от лицето му, от миризмата му, от допира му. Посегнах и докоснах маската. Беше толкова студена, въпреки че кожата под нея бе поруменяла. Ръката ми се разтрепери, а дишането ми се ускори, когато прокарах пръсти по линията на челюстта му. Кожата му бе гладка... и гореща.

Той облиза устни, дишаше учестено като мен. Пръстите му притиснаха кръста ми и аз го оставих да ме привлече по-близо до себе си, докато телата ни се допряха едно в друго и неговата топлина преля в мен.

Вдигнах глава, за да срещна погледа му. По устните му беше изписана смесица от усмивка и болезнена гримаса.

– Какво има? – попитах аз и опрях ръка на гърдите му, готова да се дръпна. Той обаче зарови пръстите на другата си ръка в косата ми и я опря в тила ми.

– Мисля, че мога да те целуна – каза той тихо, но твърдо.

– Направи го.

Изчервих се от собствената си дързост.

Тамлин само се засмя и се наведе към мен.

Устните му докоснаха моите – само опит, леко и топло. Отдръпна се за малко и аз отворих очи. Той се взираше в мен и аз се взирах в него, когато отново ме целуна, този път по-силно, но не така, както целуваше шията ми. После се отдръпна отново и ме загледа.

– Това ли беше? – попитах настоятелно, а той се разсмя и ме целуна горещо.

Ръцете ми се сключиха около шията му, придърпах го по-близо до себе си, прилепих се до него. Неговите ръце обхождаха гърба ми, играеха си с косата ми, стискаха ме, сякаш не можеше да обхване достатъчно от тялото ми наведнъж.

Изведнъж издаде тих стон и се отдръпна.

– Ела – каза той и ме целуна по челото. – Ще го изпуснем, ако не тръгнем веднага.

– По-хубаво ли е от блуждаещите огънчета? – попитах, но в отговор той само ме целуна по бузите, по шията и накрая по устните. Последвах го към дърветата, през събуждащия се под първите лъчи на слънцето свят. Ръката му беше силна и не ми даваше да помръдна, докато вървяхме през мъглата, стелеща се ниско над земята. После той ми помогна да се изкача на един хълм, окъпан от роса.

Седнахме на върха и аз прикрих усмивката си, когато Тамлин обви ръка около раменете ми и ме придърпа по-близо до себе си. Опрях глава на гърдите му, а той се заигра с цветята във венеца на главата ми.

Загледахме се мълчаливо в необятната зеленина пред нас.

Небето порозовя, а облаците грейнаха със златиста светлина. После слънцето, като блещукащ, светъл диск, неподдаващ се на описание, се издигна над хоризонта и позлати всичко наоколо. Сякаш гледахме как се ражда светът и бяхме единствените свидетели на това събитие.

Ръката на Тамлин се стегна още по-силно около раменете ми и той ме целуна по главата. Аз се отдръпнах и го поглед­нах.

Златистите точици в очите му, блеснали по-ярко в утринното слънце, засияха.

– Какво има?

– Баща ми веднъж ми каза, че трябва да оставя сестрите си да си представят един по-добър живот, по-добър свят. Аз му казах, че такова нещо не съществува.

Прокарах палец по устните му, все така омаяна от присъствието му. После поклатих глава.

– Не го разбрах... защото не можех. Не можех да повярвам, че е възможно.

Преглътнах и свалих ръка от лицето му.

– Досега.

Той също преглътна. Този път целувката му беше дълбока, бавна и настоятелна.

Оставих зората да се пропие в тялото ми, оставих я да расте с всяко движение на устните и езика му, когато срещаха моите. Под спуснатите ми клепачи набъбнаха сълзи.

Това беше най-щастливият момент в живота ми.